№ 201
гр. Сливен, 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Елена Г. Христова
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20242200500257 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по две въззивни жалби против първоинстанционно
решение № 178/06.03.2024г. по гр.д. № 4399/23г. на СлРС, с което е:
- ДОПУСНАТА СЪДЕБНА ДЕЛБА, която да се извърши м е ж д у М.
А. Д. с ЕГН ********** и И. В. И. с ЕГН **********, по отношение на
следните недвижими имоти:
1. поземлен имот с идентификатор *** (***) по кадастралната карта
и кадастралните регистри на гр. Сливен, одобрени съм Заповед РД-18- 31 от
19.04.2006 г. на ИД на АГКК, изменена със заповед: КД-14-20-261 от
19.07.2010 г. на Началника на СГКК - Сливен, с адрес ***, с площ 895 кв.м.
(осемстотин деветдесет и пет) квадратни метра, трайно предназначение
на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване /до 10 м./, предходен идентификатор: *** (***), номер по
предходен план: няма, при съседи: ***, ***, ***, ***., при следните квоти
от правото на собственост:
1/2 (една втора) ид. ч. за М. А. Д. с ЕГН ********** и
1
1/2 (една втора) ид. ч. за И. В. И. с ЕГН **********;
2. поземлен имот с идентификатор *** (***) по кадастралната карта
и кадастралните регистри на гр. Сливен, одобрени съм Заповед РД-18-31 от
19.04.2006 г. на ИД на АГКК, изменена със заповед: КД-14-20-261 от
19.07.2010 г. на Началника СГКК - Сливен, с адрес ***, с площ 1045 кв.м.
(хиляда четиридесет и пет) квадратни метра, трайно предназначение на
територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване
/до 10 м./, crap идентификатор: *** (***), номер по предходен план: няма,
при съседи: ***, ***, ***, ЗАЕДНО с построените в имота СГРАДА с
идентификатор ***.5 (***, точка, пет) със застроена площ 41 кв.м.
(четиридесет и един) квадратни метра, брой етажи: 1 (един), с
предназначение: селскостопанска сграда; СГРАДА с идентификатор ***.6
(***, точка, шест) със застроена площ 102 кв.м. (сто и два) квадратни
метра, брой етажи: 2 (два), с предназначение: жилищна страда –
еднофамилна, при следните квоти от правото на собственост:
1/2 (една втора) ид. ч. за М. А. Д. с ЕГН ********** и
1/2 (една втора) ид. ч. за И. В. И. с ЕГН **********;
- ОТХВЪРЛЕН предявеният иск за делба, която да се извърши между
М. А. Д. с ЕГН ********** и И. В. И. с ЕГН **********, по отношение на
следната движима вещ:
1. лек автомобил с per. № ***, марка ТОЙОТА, модел АУРИС, 1.8
бензин, с рама № *** като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
Първата въззивна жалба е подадена от М. А. Д. и с нея се атакува
частично горното решение, само в частта, с която е отхвърлен искът за
допускане на делба по отношение на лекия автомобил Тойота с ДК№ ***.
Въззивникът твърди, че в нея то е неправилно и незаконосъобразно, тъй
като той бил лишен от възможността да се ползва от гласни
доказателства, като съдът отхвърлил искането му за допускане до разпит
на свидетели, позовавайки се на разпоредбата на чл. 164 т. 1 от ГПК. Също
така първата инстанция е постановила акта си, като е изслушала водения
от другата страна свидетел и е дал вяра на показанията му, независимо от
родствената му връзка с ответницата и заинтересуваността му от изхода
2
на спора, а и показанията му също попадат под забраната на чл. 164 т.1 от
ГПК. Твърди още, че съдът не е ценил представените още с исковата молба
платежни нареждания за извършени преводи за покупката на лекия
автомобил.
Поради изложеното въззивникът моли да се отмени решението в
атакуваната му част и да се уважи иска му за допускане на делба по
отношение на лекия автомобил.
Във въззивната жалба първият въззивник прави доказателствено
искане за допускане до разпит на двама свидетели при режим на довеждане,
които ще доказват твърдения относно това кой е заплатил продажната
цена на лекия автомобил.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба
страна страна не е подала писмен отговор.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна на първата въззивна
жалба.
Втората въззивна жалба е подадена от И. В. И. и с нея се атакува
частично решението на СлрС, само в частта, с която са допуснати до
делба двата недвижими имота. Въззивницата твърди, че е установено по
отношение на ПИ идент. ***, заедно с построените в него сгради, че
ищецът не е собственик на идеална част, тъй като не е участвал изобщо в
закупуването на имота, неговият дял, с който е участвал в изпълнение на
насрещната престация е нула, оборена е презумпцията на чл. 30 ал. 2 от ЗС.
Че продажната цена е изплатена само от въззивницата и нейния син, е
отразено и в самия нотариален акт. По отношение на ПИ идент. ***, тя
твърди също, че ищецът не е собственик на идеални части, тъй като не е
участвал изобщо в закупуването му, делът му в заплащането на
продажната цена също е нула, сумата е изплатена в брой само от
въззивницата, поради което е оборена презумпцията по чл. 30 ал. 2 от ЗС.
По-нататък във въззивната жалба се твърди, че постигнатото между
приобретателите споразумение във връзка с презумпцията за равенство на
дяловете по чл. 30, ал. 2 ЗС може единствено да установява наличието на
конкретни обстоятелства, които имат значение за начина, по който
вещнопрехвърлителното действие на договора настъпва спрямо всеки един
от тези приобретатели. Касае се за обстоятелства, които съществуват
3
обективно и не зависят от съгласието на приобретателите. Така, в
случаите, когато липсва изрично посочване в прехвърлителната сделка, но се
приема, че приобретателите придобиват съсобственост при различно
съотношение на дяловете, това се дължи не на постигнатото между тях
споразумение, а поради различния дял, с който участват в изпълнението на
насрещната престация /при договор за продажба/, съответно - поради
различния дял, с който участват в прехвърляната на свой ред от тях вещ
/при договора за замяна/.
Въззивницата се позовава на мотивите на Решение № 512/22.11.2010 г.
по гр. д. Nq 1115/2009 г. на ВКС, II г. о., в които е прието, че установената
от закона презумпция за равенство на дяловете намира приложение само
ако в договора, обективиращ осъществяването на основанието, на което
вещта е придобита в съсобственост, частите на съсобствениците не са
посочени или не могат да бъдат изведени от този договор с оглед неговото
естество. Така „при липса на други данни за вътрешните отношения между
съсобствениците, дяловете от съсобствената вещ следва да бъдат
определени с оглед естеството на основанието, на което е придобита
вещта“. Разгледан е конкретен случай, при който вещта е придобита по
силата на договор за замяна срещу недвижим имот. Прието е, че при липса
на други данни за вътрешните им отношения, правата на съсобствениците
върху придобития по замяна имот съответстват на обема от притежавани
от тях права върху вещта, която те са притежавали преди замяната.
Изводът се обосновава с изискването за еквивалентност на насрещните
престации при договора за замяна, „при който всеки един от
съсобствениците заменя притежаваната от него идеална част от един
имот срещу еквивалентна на нея идеална част от друг имот, освен ако в
договора изрично не е посочено друго“.
Въззивницата счита, че първоинстанционният съд се е дистанцирал
от приетото в разглежданите решения на ВКС и е постановил
незаконосъобразно в обжалваната част решение.
Поради всичко изложено моли да се отмени съдебното решение в
атакуваната му част и вместо това въззивният съд да постанови ново, с
което да отхвърли иска за делба по отношение на двата недвижими имота.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други
4
процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по втората въззивна
жалба страна не е подала писмен отговор.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна на втората въззивна
жалба.
В с.з., първият въззивник, редовно призован, се явява лично и с
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
поддържа въззивната жалба при изложените аргументи. Моли
атакуваното решение да се отмени решението в атакуваната му част и да
се уважи иска му за допускане на делба по отношение на лекия автомобил.
Претендира присъждане на разноски.
В с.з. втората въззивница, редовно призовано, не се явява и не се
представлява. С писмено становище, подадено от процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа своята
въззивна жалба, няма искания, моли да се отмени атакуваното решение
само в частта за допускане на делба относно недвижимите имоти като
неправилно.
Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими,
отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са
подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи
правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт
районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълни обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваният акт е правилен, поради
което следва да бъде потвърден.
Този състав счита, че изложената от първоинстанционния съд
фактология е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към
нея.
5
Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които
са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими
към настоящия спор.
Доколкото с двете въззивни жалби се атакуват всички части на
решението, съдът ще ги разгледа в цялост и ще постанови общо по двете.
По отношение на иска за делба на двата недвижими имота:
Съсобствеността върху тях е обикновена, възникнала по общия ред,
въпреки че страните са бивши съпрузи, тъй като придобиването им е
станало преди сключването на гражданския им брак.
Ищецът претендира, че е съсобственик с равен дял на ответницата –
½ ид.ч. и иска допускане на делба при такива квоти.
Ответницата противопоставя твърдение за притежаване на
изключително право на собственост, което води до отхвърляне на иска,
поради липса на фигурата на съсобственост.
Двата недвижими имота са придобити по силата на договори за
покупко-продажба, както следва – с н.а. № 62 от 28.01.2020 г., Х. и В. С. са
продали на М. А. Д. /ищеца/ и И. В. И. /ответницата/ ПИ с идентификатор
*** с площ 895 кв.м. при описани граници, за сумата 9 300 лв., като в акта е
отразено, че тя е изплатена напълно и в брой от купувачите.
С н.а. № 101 17.02.2021 г., А. и П.Н. са продали на М. А. Д. /ищеца/ и И.
В. И. /ответницата/ ПИ с идентификатор *** с площ 1045 кв.м. при описани
граници, заедно със застроените в имота сгради - с идентификатор ***.5 и
застроена площ 41 кв.м. и идентификатор ***.6 и застроена площ 102 кв.м.,
за сумата 80 000 лв., като е отразено, че продавачите са я получили напълно
и по банков път от купувача И. И. и от В.К.И. /син на ответницата/ от
името и за сметка на купувачите.
При това положение е видно, че вещното право на собственост е
преминало върху двамата купувачи - И. В. И. и М. А. Д. и доколкото в
договора не е изрично посочено друго, то техните части са равни – по ½.
Ответницата счита, че доказвайки плащане на целите суми само от нея /с
лични и дарени й средства/, ще опровергае презумпцията на чл. 30 ал. 2 от
ЗС за равенство на дяловете. Произходът на сумите, послужили за
изпълнение на паричното задължение на купувача сам по себе си няма
6
отношение към възникването на собствеността по деривативен път,
същото важи и когато купувачите са повече от един. Без значение е дали
продажната цена е изплатена от един от тях изцяло или отчасти, или от
трето лице – правото на собственост възниква за тези лица, които са
участници в договора на страната на купувача. Изпълнението на
договорното задължение за плащане ползва всички в отношенията им с
продавача, като единствено може да породи облигационни задължения
между самите купувачи, но това не рефлектира върху вещните им права.
Така, в случая, дори да се приеме за безспорно доказано, че само
ответницата И. В. И. е заплатила изцяло и в брой продажната цена по
първия договор в размер на 9 300 лв., а по втория договор синът й й е дарил
сумата 35 000 лв., превеждайки я по сметката на продавачите, а
останалата част от продажната цена от 45 000 лв. тя е изплатила със
свои средства и ищецът М. А. Д. не е участвал в плащанията, това не
променя факта, че е посочен като купувач в договорите, наред с
ответницата И. В. И.. Щом той участва в двата договора, които са
сключени в изискуемата нотариална форма, то е налице съвпадение на
волите относно страните и предмета им и той става приобретател на
прехвърлените права заедно с другата купувачка. Както вече се посочи,
транслативният ефект на договора за покупко-продажба настъпва при
спазване на изискванията за сключване на такива двустранни сделки и не е
обвързан от авторството на извършеното плащане, тъй като паричната
престация не е с личен и незаместим характер и собствеността преминава
върху лицето, което е посочено за купувач. От значение е не кой е извършил
плащането, а посочването, че то е предназначено за изпълнение на
престацията по договора за продажба.
Така вещното право е възникнало и за ищеца, а породените по повод
плащането облигационни отношения между него и ответницата, не са
предмет на разглеждане в настоящото производство и следва да се уредят
по друг ред.
Що се отнася до размера на дяловете от вещното право и
релевираните доводи за приложимостта на законовата презумпция по чл. 30
ал. 2 от ЗС, следва да се посочи, че в случая няма причина да се приеме
различно съотношение в квотите от правото на собственост. Няма и
противоречие с приетото от ВКС в цитираното от втората въззивница
7
решение, според което „установената от закона презумпция за равенство
на дяловете намира приложение само ако в договора, обективиращ
осъществяването на основанието, на което вещта е придобита в
съсобственост, частите на съсобствениците не са посочени или не могат
да бъдат изведени от този договор с оглед неговото естество“ и „при
липса на други данни за вътрешните отношения между съсобствениците,
дяловете от съсобствената вещ следва да бъдат определени с оглед
естеството на основанието, на което е придобита вещта“. На първо
място, разглежданият в цитираното решение казус е съществено различен,
тъй като касае замяна на недвижими имоти и вместо парична престация
придобиващите лица изпълняват задължението си в натура, чрез
прехвърляне право на собственост на свой съсобствен имот, в който вече
имат определено, неравно съотношение в правата и именно това
представлява факт, който се цени като „данни за вътрешните отношения
между съсобствениците“. Не така стоят нещата в случая, където
престацията е парична и по отношение на нея няма доказана предварителна
уговорка между двамата купувачи, която и да е отразена надлежно в
договора за покупко-продажба. В него липсва конкретно посочване на
различни части за всеки от бъдещите съсобственици, такова различие не
може и да се изведе от съдържанието на договора, поради което
законоустановеното правило за равенство на дяловете намира своето
приложение.
С оглед изложеното, процесните два недвижими имота са
съсобствени между страните при равни дялове от правото на собственост
и искът за допускане на делба по отношение на тях е основателен. Делбата
следва да се допусне при квоти от по ½ ид.ч. за всеки от съделителите.
Така в тази обжалвана част решението е правилно и следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба на И. В. И. е неоснователна и не следва да
се уважава.
По отношение на иска за делба на лекия автомобил:
Съсобствеността по отношение на тази вещ е възникнала в режим на
съпружеска имуществена общност, тъй като тя е придобита по време на
гражданския брак между страните.
Ищецът иска да бъде допусната делба относно лекия автомобил при
8
равни квоти от правото на собственост.
Ответницата противопоставя довод за пълна трансформация на
лично имущество, което изключва изцяло ищеца от собствеността, поради
което иска да не се допуска делба на вещта, тъй като тя е нейн единствен
собственик.
Въззивният състав намира този иск за неоснователен.
Лекият автомобил с per. № ***, марка ТОЙОТА, модел АУРИС, 1.8
бензин, с рама № *** е закупен по време на брака, като продажната цена от
7 572, 50 евро е била изплатена на продавача на 29.09.2022г. по банков път с
наредител В.И. – син на ответницата, за което са представени писмени
доказателствени средства. За сумата е сключен писмен договор за дарение
между последния и майка му И. В. И. от 01.09.2022г., съгласно който В.И.
дарява 7 600 евро и майка му се съгласява да ги приеме, като предаването на
дарението е уговорено чрез превеждане на сумата от дарителя по сметка
на продавача на лекия автомобил за закупуването му от надарената. Съдът
намира за безспорен фактът на плащането и авторството му, доколкото е
налице признание на неизгоден факт от третото, неучастващо в делото
лице – продавач. Няма ангажирани други годни и относими доказателства,
които да опровергаят извършването на плащането от страна на В.И. или
да установят извършено плащане от страна на ищеца, няма съмнение и
относно дарствената воля на сина на ответницата и нейния адресат. Също
така, ако въззивникът-ищец счита, че продажната цена е била различна, е
следвало да ангажира доказателства относно действителната такава,
както и че евентуално е заплатил някаква част извън твърдяната от
въззиваемата-ответница, но той не е сторил това.
При това положение е налице пълно преобразуване на лично имущество
по смисъла на чл. 23 ал. 1 от СК, тъй като закупената по време на брака
движима вещ е придобита с лично на съпругата имущество по смисъла на
чл. 22 ал. 1 от СК – парична сума, дарена й от нейния син. Това означава, че
автомобилът е лична собственост на ответницата, което я извежда от
режима на СИО и не следва да се допуска делба спрямо него между
страните.
Този иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
В тази част атакуваното решение също е правилно и законосъобразно
9
и следва да се потвърди, а въззивната жалба на М. А. Д. е неоснователна и
не следва да се уважава.
Като е достигнал до аналогични правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се
потвърди изцяло.
Разноските следва да се присъдят по реда на чл. 355 от ГПК.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение №
178/06.03.2024г. по гр.д. № 4399/23г. на СлРС като ПРАВИЛНО и
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10