Р E Ш Е Н И
Е
град София, 13.08.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение - брачни
състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито
съдебно заседание на седемнадесети юни,
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като
разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 11460 по описа
за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на чл. 17 от Закона за защита от домашното
насилие (ЗЗДН), вр. с § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН,
вр. чл. 258 - 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 176730 от
14.08.2020 г., постановено по гр. дело № 62647 по описа за 2019 г., Софийският районен съд, III ГО, 117-ти състав, е отхвърлил
молбата на А.А.Ш. за издаване на заповед за защита срещу А. Х.Ш. за извършени от него действия през месец
септември и месец октомври 2019 г.
Молителката А.А.Ш. (въззивница в настоящото
производство), е останала недоволна от така постановеното Решение и го е обжалвала, с въззивна жалба, вх. №
25131734 от 21.09.2020 г. по описа на СРС, чрез пълномощник – адвокат И.В. –
САК. В жалбата се поддържа, че са допуснати от първоинстанционния съд процесуални
нарушения при формиране на вътрешното убеждение и приетата фактическа
обстановка, което е довело и до погрешни правни изводи. Релевират се
оплаквания, че неправилно не са допуснати поисканите трима свидетели, а е
разпитан само един свидетел, както и че не е кредитирана от първата инстанция
декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Сочи се, че Софийският районен съд не е изследвал
доказателствената съвкупност в нейната цялост. Съобразно изложените подробни оплаквания
моли въззивния съд да отмени обжалваното Решение и вместо него да уважи молбата
за защита, като наложи мерки по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН. Претендира присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции. Въззивницата поддържа въззивната жалба в
съдебно заседание, лично, и чрез пълномощника й.
Ответникът по молбата А.Х.Ш.
(въззиваем в настоящото производство), чрез пълномощник –
адвокат К.Н. – САК, е взел становище по жалбата, с който отговор е оспорил
същата изцяло като неоснователна по изложените в нея оплаквания за неправилност
на обжалвания съдебен акт. Не претендира присъждане на разноски за
производството. Въззиваемият поддържа оспорването на жалбата в съдебно
заседание, чрез пълномощника му.
Въззивната жалба е допустима. Подадена
е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от легитимирана за това страна в първоинстанционното
производство при наличие на правен интерес от обжалването, като оспореният
съдебен акт е валиден и допустим, и подлежи на въззивно обжалване по чл. 17 ЗЗДН, вр. чл. 258 ГПК.
Софийският градски съд, с оглед обхвата
на въззивното обжалване, като прецени доказателствата по делото и обсъди
доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
При постановяване на
обжалвания съдебен акт Софийският районен съд е приел,
че бракът между страните – молителката А.Ш. и ответникът А.Ш., е прекратен в
Германия през 2017 г., като родителските права над сина имВ., роден на *** г., са
предоставени на майката. През 2020 г. ответникът бил привлечен като обвиняем по
подадена от молителката жалба за блудствени действия спрямо сина им. По
отношение на тези действия и тъй като твърдения за насилие спрямо малолетния
син на страните не са инвокирани в настоящото производство по ЗЗДН пред първата
инстанция, първоинстанционният съд е намерил, че не следва да ги обсъжда, тъй
като не са предмет на производството по ЗЗДН. Съдът е приел за установено, въз
основа на писмени доказателства (на л. 207 от първ. дело), че между
страните е налице висящ спор за родителски права и режим на лични отношения,
което производство е било заведено от молителката Ш..
Първоинстанционният съд е кредитирал показанията на разпитания по делото
свидетел О.Н.Ф.(майка на молителката), след преценката им и по реда на чл. 172 ГПК.
Гласните доказателствени средства са установили, че отношенията между бащата и
детето са естествени, но ответникът имал затруднения да контактува с детето. На
процесната дата – 05.10.2019 г. при предаването на детето между родителите бил
възникнал спор. Соченият от молителката свидетел Фиданова не е присъствала на
случилото се на 05.10.2019 г., като съдът е обосновал, че се доверява на “преразказа
й” за това, че в деня за контакт с детето бащата се е съгласил да го тестват за
алкохол и пътувал от Германия и отсядал в хотел, за да осъществява срещите му с
детето, което говорело за неговото желание да осъществява пълноценен контакт
със сина му, който контакт е бил затрудняван.
Първоинстанционният съд е обосновал в обжалвания съдебен акт, че
характеровите особености на ответника и отношението на майката към контактите
му със сина им са предпоставка за скандални сцени, независимо от което
решаващият състав на съда не е преценил поведението на бащата като заплаха за
детето и майка му, нито пък като проява на насилие по смисъла на ЗЗДН. Намерил
е исканите (а и законови) мерки за защита за
неефективни и неподходящи, като е изложил мотиви в тази посока.
Въззивният съд
споделя така установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд и
направените въз основа на нея, макар и лаконични, но обосновани изводи, като не намира основания за изграждане на
различни изводи въз основа на така приетата доказателствена съвкупност. Освен
това, първоинстанционният съд е събрал всички поискани от страните, относими и
допустими доказателства и е изяснил изцяло делото от фактическа страна. Въззивният
съд препраща към тези доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК,
правейки ги по този начин част от своя съдебен акт. Предвид изложените с
въззивната жалба оплаквания, и на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, настоящата инстанция ще следва да изложи и свои мотиви.
Във въззивната инстанция не са ангажирани други допустими и относими
доказателствени средства, на които въззивният съд да гради изводите си.
Не могат да се преценят като
основателни оплакванията във въззивната жалба, че са
допуснати процесуални нарушения от първата инстанция, които са опорочили
фактическите и правни изводи на съда.
От многобройните писмени доказателства по делото се установи, че
действително отношенията между страните – въззивницата - молител А.Ш. и
въззиваемия - ответник А.Ш. са влошени и комплицирани, както и че помежду им
съществуват няколко спорове – по ЗЗДН и относно родителските права и режима на
лични контакти на бащата с детето. Предмет на производството обаче са
твърдените с молбата за защита конкретни актове на домашно насилие на
05.10.2019 г. и 23.10.2019 г., поради което всички писмени доказателства,
включително и тези с превод от немски език на български език, са ирелевантни за
подлежащите на доказване факти – а именно – действия на ответника, извършени
противоправно, умишлено и виновно в някоя от формите по чл. 2, ал. 1 ЗЗДН
спрямо молителката А.Ш. на датите 05.10.2019 г. и 23.10.2019 г. Ето защо са
обосновани изводите на Софийския районен съд, че характеровите особености на
ответника и отношението на молителката към срещите му с детето са причина за
скандали помежду им. Следва да се изясни и това, че не всяка отрицателна
реакция и не всяка размяна на реплики между страни с усложнени отношения,
особено между родители, спорещи относно упражняване на родителски права и режим
на лични отношения, може да се квалифицира като домашно насилие. Не се установи
по делото от събраната доказателствена съвкупност на сочените в молбата за
защита две дати – 05.10.2019 г. и 23.10.2019 г. ответникът да е имал поведение,
което да е недопустимо от гледна точка на правото, нито да надхвърля по
интензитет нормалното човешко реагиране в случай, при който в отношенията му с другата страна липсва диалогичност и консенсус
относно отглеждането и възпитанието на общото им дете. Конфликтът на 05.10.2019
г., който е преразказан от А.Ш. на
свидетелката Фиданова, когато ответникът отишъл да вземе дететоВ. от дома на
молителката, е явно и съобразно с конкретиката на случая възникнал именно в контекста на родителския спор между въззивницата и
въззиваемия и правилно от първата инстанция е преценено, че не носи белезите на
домашно насилие.
Обоснован е изводът на първостепенния съд, че молбата
е недоказана и неоснователна и по отношение на втората дата – 23.10.2019 г. За
тази дата се твърдяло в молбата, че
ответникът звънял в службата на молителката – настоятелно и разпитвал дали А.Ш. е на работа и какъв е
служебният й номер. От една страна, нито едно от посочените действия, макар и
да се сочи, че са осъществени от А.Ш. 4 – 5 кратно в рамките на деня, не може
да се субсумира под хипотезата на чл. 2, ал. 1 ЗЗДН (нормата дефинираща понятието “домашно насилие”), а от друга страна, това поведение не е било пряко
насочено спрямо личността на молителката. Не се установи нищо заплашително или
уронващо авторитета й на работното място, предвид данните, че ответникът пътува
от Германия, за да осъществява срещите му с дететоВ. и е съвсем логично да
търси контакт с отглеждащия го родител във връзка с предаване на детето. Този
извод намира своята опора именно в събраните по делото гласни доказателствени
средства, тъй като и двамата свидетели (сочени от всяка страна) еднопосочно установяват, че страните почти не
контактуват, а св.М.е заявила, че ответникът се лутал из различни адреси в град
София, за да търси детето.
Правилно
от първата инстанция не е кредитирана декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. За да се издаде заповед за съдебна защита само въз
основа на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН по делото не следва да са
ангажирани други доказателства. В настоящия случай в
първоинстанционното производство е събрана достатъчна по обем доказателствена
съвкупност. От друга страна, кредитирането изцяло на декларацията по реда на
чл. 13, ал. 3 ЗЗДН би могло да се осъществи единствено, ако останалият
доказателствен материал по делото еднопосочно подкрепя и доказва твърденията на
молителя в декларацията относно датата, мястото, времето, начина на извършване
на деянието и авторството на същото. В
конкретния случай липсват данни, установени в хода на съдебното дирене, които
да кореспондират с декларираното от въззивницата - молител по реда на чл. 9,
ал. 3 ЗЗДН. Същевременно, както въззивният съд обоснова, огромна част от
писмените доказателства касаят отношенията на страните в периода по
прекратяване на брака им в Германия и делото по отношение на родителската
отговорност, водено между тях също в Германия. Предвид което не са годни да
установят релевантни обстоятелства от предмета на доказване по настоящото дело за
домашно насилие. Ето защо релевираните с
въззивната жалба доводи за нарушения на
съдопроизводствените правила при преценката на декларацията по чл. 9 ЗЗДН и
доказателствената съвкупност в нейната цялост, са неоснователни.
Съобразно изложеното,
като намира първоинстанционното Решение за правилно и законосъобразно,
Софийският градски съд оставя въззивната жалба без уважение, и следва да
потвърди обжалвания съдебен акт.
По разноските.
С оглед оставянето на
въззивната жалба без уважение и съобразно чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, вр. чл. 18, ал.
1, вр. чл. 16 ТДТКССГПК, въззивницата А.А.Ш. следва да бъде осъдена да
заплати, по сметка на Софийския градски съд, държавна такса по
въззивната й жалба в размер на 12.50 лева.
Предвид изхода на делото
по въззивната жалба на въззивницата не следва да бъдат присъждани разноски по
делото.
Въззиваемият не е претендирал присъждане
на разноски, предвид което въззивният съд не се произнася за такива в негова
полза.
Така мотивиран, Софийският
градски съд, на основание чл. 17 ЗЗДН
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 176730
от 14.08.2020 г., постановено по гр. дело № 62647 по описа за 2019 г. на
Софийския районен съд, III Гражданско отделение, 117-ти състав.
ОСЪЖДА А.А.Ш., ЕГН **********, да заплати, по сметка на Софийския градски съд, държавна такса в размер на 12.50 лева
(дванадесет лева и петдесет стотинки).
ОСТАВЯ без уважение претенцията на А.А.Ш. за присъждане на разноски
по делото, като неоснователна.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 17, ал. 6 ЗЗДН, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.