РЕШЕНИЕ
№2216
гр. Пловдив, 18 ноември,
2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV състав, в открито заседание на двадесет и
осми октомври, две хиляди двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА
МЕТОДИЕВА
при секретаря Ваня Петкова и с участието на прокурора от ОП – Пловдив Иляна
Джубелиева, като разгледа докладваното от съдия Св. Методиева касационно
административно дело № 2249 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.285, ал.1 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ и глава XII от АПК.
Депозирани са две касационни жалби против решение № 1262/21.06.2021
г., постановено по административно дело № 119/2021 г. по описа на
Административен съд Пловдив, Х състав, с което е осъдена Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ гр.София да заплати на К.Е.Г. ЕГН **********
обезщетение в размер на 2 700 лева за претърпени неимуществени вреди за
периода от 07.03.2019 г. до 18.07.2020 г., от 24.07.2020 г. до 15.09.2020 г. и
от 23.09.2020 г. до 13.01.2021 г. – датата на предявяване на исковата молба,
като предявеният от Г. иск е отхвърлен в останалата му част. С решението ГДИН е
осъдена да заплати на ищеца и разноските за внесената държавна такса.
Касационният жалбоподател Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ /ГДИН/ гр. София, обжалва Решение № 1262/21.06.2021 г. отчасти,
като в касационната жалба се сочи, че жалбоподателят не е останал доволен от
решението в частта му за присъденото обезщетение от 2700 лева, ведно със
законна лихва от датата на завеждане на иска. В тази насока и съдът
само ще посочи констатацията си, че с решението на първоинстанционния съд не е
налице произнасяне с присъждане на законна лихва, поради което и това не следва
да е предмет на обсъждане. Твърди се в жалбата на ГДИН, че първоинстанционното
решение в осъдителната му част е неправилно и необосновано, като се сочи, че
съдът не е преценил правилно доказателствената тежест на събраните
доказателства, не е установил по категоричен начин вредата, бездействието на
администрацията и причинната връзка. Сочи се, че установената пренаселеност в
Затвора – Пловдив била компенсирана от възможността за раздвижване на лишените
от свобода в коридорите и в останалите помещения. Твърди се, че неимуществени
вреди не били доказани и съдът бил направил субективна преценка за тяхното
наличие, което било съществен порок на решението му. Прави се искане за отмяна
на обжалваното решение и постановяване на ново такова по същество, с което да
се отхвърлят исковите претенции на Г., или решението да се отмени в частта му,
с която ГДИН е осъдена да заплати обезщетение за сумата над 500 лева до
присъдения размер от 2700 лева. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. В
съдебно заседание, редовно призован, касационният жалбоподател ГДИН не е
изпратил представител и не е взел становище по същество, нито такова по жалбата
на другия касационен жалбоподател К.Г..
Касационният жалбоподател К.Г. в жалбата си, депозирана
чрез пълномощника му адв. С. и в изпратена по делото писмена защита от
пълномощника, заявява, че обжалва решението на първоинстанционния съд в
отхвърлителната му част, като твърди, че в тази му част то е незаконосъобразно,
необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения. Сочи се, че
твърденията на ищеца били доказани и затова искът е следвало да се уважи в
пълен размер. Поддържа се становището относно това, че жилищната площ следва да
се вземе предвид след приспадане на тази, заета от мебелите, както и санитарния
възел, както и че даването на уклончиви отговори било във вреда на ответника,
дори и същият да се основава на това, че не се пази архив, както и че
извършването на пръскане за дървеници и гризачи било доказателство за тяхното
наличие и че в производството доказването не е пълно и главно. Не са претендирани разноски.
Прокурор Джубелиева при ОП Пловдив изразява становище за
основателност на жалбата на ГДИН и неоснователност на жалбата на К.Г..
Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното
съдебно решение по повод на наведените от страните оплаквания, както и във
връзка с дължимата служебна проверка по чл.218, ал.2 от АПК, намери следното:
Касационните жалби са подадени в предвидения законов срок
и от страни по първоинстанционното производство, за които в съответната
обжалвана част решението е неблагоприятно, поради което и всяка от жалбите се
явява допустима. Разгледана по същество, всяка от касационните жалби съдът
намира за неоснователна.
Съдът, постановил оспореното решение, като е изложил
възприетата от него на базата на събраните относими доказателства фактическа
обстановка, е приел в мотивите си, че предявената искова претенция с правно
основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС за целия период на задържането на ищеца, започнало в Ареста Пловдив и продължило в
Затвора Пловдив, считано от 01.11.2018 г. до 13.01.2021 г., е само частично
основателна, а именно само по отношение на оплакванията на ищеца за
пренаселеност в Затвора гр. Пловдив и то само в рамките на посочените в
диспозитива на съдебното решение три по-малки периода, попадащи в рамките на
целия исков период. Правилно Административен съд - Пловдив в състава,
постановил обжалваното решение, е установил на базата на приетите доказателства
точните периоди, в които Г. практически е бил задържан и е разгледал
оплакванията му именно за времето на установеното негово задържане от
09.11.2018 г. до 06.03.2019 г. в Ареста Пловдив и след това от 06.03.2019 г. до
края на исковия период 13.01.2021 г. – в Затвора Пловдив без прекъсване.
Обосновано на базата на събраните доказателства съдът е отхвърли оплакванията
на ищеца К.Г., свързани с твърдяно бездействие на администрацията в Ареста
Пловдив по осигуряване на благоприятни условия на задържането в съответствие с
чл.3 от ЗИНЗС. С оглед на предоставените
със становище от администрацията на Затвора Пловдив данни относно
пребиваването на ищеца в конкретни помещения при престоя му в Затвора Пловдив,
съдът е отчел, че спрямо него не са били съобразени законовите стандарти
относно разполагаемата площ жизнено пространство на един лишен от свобода, като
е отделил и посочил изрично от целия период на престой там само онези по-малки
периоди, в които тези изисквания за наличие на минимум 4 кв.метра на лишен от
свобода са били спазени от администрацията на пенитенциарното заведение. Така,
съдът е установил, че това оплакване на ищеца е отчасти доказано за няколкото
периода в рамките на целия исков период, посочени в диспозитива на решението
му, като е отчел изрично и указаното в пилотното Решение на ЕСПЧ „Нешков и
други срещу България“, че и само поставянето в условия на пренаселеност е
достатъчно основание да се счете, че е налице нарушение на чл.3 от ЕКПЧ и
ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение, както и че
пренаселеността е толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от
други фактори до нарушение на Конвенцията, когато затворниците имат на
разположение по-малко от 3 кв.м. разполагаема площ, което в случая се
установява за част от дните на престой в условия на пренаселеност и това,
очевидно от мотивите на съдебното решение, е било взето предвид от решаващия
съд. По повод на заявеното от пълномощника на жалбоподателя Г. относно необходимост от
приспадане на площта на мебели и санитарно помещение от общата площ по
настаняването на лицето при изчисление разполагаемата площ на един лишен от
свобода, съдът счита за нужно да посочи, че действително в посоченото пилотно
решение на ЕСПЧ е отразено, че в оценката на наличното пространство трябва да
се вземе предвид пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията.
Това не означава обаче механично изваждане на заеманата от мебелите площ,
защото пак в същото решение е посочено, че жизнената площ за всяко от лицата е
площта, която следва да осигурява
възможност те да
сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите
си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на
телевизия, четене на книги и т.н. В конкретния случай
действително, от справката, която е приета по делото за конкретните помещения
по задържането на Г. в затвора, става ясно, че площта на спалните помещения е
посочена като чиста площ с изваждане площта на санитарното помещение.
Действително не е налице детайлна информация относно вид и размер на мебелите в
килиите по настаняване на Г., но същевременно, видно е, че при преценката на
съда за това дали е налице спазване на стандартите, заложени в ЗИНЗС относно
разполагаема площ на един лишен от свобода от 4 кв.м., той е взел за основа при
изчислението разполагаема площ от повече от 4 кв.м. на един лишен от свобода,
доколкото е приел, че и в двете помещения по настаняване на ищеца в Затвора
Пловдив максималният брой на лицата при спазване на стандарта е 6 броя и е
приел за наличие на пренаселеност периодите, в които лицата са били повече от
шест. В действителност, с оглед на размерите на всяко от двете помещения, в
които е бил настанен Г., при тези изчисления е видно, че е приет за спазен
стандартът при площ от 4,51 кв.м. на един лишен от свобода в помещение РЦ и
площ от 4,65 кв.м. на един лишен от свобода в помещение №35, поради което и
неприспадането на квадратура на мебели в случая е било компенсирано от съда.
Неоснователни
са възраженията на касационния жалбоподател Г., очевидно основани на
разпоредбата на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, доколкото в случая не е установено
ответникът по делото да не е предоставил относимата към делото информация, като
е видно, че е представил такава по отношение на броя на лицата, с които е бил
настанен Г. *** и размера на помещенията по настаняването му от началото на
престоя му там до края на исковия период. Неоснователно е и възражението
относно неспазване на съда на процесуалните изисквания на процедурата по Част
седма на ЗИНЗС, като е видно, че още с разпореждането за насрочване на делото
съдът е разпределил правилно доказателствената тежест, конкретно по отношение
указанията, отправени към ответника по иска, включително и в първото съдебно
заседание по делото, като в тази насока и съдът е съобразил спецификите на
производството по чл.284 и следващите от ЗИНЗС. Последното е прието от ЕСПЧ
като съответно на стандартите относно разглеждане на оплаквания от лишени от
свобода, като е счетено, че начинът, по който съда трябва
да разгледа делото, според приетата нормативна уредба в ЗИНЗС, не поставя неоправдана
доказателствена тежест върху лишения от свобода /в този см. е Решението на ЕСПЧ по
делото Атанасов и Апостолов срещу България - 2017г. /.
Като
неоснователни касационната инстанция преценява и доводите на касационния
жалбоподател Г. относно това, че искът е следвало да бъде уважен в пълен размер
поради доказване твърденията му пред първата инстанция. Напротив, както е
посочил първоинстанционният съд, напълно неоснователни са оплакванията на Г.
касателно условията в Ареста Пловдив, а по отношение на приетите за
неоснователни оплаквания касателно престоя в Затвора Пловдив съдът е изложил
специално мотиви по отношение на всяко от тях поотделно, които напълно се
възприемат от настоящата инстанция като обосновани със събраните доказателства,
поради което и в тази част съдът препраща към мотивите на първоинстанционното
решение, съгласно възможността по чл.221, ал.2 от АПК. Само в допълнение
настоящата съдебна инстанция намира за нужно да посочи, че превратно се тълкува
от страна на касационния жалбоподател Г. установеното прилагане на мерки по ДДД
обработка в Затвора Пловдив, а именно като доказателство, че в действителност в
затвора имало вредни насекоми и гризачи. Следва да се има предвид, че
отговорността по чл.284 от ЗИНЗС за нарушение по чл.3 от ЗИНЗС касае
установяване на осъществени действия, респективно бездействия на
администрацията в местата за лишаване от свобода, в резултат на които
съответният лишен от свобода е поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване
на наказание или задържане с мярка за неотклонение. В тази насока, както е
посочил първоинстанционният съд, налице са представени доказателства за
осъществявана периодично ДДД обработка на помещенията по настаняване на ищеца
при задържането му, като очевидно, въпреки положените в тази насока усилия,
паразитните насекоми – дървеници и хлебарки, за които са свидетелствали
разпитаните свидетели, не са изчезнали. Това обаче, не се дължи на
незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в местата за
лишаване от свобода, като напротив, установява се, че за периода по исковата
молба са били осъществявани реално множество дейности по ДДД обработка, сиреч
извършвани са активни действия в насока справяне с проблема. Освен това, както
става ясно от приложената по делото справка, налице е утвърден график и за
изпиране на спалното бельо два пъти седмично в пералнята на затвора, което също
е адекватно въведена мярка и организация в насока справяне с този проблем.
Възраженията на касационния жалбоподател ГДИН
София за неправилност на съдебното решение поради недоказаност на установеното
от съда оплакване на Г. относно пренаселеност в местата за лишаване от свобода
настоящият съдебен състав намира за неоснователни. Ответникът по иска, на
когото е била и надлежно указана доказателствената тежест, е бил длъжен да
обори оплакванията на Г. за пренаселеност, с което се е справил само отчасти. Поради
това и неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател ГДИН София за
необоснованост на съдебното решение досежно доказаността на исковата претенция
в посочената ѝ част, доколкото е видно, че първоинстанционния съд е
основал решението си на годни доказателства и фактът, че ответникът по иска не
е проявил достатъчна активност да ангажира такива в насока потвърждаване на
своята теза за неоснователност на претенциите на Г., не може да бъде ползван
като основание за касиране на решението, при условие, че възможност да ангажира
доказателства са били предоставени от съда на ответника по иска.
Неосигуряването на достатъчна жилищна площ, установено от
първоинстанционния съд, категорично е форма на бездействие на администрацията в
местата за лишаване от свобода и в тази насока е налице пряка
причинно-следствена връзка на това установено нарушение по чл.3 от ЗИНЗС и
претендираните от ищеца вреди. Правилно
първоинстанционният съд е приел в решението си, че фактът на пренаселеност на
обитаваните от ищеца килии е бил достатъчен, за да се счете, че е налице
поставяне на Г. в неблагоприятно положение от администрацията на Затвора
Пловдив, което покрива обективните предпоставки по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, респ.
чл.3 от КПЧОС. Според ЕСПЧ при
оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на
липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори:
(а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко
задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в)
размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат
свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си
поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на
този член. В тази насока и възражението по касационната жалба, съдържащо и
признание за наличната пренаселеност, че независимо от това, пренаселеността се
преодолявала с оглед факта, че на лишените от свобода било позволено да се
движат по коридора и да посещават други помещения, не може да бъде преценено като
основателно. И това е така, защото пак ЕСПЧ /конкр. в пилотното Решение Нешков
и др. срещу България/, приема, че при оценката
на наличното пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе
предвид пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената площ за
всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят
позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди
- спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Сиреч, приема
се, че има нарушение винаги, когато в самото спално помещение площта, полагаща
се на един затворник, е по-малка от 4 кв. м. и че има особено съществено
нарушение, когато тя е под 3 кв.м., предвид факта, че основно лишените от
свобода прекарват своето време именно в килиите /спалните помещения/. В случая
от доказателствата по делото – справките относно размера на двете стаи по
настаняване на Г. и отчасти показанията на свидетелите, може да се направи
извод и че за част от периодите по решението на първоинстанционния съд
разполагаемата площ е била и под 3 кв. м. на човек, при което пренаселеността
трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо
от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията / в този см. вж. пак
Решение Нешков и др. срещу България/, което е приел и първоинстанционният съд.
Неоснователни са оплакванията в касационната жалба на
ГДИН София, че вредите, признати за причинени на Г., са останали недоказани
пред първоинстанционния съд и съдът ги бил извел на база свои субективни
възприятия. Следва да се има предвид тук факта, че съдът, постановил
обжалваното решение, се е позовал изрично и правилно на разпоредбата на чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС, според която в случаите по ал.1, а именно на установено
нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди, каквито са
претендирани, се предполага до доказване на противното. В случая, тази
презумпция не е била оборена от страна на касационния жалбоподател ГДИН София
при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд. Съгласно
неколкократно цитираното вече пилотно решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по
делото Нешков и др. срещу България, също не е
необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в условията на арест. Според
настоящата съдебна инстанция, първоинстанционният съд е установил категорично
нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед съдържанието на същото, правилно
е намерил, че то действително води до неприятните психически изживявания,
посочени от ищеца в исковата му молба. В тази насока от страна на ответника,
както се каза, не са ангажирани доказателства, които да са могли да доведат до
противен извод. В случая не е била налице искова претенция, при която е
следвало да се изследват поставени от страна на ищеца някакви по-високи
изисквания, свързани с индивидуални негови битови потребности, както се твърди
в жалбата.
Съобразно с общите принципи, изложени и в
Делото Ананиев и др. срещу България, властите трябва да гарантират, че едно
лице е задържано при условия, съвместими с уважението към човешкото
достойнство, че начинът и методът на изпълнение на наказанието лишаване от
свобода или друг вид мярка за задържане не подлага човека на стрес или
трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на страдание, присъща на
задържането и практическите изисквания на лишаването от свобода, че здравето и
благосъстоянието на човека са гарантирани в достатъчна степен. Поради това и
обстоятелството, че дадено лице търпи наказание лишаване от свобода и именно
поради това е в пенитенциарно заведение, не може да се сочи като основателен
довод във връзка с това, че именно поради този факт няма как да не му бъдат
причинени вреди, доколкото в случая, обезщетение е присъдено, поради
констатирано поведение по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което е свързано с поставяне на
лишен от свобода в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието му,
изрично предвидени в закона като основание да се приеме нарушение по чл.3, ал.1
от ЗИНЗС.
Неоснователно е възражението в касационната
жалба, както на ГДИН-София, така и тази на К.Г., по отношение на размера на
присъденото обезщетение. Съдът, при постановяване на решението си е съобразил в
достатъчна степен разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като е
отчел факта, че се касае и за няколко периода в рамките на общия исков, тоест
имало е и периоди на прекъсване на претърпяването на посочените неблагоприятни
условия по време на цялото задържане, като е съобразил и общата продължителност
на престой на ищеца. В тази насока общият размер на обезщетението от 2700 лева,
при преценка на среднодневното, респективно средномесечното обезщетение, което
се получава на база на броя дни на престой в затвора при неблагоприятни условия,
се явява съобразен с принципа на справедливостта, като се има предвид характера
и интензитета на претърпените от страна на ищеца вреди. При анализ на
практиката на ЕСПЧ по дела, във връзка с лоши условия на задържане, разглеждани
по отношение на България, но и на други държави, може да се направи извод, че
обезщетение, присъдено от националния съд, което се равнява на 30 процента от
присъжданото от ЕСПЧ при сходни обстоятелства, като се взема предвид съответния
жизнен стандарт в страната, би било адекватно. Ето защо и съдът намира, че
първоинстанционният съд е съобразил този принцип, като видно от
приложенията-таблици към решенията на ЕСПЧ по делата Йорданов и Дежелобв срещу
България или Иванов и други срещу България, посочени от касационния
жалбоподател Г., присъденото обезщетение е адекватно, като тук следва да се има
предвид, че по посочените две дела съдът е приел за установено кумулативното
въздействие на множество други неблагоприятни фактори, освен пренаселеността,
при присъждане на обезщетението.
С оглед приетата за основателна
претенция, правилно и съдът се е произнесъл по разноските.
Предвид всичко изложено и съдът намира, че следва да остави в сила обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно.
По
изложените мотиви и съобразно чл.221, ал.2, предл. първо
от АПК, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1262 от 21.06.2021 г., постановено по АД № 119/2021
г. на Административен съд – Пловдив, Х състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.