№ 297
гр. София, 19.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО III ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мирослава Тодорова
Членове:Христинка К.а
Мирослав Стоянов
при участието на секретаря Радка Ив. Георгиева
в присъствието на прокурора В. Ал. Д.
като разгледа докладваното от Мирослава Тодорова Въззивно
административно наказателно дело № 20221100600143 по описа за 2022
година
Производството е по реда на глава XXI от НПК.
С решение от 5.10.2021 г. на Софийския районен съд, НО, 22 състав,
по н.а.х.д № 1752 по описа за 2020 година на същия съд подсъдимият Г. К. В.,
ЕГН **********, роден на 11.12.1985 г. в гр. София, българин, с българско
гражданство, неженен, неосъждан, със средно образование, неработещ,
живущ в гр. София, ул. „****, е признат за виновен в това, че на 22.06.2019 г.
около 19.00 часа в гр. София, кв. „Орландовци”, ул. „****, пред магазин за
хранителни стоки, чрез нанасяне на удар с юмрук в областта на главата на
М.Д.Р., му причинил лека телесна повреда, изразяваща се в оток и
кръвонасядане в областта на левия устен ъгъл, разкъсно-контузни рани и
кръвонасядания по вътрешната повърхност на долната устна, охлузвания,
оток и разкъсна контузна рана в областта на главата, охлузвания в областта на
десния лакът, които травматични увреждания реализират медико-
биологичния признак „временно разстройство на здравето, неопасно за
живота”, като деянието е извършено по хулигански подбуди – на обществено
място в кв. „Орландовци” до магазин за хранителни стоки, без да е бил
провокиран или предизвикан от М.Д.Р., без лични мотиви, при демонстрация
на безнаказаност и пренебрежение на установените от закона правила, които
закрилят добрите нрави, без да зачита личната неприкосновеност и
достойнство, което представлява престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с
1
чл. 130, ал. 1 НК, поради което и на основание чл. 78а, ал. 1 от НК е
освободен от наказателна отговорност, като му е наложено административно
наказание „глоба” в размер на 2000 лв. (две хиляди лева). На основание чл.
189, ал. 3 от НПК Г. К. В. е осъден да заплати разноски по делото, направени
в хода на досъдебното производство, в размер на 241,67 лв. (двеста
четиридест и един лева и шестдесет и седем стотинк), в полза на държавата,
както и на основание чл. 190, ал. 2 НПК – 5,00 лв. (пет лева) за служебно
издаване на изпълнителен лист в полза на бюджета на съдебната власт и по
сметка на Софийския районен съд.
Срещу решението в законоустановения срок по чл. 319, ал. 1 НПК е
постъпила въззивна жалба от защитника на подсъдимия, в която се поддържа,
че то е неправилно. Твърди се, че подсъдимият е признат за виновен при
липсата на годни и несъмнени доказателства за авторство на
инкриминираното деяние. Излагат се доводи, че несъмнено е установено, че
подс. В. е имал личен мотив да удари М.Р., след като първо е бил напсуван от
него, а след това дърпан и обиждан. Прави се искане за отмяна на решението
и постановяване на ново, с което подсъдимият да бъде признат за невинен и
оправдан.
В проведеното по реда на чл. 327 от НПК закрито съдебно заседание
въззивният съд е приел, че за правилното решаване на делото не се налага
разпит на подсъдимия, на свидетели и на вещи лица.
В хода на откритото съдебно производство пред въззивната инстанция
представителят на Софийска градска прокуратура счита жалбата за
неоснователна. Моли да бъде потвърдено решението на СРС, с което подс. В.
е признат за виновен за престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл.
130, ал. 1 НК. Счита, че първоинстанционният съд правилно е освободил
подсъдимия от наказателна отговорност по реда на чл. 78а НК и намира
наложеното му наказание „глоба” в размер на 2000 лв. за справедливо.
Защитникът поддържа въззивната жалба и моли да бъде уважена.
Счита, че жалбата е основателна и че решението на първоинстанционния съд
е незаконосъобразно и необосновано. Отбелязва, че неправилно СРС е приел
наличието на квалифициращото обстоятелство по чл. 131, ал. 1, т. 12, а
именно деянието да е извършено по хулигански подбуди. Твърди, че от
разпитите на свидетелите и останалите доказателства се установява, че подс.
Г.В. е имал личен мотив да причини телесната повреда на св. М.Р., който се
изразявал във възприетите от подс. обиди, отправени от пострадалия към него
и останалите присъстващи. Посочва, че разпитаните по делото свидетели са
приятели на св. Р., което се отразявало върху техните показания. Обръща
внимание на показанията на св. В.М., че агресията на подсъдимия не е
безпричинна, а се предпоставя от това, че М.Р. го е обиждал и дърпал с ръка
за дрехата. На тази основа поддържа, че подс. В. не е извършил деянието по
хулигански подбуди, напротив – проява на такива е било поведението на
пострадалия Р.. Счита, че и от показанията на св. Е.П. се доказва, че
нанасянето на телесната повреда от страна на подс. В. е предизвикано от
поведението на самия св. М. Р.. Моли въззивният съд да отмени решението на
първоинстанционния съд поради липса на квалифициращия признак
2
хулигански подбуди и да оправдае подс. Г.В. по повдигнатото му обвинение
по чл. 131, ал. 1, т. 12 НК.
Подс. Г.В., редовно призован, не се явява и не изразява допълнително
становище в подкрепа на жалбата.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, III-ти въззивен състав, след като
обсъди доводите в жалбата, както и тези, изложени в съдебно заседание
от страните, и след като в съответствие с чл. 314 от НПК провери изцяло
правилността на атакуваното решение, намира за установено следното.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежно
легитимирана страна срещу съдебен акт, който подлежи на въззивен съдебен
контрол, поради което е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е събрал
всички обективно възможни и относими към предмета на делото
доказателства, като е удовлетворил искането на защитата на подсъдимия да
бъде проведен непосредствен разпит на всички свидетели и подсъдимия. Така
съдът е приобщил обясненията на подсъдимия, показанията на св. М.Д.Р., св.
Н.И.Р., дадени в хода на съдебното следствие и в досъдебното производство,
прочетени по реда на чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 1 от НПК (л. 35, д. пр.), св.
Л.Л.К., св. Е.К.П., дадени в хода на съдебното следствие и в досъдебното
производство, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 от НПК (л. 37,
д. пр.), на св. В.С.М., дадени в хода на съдебното следствие и в досъдебното
производство, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 от НПК (л. 38,
д. пр.). В края на съдебното следствие районният съд, независимо от
възможността по чл. 378, ал. 2 НПК без други допълнителни процесуални
действия да ползва целия доказателствен материал, приложен в досъдебното
производство, на основание чл. 283 НПК е прочел и приел писмените
доказателства и доказателствени средства – съдебномедицинско
удостоверение № 466 от 24.06.2019 г.; протокол за полицейско
предупреждение от 17.07.2019 г.; протокол за разпознаване на лица от
10.02.2020 г., ведно с фотоалбум; справка за съдимост на подсъдимия. На
основание чл. 378, ал. 2 НПК съдът е обсъдил заключенията на извършените
съдебномедицинска и видеотехническа експертизи.
Въззивният съд след собствен комплексен анализ на всички събрани по
делото доказателства намира, че установената фактическа обстановка от
районния съд е обоснована и почива на правилна интерпретация на събраните
по делото доказателства. Поради това я възприе без съществени корекции,
като я допълни за яснота и изчерпателност.
Несъмнено се установява, че подсъдимият Г. К. В., ЕГН **********, е
роден на 11.12.1985 г. в гр. София, българин, с българско гражданство, със
средно образование, неженен, неосъждан, не работи, живее в гр. София, ул.
„****” № 9.
На 22.06.2019 г. около 18:30 ч. свидетелите М.Д.Р., Н.И.Р., Л.Л.К. и
В.С.М. се намирали пред магазин за алкохол и цигари, находящ се в гр.
София, кв. „Орландовци”, ул. „****” № 28. Всички се познавали от квартала
3
и си общували. Св. Р. пиел тоник, а св. М. алкохол и се чувствал алкохолно
повлиян. Св. М.Р. и св. В.М. се шегували един с друг, като включително си
разменили по-остри реплики, които останалите възприели като майтап.
Около 19:00 ч. пред магазина спрял с мотоциклет подс. Г.В., когото св.
В.М. познавал. Минал покрай присъстващите, поздравил св. М. и влязъл в
магазина, в който работила като продавачка св. Е.П.. Тя влязла след него,
защото предположила, че той иска да си закупи нещо. Когато излязъл от
магазина, св. В.М. и подсъдимият си разменили реплики, като св. М. казал на
подсъдимия, че св. Р. е бивш полицай. Подсъдимият отвърнал, че не се
интересува, че св. Р. е бивш полицай, приближил го и внезапно му нанесъл
удар в областта на лицето с дясната си ръка, свита в юмрук. Вследствие на
силата на удара св. Р. залитнал и паднал на земята.
Св. П. чула суматохата пред магазина, излязла и видяла падналия на
земята св. Р., забелязала и кръв по лицето му. В това време подс. В. се качил
на мотоциклета си и се отдалечил от местопроизшествието, а св. Н.Р. се
обадил на тел. 112 и сезирал органите на реда за случилото се. На сигнала се
отзовали полицейски служители, които когато пристигнали на мястото, не
установили нито подсъдимия, нито св. Р., който се прибрал вкъщи, за да се
измие.
В резултат на удара в лицето, който го съборил на земята, св. М.Р.
получил следните травматични увреждания: оток и кръвонасядане в областта
на левия устен ъгъл, разкъсно-контузни рани и кръвонасядания по
вътрешната повърхност на долната устна, охлузвания, оток и разкъсно-
контузна рана в областта на главата, охлузвания в обласста на десния лакът.
Всички тези травматични увреждания му причинили временно разстройство
на здравето, неопасно за живота.
При проверката на доказателствения анализ в проверявания съдебен
акт въззивният съд констатира, че районният съд е допуснал процесуални
нарушения при събиране на доказателствата, които обаче не се отразяват на
обема и съдържанието на годните доказателства и доказателствени средства,
въз основа на които се изяснява обективната истина за разглежданото
събитие. Производството по делото, с оглед предмета на обвинението и
чистото съдебно минало на подсъдимия, законосъобразно се е развивало в
диференцираната процедура по глава ХХVІІІ НПК. Естеството на
диференцираните съдебни процедури е такова, че досъдебното производство
следва да бъде изработено така, че районният съд да има възможност да реши
делото веднага след внасянето на обвинението. Поради това и са допустими
предвидените нормативния отклонения от общия ход на съдебното следствие.
Едно от тези отклонения е свързано с правомощието на първоинстанционния
съд съгласно чл. 378, ал. 2 НПК да преценява събраните в досъдебното
производство доказателства, без да има необходимост да бъдат приобщавани
в съдебната фаза. Ако обстоятелствата, предмет на доказване, не са
установени обективно и в пълнота, за съда никога не съществува пречка да
бъдат извършени повторни разпити на свидетелите или вещите лица, но без
ограничения може да се ползват доказателствата от досъдебното
производство, събрани по надлежния ред. Съдът обаче е длъжен да събере
4
непосредствено гласните обвиняващи доказателства, въпреки основната
специфика на тази диференцирана процедура, представляваща отклонение от
общия процесуален ред за непосредствено събиране на доказателства,
предвидено в чл. 378, ал. 2 НПК, по искане на подсъдимия. В тази насока
въззивният съд намира, че първостепенният съд е осигурил справедлив
процес на подсъдимия, като по искане на защитата му е разпитал всички
свидетели. Но неправилно районният съд е приел, че поначало, при наличие
на противоречие или липса на спомен за част от обстоятелствата между
показанията на свидетел, дадени в хода на съдебното следствие и в
досъдебното производство, няма възможност да бъдат четени частично
показанията от досъдебното производство, а само в цялост. Разумното
тълкуване на разпоредбата на чл. 281, ал. 1 НПК, към чиито хипотези
останалите алинеи препращат, се извежда въз основа на заложената в нея
процесуална цел – да способства за изясняване на значението на всяко
съществено противоречие за конкретен релевантен факт и за преодоляване на
загубата на спомен след събитието отново за конкретни обстоятелства. Ако
свидетелят дава противоречиви показания само относно едно обстоятелство
или не помни само него, липсва процесуален резон да се приобщават
показанията му изцяло, след като в останалата им част несъответствия не са
констатирани. В процесния случай обаче, с оглед процесуалния ред, по който
се е развило първоинстанционното производство – по диференцирана
процедура в отклонение от общия ход на съдебното следствие, изобщо не се е
налагало съдът да прибягва до чл. 281 НПК. Както беше посочено,
облекченият ред на диференцираната процедура позволява съдът да ползва
всички събрани доказателства от досъдебното производство. В този смисъл
съдът, когато констатира противоречие или непълен спомен, е задължен по
силата на служебното начало да изясни причините за него при разпита на
свидетеля, за да може да извърши правилна преценка за достоверност на
показанията. Независимо от изтъкнатото, както беше посочено, районният
съд е събрал всички обективно възможни доказателства, поради което не
може да бъде упрекнат, че не е действал в съответствие с принципа на
служебното начало.
Оттук насетне обосновано районният съд е приел изложената
фактическа обстановка, като е констатирал, че показанията на свидетелите
М.Р., Н.Р., Л.К. и Е.П. са еднопосочни и логически съответни помежду си. На
тези гласни доказателствени средства противостоят единствено обясненията
на подс. Г.В.. За да провери доказателствената им стойност, съдът отчете
принципното положение, че обясненията на подсъдимия винаги изискват
задълбочена преценка за достоверност, тъй като освен важно доказателствено
средство са и средство за защита, необвързано със задължение за
установяване на истината. При съблюдаване на правилата за
доказателствената тежест по чл. 103, ал. 1 – ал. 3 НПК, за да бъдат приети за
достоверни обясненията на подсъдимия, не се изисква те да намират
подкрепа. Достатъчно е да не се опровергават от несъмнено установени
доказателства или да не се дискредитират на собствено основание поради
неясноти, празноти, които не намират обяснение, или тъй като съдържат
5
обективно невъзможна версия. В процесния случай въззивният съд намира, че
обясненията на подс. В. не само не намират подкрепа в други доказателства,
но категорично се опровергават от свидетелските показания, издържали
проверката за достоверност.
Подс. В. не отрича, че е ударил пострадалия. Неговото признание
кореспондира напълно на протокола за разпознаване от 10.01.2020 г. с
участието на св. Н.Р., заключението на видеотехническа експертиза и
медицинското удостоверение № 466 от 24.05.2019 г. за причиненото
увреждане на св. Р..
Разминаването между неговите обяснения и показанията на
присъстващите на мястото свидетели се състои в това дали подсъдимият е
бил предизвикал с обида от св. Р. – псувня, и с дърпане на дрехата или не.
Единственият свидетел, който в хода на съдебното заявява, че преди удара е
имало взаимодействие между подсъдимия и св. Р., което макар и колебливо
да определя като конфликтна ситуация, е св. М.. В същото време обаче в
досъдебното производство този свидетел казва, че бил алкохолно повлиян,
защото имал лични проблеми с жена си, купил си „всякакъв алкохол“, бързо
се напил и не могъл да се ориентира в случилото си, като не съобщава изобщо
св. Р. да е имал предизвикателно поведение спрямо подсъдимия. Освен това
показанията на този свидетел, дадени в съдебно следствие, че той самият бил
обиждан от св. Р. преди идването на подсъдимия, също противоречат на
показанията му от досъдебното производство. Поради това, като отчете, че св.
М. не дава разумно и логически устойчиво обяснение за причините за
противоречието в показанията му, а същевременно променените му показания
не кореспондират на показанията на нито един присъстващ пред магазина,
нито на показанията на продавачката св. П., въззивният съд намери, че
показанията на св. М. не са надежден доказателствен източник.
В същото време показанията на св. М.Р. и на свидетелите очевидци
Н.Р. и Л.К. са еднопосочни в хода на целия наказателен процес и не съдържат
съществени противоречия както помежду си, така и със св. П., която се е
движела вътре и пред магазина и не е видяла, нито чула да възниква конфликт
между подсъдимия и св. Р.. От показанията на св. П. се изяснява и
същественото косвено доказателство, че непосредствено след излизането на
подсъдимия от магазина тя е чула суматохата, излязла и видяла състоянието
на св. Р., след като вече е бил ударен от подсъдимия. Тези показания
логически съответстват на описанието на събитието от свидетелите Р., Р. и К.,
защото изясняват, че от излизането на подсъдимия до нанесения от него удар
не е изтекъл период от време, в който обективно да е възможно да се разгърне
конфликт между подсъдимия и пострадалия. Поради това обосновано
районният съд е изяснил релевантната фактология преди събитието и за
самото него въз основа на комплексния анализ на изброените свидетелски
показания и на обективните данни от медицинското удостоверение № 466 от
24.05.2019 г. за причиненото увреждане на св. Р..
Обосновано районният съд е изяснил медикобиологичните
характеристики на нараняванията на св. Р. чрез заключението на
съдебномедицинската експертиза (л. 64 – 65; д. пр.). От нея се извежда
6
категорично, че установените увреждания представляват лека телесна повреда
с временно разстройство на здравето, неопасно за живота, както и че са
резултат от действието на твърди тъпи предмети, поради което обективно
могат да бъдат получени по описания от пострадалия механизъм.
От заключението на приобщената по делото видеотехническа
експертиза, което въззивният съд на свое ред възприема като обективно и
професионално изготвено, се установяват броят на свидетелите очевидци на
инкриминираното деяние, който кореспондира на свидетелските показания,
механизмът на нанесения на подстрадалия Р. удар, както и обстоятелството,
че подсъдимият се е оттеглил от местопроизшествието със своя мотоциклет
веднага след причиняването на телесната повреда.
В заключение въззивният съд намира, че при извеждане на релевантната
фактическа обстановка от районния съд не са допуснати съществени
процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, които
да квалифицират първоинстанционното производство като опорочено до
степен на невалидност и да налагат връщане на делото за ново разглеждане от
районния съд. Това е така, тъй като е видно, че контролираният съд е обсъдил
всички доказателствени материали, без някои от тях да са били неоснователно
подценени или неглижирани за сметка на други, без логически грешки при
обсъждането им или превратно тълкуване. При това положение може да се
заключи, че вътрешното убеждение на СРС по фактите е правилно формирано
и не може да бъде променяно или замествано.
На основата на изложената фактическа обстановка въззивната
инстанция намира от правна страна за законосъобразно заключението на
районния съд, че подсъдимият Г.В. е извършил престъпление по чл. 131, ал. 1,
т. 12, пр. 1 във вр. с чл. 130, ал. 1 НК.
Телесната повреда е типично престъпление против здравето, чийто
непосредствен обект са обществените отношения, осигуряващи
неприкосновеност на човешкото здраве и физическата цялост на личността.
Съгласно утвърденото в правната доктрина разбиране престъплението е
резултатно и се изразява в противоправно и виновно увреждане на здравето
на друг човек чрез нарушаване на анатомичната цялост или физиологичните
функции на тъканите, органите или системите на човешкия организъм или
причиняване на болка или страдание. В процесния случай въз основа на
правилно разбиране на материалния закон първата инстанция е изяснила от
обективна страна, че подсъдимият Г.В. на посоченото в обвинителния акт
време и място e нанесъл един удар с дясната си ръка, свита в юмрук, в
областта на главата на М.Р., като по този начин му причинил следните
травматични увреждания: оток и кръвонасядане в областта на левия устен
ъгъл, разкъсно-контузни рани и кръвонасядания по вътрешната повърхност
на долната устна, охлузвания, оток и разкъсно-контузна рана в областта на
главата, охлузвания в обласста на десния лакът, реализирали в своята
съвкупност медикобиологичния признак временно разстройство на здравето,
неопасно за живота, представляващо анатомични увреждания или
функционални смущения извън случаите на чл. 128 и 129 НК. Съгласно
Постановление на Пленума на ВС № 3 от 1979 г. такива се явяват всички
7
увреждания, които не са завинаги, постоянни, продължителни, трайни или
временно опасни за живота.
От субективна страна правилно районният съд е приел, че деянието е
осъществено от подс. Г.В. виновно, с форма на вината пряк умисъл по
смисъла на чл. 11, ал. 2 НК. Следва да се отбележи, че, за да осъществява
състава на престъпление, леката телесна повреда трябва да е извършена при
форма на вина умисъл, тъй като непредпазливите леки телесни повреди не
представляват криминализирано деяние. В конкретния случай подсъдимият е
съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е
увреждане на здравето на пострадалия и е искал настъпването на това
увреждане. Като е нанесъл удар с юмрук в областта на главата на пострадалия
у подсъдимия В. е била формирана ясна представа за естеството на деянието
му, неизбежните увреждащи последици в резултат от него и причинната
връзка между тях. Показателни за умисъла на обвиняемия, както правилно е
приел първоинстанционният съд, се явяват също така обстоятелствата, че
нанесеният удар е бил насочен към лицето на св. Р. и силата му е била такава,
че предизвикала падането на пострадалия.
Въззивният съд, оглед наведените във въззивната жалба оплаквания и
развитите съображения от защитника в откритото съдебно заседание,
внимателно провери мотивите на първоинстанционния, съгласно които от
субективна страна е налице и хулигански мотив по смисъла на чл. 131, ал. 1,
т. 12 НК, подтикнал дееца към извършване на деянието. Въззивният съд
намира, че в процесния случай действително подсъдимият е действал по
хулигански подбуди, защото е прибегнал до саморазправа с човек, когото е
срещал за първи път, като с поведението си е демонстрирал явно неуважение
към правилата на общността, в частност тези, които са приложими, когато
хората по различни съображения не изпитват симпатия един към друг, като
така е изразил и грубо незачитане на човешката личност. Въззивният съд
намира за неоснователни възраженията на защитата на подсъдимия, че
подсъдимият е действал поради личен мотив. По делото несъмнено се
установява, че той не е познавал св. Р. и помежду им не е имало лична
вражда. Същевременно не се доказва и св. Р. да е предизвикал подсъдимия с
противоправно действие. Освен това деянието е извършено на обществено
място, до магазин, в присъствието на други хора, в светлата част на
денонощието и така е станало основание за грубо нарушаване на
общественото спокойствие и правото на сигурност на гражданите.
Напускането на местопрестъплението от подс. В. е допълнителен аргумент, че
нападението от негова страна е представлявало демонстрация на физическа
сила и игнориране на правилата, незачитане на правомощията на
правоохранителните органи.
На следващо място въззивният съд провери индивидуализацията на
административнонаказателната отговорност на подсъдимия и наложеното му
наказание по вид и размер.
Районният съд правилно е отчел, че са налице задължителните
предпоставки за прилагане на института по чл. 78а НК за освобождаване от
наказателна отговорност на подсъдимия. Извършеното от подс. Г.В.
8
умишлено престъпление се наказва с лишаване от свобода до три години,
подсъдимият не е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност.
От престъплението няма причинени съставомерни имуществени вреди. Освен
това не са налице и процесуалните пречки за прилагане института на
освобождаване от наказателна отговорност по смисъла чл. 78а, ал. 7 НК.
Поради това настоящият състав намира, че СРС законосъобразно е приел, че
са налице основанията на чл. 78а НК и е освободил подсъдимия от
наказателна отговорност с налагане на административно наказание глоба.
При определяне на размера на административното наказание не може
да бъде акцентирано върху чистото съдебно минало на дееца, тъй като то е
предпоставка за освобождаването му от наказателна отговорност. За
подсъдимия не са събрани други лични данни освен данните за семейното му
положение – неженен, и за това, че не е трудово ангажиран. В този смисъл
характеристичните доказателства не изясняват висока степен на обществена
опасност на дееца, но не изясняват и такава пълноценна социална интеграция,
която да е аргумент да се приеме, че изобщо липсва опасност. В същото време
фактът, че подсъдимият не работи, трябва да се съобрази не само като
криминогенен фактор, но и като индикатор за влошеното му имуществено
положение, което следва да бъде съобразено, за да не бъде размерът на
глобата непосилен. Значимо обстоятелство за правилното оразмеряване на
наказанието на следващо място е и това, че конкретното деяние, свързано с
физическо насилие, се е изчерпало с нанасяне на един удар, което означава,
че обществената му опасност не е по-висока от типичната за този вид прояви.
На тази основа въззивният съд намира, че определеното наказание глоба от
първостепенния съд в размер от 2000 лв. е справедливо, тъй като е значително
под средния размер, предвиден в чл. 78а, ал. 1 НК. Глоба на посочената
стойност съответства на целите по чл. 36 НК, доколкото без да подценява
укоримостта на деянието, насочено към накърняване на телесната
неприкосновеност на непознат човек, не представлява прекомерно
имуществено ограничение и така е годно да осъществи нужното
поправително, превъзпитателно и предупредително действие върху
подсъдимия, за да не извършва престъпления в бъдеще.
С оглед изхода на делото правилно районният съд е решил
съпътстващите въпроси, свързани с осъждането на подсъдимия на основание
чл. 189, ал. 3 НПК да заплати направените в хода на производството разноски.
В заключение, след обобщаване на резултатите от извършената на
основание чл. 314 от НПК цялостна служебна проверка на обжалвания
съдебен акт, въззивната инстанция не констатира основания, налагащи
неговото изменяне или отмяна, поради което и с оглед изложените
съображения намери, че същият следва да бъде потвърден.
Така мотивиран и на основание чл. 334 т. 6, вр. чл. 338 от НПК,
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІІ въззивен състав
РЕШИ:
9
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 5.10.2021 г. на Софийския районен съд,
НО, 22 състав, по н.а.х.д № 1752/2020 година на същия съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и
протестиране. Да се съобщи на страните за сведение.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10