Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 184/ 15.06.2018год. гр. Перник
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пернишкият окръжен съд, III-състав, гражданска колегия, в публично заседание на 25.03.2018год. /двадесет и пети юни през две хиляди и осемнадесета
година/ в следния състав:
Председател: Милена Даскалова
Членове: Рени Ковачка
Радост
Бошнакова
Секретар: Емилия
Павлова
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Ковачка въззивно
гр.дело № 243 по описа за 2018год., за да се произнесе взе предвид
следното:
С решение № 948/10.11.2017год., постановено
по гр.дело № 5488/2016год. Пернишкият районен съд е осъдил на основание чл. 128, т. 2 от КТ “Тибиел” ЕООД гр.
Перник да заплати на Н.П.Н. *** сумата от 44 288.07 лв., представляваща
неизплатена част от дължимия нетен размер на трудовите възнаграждения за
периода от 01.06.2015 г. до 15.09.2016 г., ведно с обезщетение за забава върху
нея в размер от 2178.90 лв. , считано за периода 01.07.2015 г. – 24.11.2016 г.,
както и законната лихва върху главницата от 44 288.07 лв., считано от датата на
подаване на исковата молба – 25.11.2016 г. до окончателното плащане, като е
отхвърлил исковете за разликата до пълните предявени размери от 57 783.00 лв.,
претендиран като главница и до 4 321.57 лв. – претендиран като
обезщетение за забава и за периода от 01.06.2015 г. до 30.06.2015 г.
Със същото решение съдът е
осъдил на основание чл. 221, ал. 1 от КТ “Тибиел” гр. Перник да заплати на Н.П.Н.
*** сумата от 5 490.00 лв.,
представляваща нетния размер на обезщетение за прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ без предизвестие, ведно
със законната лихва върху главницата от 44 288.07 лв., считано от датата на
подаване на исковата молба – 25.11.2016 г. до окончателното плащане и е
отхвърлил заявеното на основание чл. 103 от ЗЗД възражение от “Тибиел” ЕООД,
гр.Перник за прихващане на сумата от 4000 лв., представляваща аванс за месец септември
2016 г., заплатен на Н.П.Н., ЕГН ********** *** с дължимото му се на основание
чл. 221 обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ без предизвестие в размер на 5 490.00 лв.
С решението си съдът е осъдил „Тибиел” ЕООД гр. Перник да заплати по сметка на Районен съд – Перник, в
полза на бюджета на Съдебната власт сумата от 2075.88 лв., представляваща
държавна такса за уважената част от исковете и 550 лв., представляваща
възнаграждения за вещи лица, както и да заплати на Н.П.Н. сумата от 2800 лв.,
представляваща направени по делото разноски, съразмерно с уважената част от
исковете.
На основание чл. 242, ал. 1
от ГПК съдът е допуснал предварително изпълнение на решението, в частта, в
която са присъдени трудови възнаграждения.
Недоволен от така постановеното решение
е останал ответникът в първоинстанционното производство, който го обжалва в частта, в която предявените от Н.Н. искове с правно основание чл. 128, ал.1 от КТ чл.221, ал.1 от КТ са уважени. По
изложени в жалбата и в писмена защита
съображения за неправилност и необоснованост на обжалваното решение
жалбоподателят моли същото да бъде отменено и постановено ново за отхвърляне на
предявените искове.
Въззиваемият Н. Н. е подал писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 от ГПК,
с който оспорва жалбата и моли съда да не я уважава. При отхвърляне на жалбата
претендира присъждане на разноски.
При извършената служебна
проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът
констатира, че атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не са налице основания за обезсилването
му, поради което следва да бъде извършена проверка относно правилността му въз
основа на наведените в жалбата доводи:
Производството пред районния съд е образувано въз
основа на искова молба, подадена от Н.П.Н. против „Тибел“ ЕООД гр.Перник. Ищецът
е претендирал присъждане на суми, представляващи неизплатено трудово
възнаграждение и неизплатено обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, както и обезщетения на основание чл.86 от ЗЗД. Ищецът е твърдял, че през периода от
01.06.2015год. до 15.09.2016год. е работил като „***“ по трудов договор в
ответното дружество, за който период
ответното дружество не му е заплатило част от уговореното трудово
възнаграждение в размер на 3 985 лева месечно, както и обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ в размер на
брутното му трудово възнаграждение в размер на 5 490 лева, поради което претендира тяхното заплащане, ведно с
мораторна лихва до датата на предявяване на иска и законна лихва, считано от
датата на предявяване на иска до окончателното им изплащане.
Ответното дружество-работодател е
оспорило иска по основание и размер. В подадения писмен отговор по чл.131, ал.1
от ГПК твърди, че част от месечната заплата на ищеца в размер на 1 350.64
лева му е заплащана по банков път, като остатъка от 4000 лева месечно за периода от
01.06.2015год. и 31.05.2016год. е получавал на каса, за което са оформени и са
подписани от него разходни касови ордери. Твърди също така, че за периода от
01.06.2016год. до 14.06.2016год. ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност, през които не му се дължи трудово възнаграждение, а
обезщетение за временна нетрудоспособност. Според ответника, за периода от
01.06.2016год. до 08.06.2016год. ищецът има отработени 6 дни, трудовото
възнаграждение за които, ведно с допълнителното възнаграждение за трудов стаж и
дължащото се от работодателя обезщетение за временна неработоспособност, са изплатени
на ищеца по банков път. Ответникът оспорва и претенцията по чл.221, ал.1 от КТ
като недължима. Счита, че тъй като през м.септември 2016год. ищецът е бил в
отпуск по болест, а на 14.09.2016год. трудовото му правоотношение е прекратено,
то за м. 09.2016год. не му се дължи
трудово възнаграждение за м. 09.2016год., съответно не му дължи и обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ. Ответното дружество твърди, че за м.09.2016год. ищецът е получил в брой аванс в
размер на 4 000 лева, какъвто не му се дължи, поради което прави възражение за
прихващане на тази сума с претендираната от ищеца сума в размер на 5490 лева
като обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ.
Районният съд е уважил частично иска по чл.128 от КТ като е приел, че по
делото не е установено работодателят да е заплатил на ищеца уговореното трудово
възнаграждение за периода от 01.06.2015год. до 15.09.2016год., възлизащо на
сумата от 44 288.07 лева. Позовавайки се на изготвената и изслушана по
делото петорна съдебно-графологическа експертиза е приел, че ищецът не подписал
разходните касови ордери, представени от работодателя като доказателство за
получаване от ищеца на уговореното трудово възнаграждение, респ. не е доказано
по делото неговото заплащане, поради което същото се явява дължимо.
За
да уважи иска по чл.221, ал.1 от КТ районният съд е приел дължимост на
претендираното от ищеца обезщетение, като предвид установеното от цитираното
по-горе петорна съдебно-графологическа експертиза, че ищецът не е подписал РКО № 344/27.09.2016год., е приел,
че липсват доказателства за получаване на обезщетението от ищеца, поради което
и то се явява дължимо. По същите съображения относно автентичността на РКО №
344/27.09.2016год. районният съд е приел, че не е доказано по делото ищецът да е получил аванс за
м.09.2016год., поради което е и оставил без уважение направеното от
работодателя искане за прихващането му към дължимото се на ищеца обезщетение по
чл.221, ал.1 от ЗЗД.
Безспорно е установено по делото, че през исковия период /01.06.2015год.
до 15.09.2016год./ ищецът е бил в
трудовоправни отношения с ответното дружество, като трудовото му правоотношение
е прекратено със Заповед № ***, считано от 15.09.2016год. От така цитираната заповед и представените по
делото ксерокопие на трудов договор № ***, допълнително споразумение № *** е видно, че
ищецът е работил в ответното дружество на длъжност ”***“ . Видно от цитирания трудов договор ищецът в
първоинстанционното производство е работил при основно трудово възнаграждение
от 1 505 лева месечно и при допълнително възнаграждение: 0.6 % добавка за прослужено
време за всяка година труд стаж, платими
на 15 число от месеца /аванс/ и 30 число /заплата/ до края на месеца, следващ
месеца, през който е положен труда. С допълнителното споразумение трудовото
възнаграждение трудовото му възнаграждение, считано от 01.06.2015год. е
увеличено на 5 490 лева. Видно от цитираната
заповед № ***, трудовото
правоотношение с ищеца е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.3 и т.3 от Кодекса на труда.
Спорът между страните се свежда до това дали на ищеца му се дължи и дали
е получил уговореното в трудовия договор възнаграждение за исковия период и обезщетение
по чл.221, ал.1 от КТ. Районният съд е
приел, че за исковия период на ищеца му се дължи трудово възнаграждение в общ
размер на 66 308.47 лева, от които 18 080.40 лева са му платени по
банков път, а 4 000 лева с РКО 146/24.08.2015год., като останалите
44 288.07лева не са му заплати, тоест същите се явяват дължими. Този извод на районния
съд кореспондира със събраните по делото доказателства и с материалния закон и
настоящия съдебен състав напълно го споделя. В подкрепа на този извод районният
съд е изложил обстойни мотиви, към които въззивната инстанция препраща на
основание чл.272 от ГПК и не счита за нужно да ги преповтаря.
Жалбоподателят не е съгласен с извода на първоинстанционния съд че дължи
на ищеца сумата от 44 288.07 лева, представляваща неизплатено трудово
възнаграждение за исковия период. Както в писмения отговор, така и във
въззивната жалба жалбоподателят твърди, че ищецът е получил на каса горната
сума, съставляваща трудово възнаграждение, за което е подписал разходни касови
ордери с номера: № 134/13.08.2015год., № 121/30.07.2015год., №
160/29.09.2015год., № 175/20.10.2015год., № 200/20.11.2015год. №
221/22.12.2015год., № 243/22.01.2016год., № 264/22.02.2016год., №
274/23.03.2016год., № 284/26.04.2016год., № 301/16.06.2016год. и № 344/27.09.2016год.
Счита, че неправилно районния съд, позовавайки
единствено на заключението на
допуснатата по делото, в нарушение на съдопроизводствените правила, петорна
съдебно - графологическа експертиза и
без да го преценява в съвкупност с другите доказателства по делото е приел, че
цитираните разходни касови ордери не са подписани от ищеца, респ. не доказват
получаване на трудовото възнаграждение и то се явява дължимо.
Пред районния съд дружеството- ответник
е представило по делото разходни касови ордери № 134/13.08.2015год., №
121/30.07.2015год., № 160/29.09.2015год., № 175/20.10.2015год., №
200/20.11.2015год.1 № 221/22.12.2015год., № 243/22.01.2016год., №
264/22.02.2016год., № 274/23.03.2016год., № 284/26.04.2016год., № 301/16.06.2016год.
и № 344/27.09.2016год. за доказване на твърдението си, че ищецът е получил на каса част от претендираното от
него като неплатено трудово възнаграждение за исковия период. С нарочна молба
вх.№ 3732 от 21.02.2017год. ищецът е оспорил така представените 12 броя разходни
касови ордери с твърдения, че не са подписани от него. Във връзка с оспорването
са назначени единична, тройна и петорна съдебно-графологически експертизи.
Единичната и петорната
съдебно-графологическа експертиза са дали заключение, че подписите в графи „получил
сумата“ на посочените по-горе разходни касови ордери не са изпълнени от Н.П. Н., като заключение в противния смисъл са
направили експертите, участвали и изготвили тройната съдебно-графологическа
експертиза. Настоящият състав, позовавайки се на заключението на петорната съдебно-графологическа
експертиза, която възприема като компетентно дадена, идентично на районния съд,
приема за доказано по делото, че разходните ордери не са подписани от ищеца в
първоинстанционното производство. Предвид на това разходните касови ордерите не доказват
плащане на трудовото възнаграждение на ищеца, поради което претенцията му за присъждане на неплатено
трудово възнаграждение се явява основателна и доказана в посочения от вещото
лице-икономист размер. Съдът счита, че
петорната съдебно-графологическа експретиза не е допусната в нарушение на съдопроизводствените
правила, поради което правилно е ценена от районния съд като доказателствено
средство. Съдът може да допусне еднолична или разширена, респ. комплексна
експертиза/аргумент на чл.195, ал.2 от ГПК/, а при оспорването може на
основание чл.200, ал.3 от ГПК да назначи друго или повече вещи лица. По
действащия ГПК съдът определя числения състав на съдебната експертиза, поради
което при направеното оспорване на тройната съдебно – графологическа експертиза
и при противоречивите заключения на
единичната и тройна експертиза районният
съд правилно е назначил петорна такава и това негово решение намира основание в
разпоредбата на чл. 200, ал.3 от ГПК .
Неоснователни са оплакванията във
въззивната жалба във връзка с цененето на петорната съдебно-графологическа
експертиза. Съгласно чл.202 от ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението
на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. Трайната практика на ВКС е в смисъл, че съдът
преценява доказателствената сила на заключението на вещото лице съобразно
обосноваността му. Независимо от това дали съдът възприема или не дадено
заключение, той трябва да изложи мотиви, обосноваващи преценката за годността
на експертизата. Такива мотиви е изложил и районния съд, възприемайки
констатациите на петорната съдебно-графологическа експертиза и същите напълно
се споделят от настоящата инстанция. Не следва да се пренебрегва и факта, че заключението на петорната експертиза кореспондира на констатациите
на единичната експертиза по делото, тоест от общо девет експерти по делото, шест
от тях дават едно и също заключение, а именно че ищецът Н.Н. не е подписал
дванадесетте разходни касови ордери.
Във въззивната жалба липсват
оплаквания за това, че петорната експертиза е изготвена от вещи лица, които
не са включени в списъка на вещите лица,
както и че е изготвена при съществени
процесуални нарушения, тъй като в нея е посочено, че е изготвена на основание чл.152 във вр. с чл.144 от НПК. Доколкото тези оплаквания са направени едва в съдебното заседание по
делото, то въззивният съд не дължи произнасяне по тях. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - само в обжалваната му част. По
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Дори и да се приеме противното, тези
оплаквания се явяват несъстоятелни. Грешката в посоченото в експертизата
основание за нейното извършване, не опорочава доказателствената стойност на
заключението като доказателствено средство. След като същата е допусната и изготвена по предвидения в ГПК процесуален ред, то правилно е приобщена към доказателствения материал по
делото и правилно в решението си районният съд е обсъждал нейната доказателствена сила.
Съгласно чл. 396, ал.1 и ал.2 от ЗСВ,
вещо лице се назначава от органа, който възлага експертизата от съответния списък на
специалисти, утвърдени за вещи лица. При необходимост може да се назначи и специалист, който
не е включен в съответния списък. В настоящия случай, петорната експертиза е
третата по ред назначена по делото експертиза, поради което и предвид числения
състав на допусната експертиза /пет вещи лица след изслушани вече четирима/, наложително
е извършено назначаване на вещи лица, извън утвърдения списък.
Гореизложеното във връзка възприемането
на заключението на петорната съдебно-графологическа експертиза е валидно и по
отношение претенцията по чл.221, ал.1 от КТ. От експертизата се установява, че
ищецът в първоинстанционното производство не е подписал РКО №
344/27.09.2016год., респ. не е получил твърдения от работодателя аванс за
м.09.2016год.,респ. липсва получена от ищеца сума, която да бъде прихваната към
задължението за заплащане на обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ. Последното се
явява дължимо в посочения от вещото лице-икономист размер, поради което
претенцията за неговото присъждане се явява основателна.
Предвид на гореизложеното, настоящата
съдебна инстанция намира предявените от Н.Н. искове с правно основание чл.128
от КТ и чл. 221, ал.2 от КТ за основателни, ведно със субсидиарните претенции
за мораторна и законна лихва, до който извод е достигнал и първоинстанционния
съд, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Съдът констатира, че по претенцията за присъждане на законна лихва върху
обезщетението по чл.221, ал.1 от КТ районният съд се е произнесъл свръх
петитум. Ищецът е претендирал присъждане на законна лихва върху обезщетение по
чл.221, ал.1 от КТ в размер на 5 490 лева, ведно със законната лихва върху
него, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й
изплащане, а районният съд е присъдил законна лихва върху главница в размер на
44 288.07 лева, вместо върху 5 490 лева. Тоест, налице е произнасяне
свръх петитум за сумата над 5 490 лева или за 38 798.07лева, в която
част обжалваното решение се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено.
Предвид изхода от спора и направеното в
тази връзка искане, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия направените
във въззивното производство разноски, каквито се доказват в размер на
3 600 лева и съставляват заплатено адвокатско възнаграждение .
Водим от горното и в същия смисъл Пернишкият окръжен съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 948/ 10.11.2017год., постановено по гр.дело №
5488/2016год. по описа на Пернишкия районен съд, В ЧАСТТА МУ, в която „Тибел“
ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление : гр.Перник, пл.“ Свети
Иван Рилски“ № 1 е осъдено да заплати на Н.П.Н. с ЕГН ********** *** по иска по
чл.221, ал.1 от КТ законна лихва върху сумата от 38 798.07 лева, считано
от датата на подаване на исковата молба- 25.11.2016год. до окончателното й
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА „Тибел“ ЕООД с ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: гр.Перник, пл.“ Свети Иван Рилски“ № 1 да заплати на Н.П.Н.
с ЕГН ********** *** сумата от 3 500 лева разноски по делото,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател :
Членове: