№ 591
гр. София, 21.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Снежана Бакалова
Рени Ковачка
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Снежана Бакалова Въззивно търговско дело №
20251001000722 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по въззивната жалба на „Лев
инс“ АД, подадена чрез представителя по пълномощие юрисконсулт М. срещу
Решение № 1189/11.08.2025г. по т.д.№ 163/25 по описа на СГС, ТО, VI-26
състав, с което е отхвърлен предявения от ЗК „Лев инс“ АД, ЕИК: *********
срещу „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК: ********* иск за сумата от 37
812,62 лева представляваща регресно вземане за левовата равностойност на
половината от изплатено на Германското бюро „Зелена карта“,
застрахователно обезщетение за имуществени вреди, причинени от ПТП,
настъпило на 11.01.2019г. на Автомагистрала 4, Айзернах – Дрезден, км.
28,300, Република Германия, изразяващи се в повреди по пътния участък, на
който е настъпило произшествието и са присъдени разноски.
Решението е обжалвано от ищцовата страна, като в жалбата се твърди,
че то е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се съображения срещу
приетото от първоинстанционния съд, че приложимото материално право в
отношенията на двамата застрахователи е българското такова, като се твърди
че следва да е немското право, което според жалбоподателя предвижда
1
възможността разходите по възмездяване на вредите да бъдат разделени
между застрахователя на МПС причинило вредата и този не ремаркето, което
е били теглено от това МПС.
В този смисъл била и съдебната практика на Върховния Съд във
Федерална Република Германия в подобен случай на два чуждестранни
застрахователя, на ремарке и влекач при ПТП, настъпило на територията на
същата. Приложено било преюдициално запитване съгласно чл. 267 ДФЕС,
относно приложимото право пред Съда на Европейския съюз. Съдебното
решение потвърждавало прилагането на немското право, в случай на ПТП на
територията на Германия. Съгласно установеното и потвърдено от Съда на
Европейския съюз съдебно решение, приложимото право следвало да бъде
правото на държавата членка, на територията на която е настъпило ПТП-то.
Следователно приложимото право било на Република Германия. Причинната
за това е, че двете застрахователни компании заедно формират двойна
застрахователна полица, тъй като комбинацията от влекач и ремарке трябва да
се разглежда като единна оперативна единица. Българският съд бил
международно компетентен, което следвало пряко от Регламент 1215/2012 г
(Регламент “Брюксел I а), чл. 11, т. 1, който предвижда, че срещу
застраховател с местопребиваването в държава членка може да бъде предявен
иск в съдилищата на държавата членка, където той има местоживеене.
Твърди се, че самото съществуване на право на иск на застрахователя на
теглещото превозно средство, чийто водач е причинил произшествието, срещу
застрахователя на тегленото ремарке, след изплащането на обезщетението на
пострадалото лице по и съответно е причинил произшествието, срещу
пострадалото лице, не може да се изведе от договора за застраховка, а
предполага едно временно ангажиране на държателя на ремаркето по
отношение на това пострадало лице. Поради това следва да се отбележи, че по
задължението за поправяне на вредите, тежащо върху държателя на ремаркето
трябва да се счита за “извъндоговорно задължение“ по смисъла на чл. 1 от
Регламент Рим II. Именно с оглед на разпоредбите на този регламент следва
да се определи и приложимото към това правоотношение право. В
съответствие с чл. 4 от горецитирания регламент, тъй като не е предвидено
друго, приложимото право е правото на държавата, в която е настъпила
вредата, a по дела в главните производства- държавата, в която е претърпяна
пряката вреда от произшествието - Германия. Застрахователят на теглещото
2
превозно средство, след изплащането на обезщетението на пострадалото лице,
има право на иск срещу застрахователя на ремаркето, доколкото приложимото
право спрямо договора за застраховка, съгласно чл. 7 от Регламент “Рим 1”,
предвижда възможност за суборгация в правата на пострадалото лице.
Следователно по отношение правово на регрес е приложимо българското
право, съгласно чл. 7 от Регламент “Рим I”, а по отношение на деликатната
отговорност е приложимо немското право, съгласно чл. 4 от Регламент Рим
П”. В този смисъл били и постановените съдебни решения, конто формират
практика по въпроса, а именно Решение № 20275940/14.12.2020 г по гр.д. №
32309/2020 г, 48 с-в, СРС, Решение № 20122406/22.05.2021 гр.д. № 36353/2020
г, 145 с-в, СРС и Решение № 20216035/25.11.2021 г по гр.д. № 16938/2021 г, 25
с-в, СРС. В конкретният случай счита, че е приложимо немското право, което
предвижда, че при виновно причинени вреди от застрахования водач на
влекача, причинените вреди на трети лица се понасят по равно между
застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето.
Моли се да бъде отменено обжалваното решение, като бъде постановено
ново, с което бъде уважен иска. Претендират се разноски.
В срок е постъпил отговор от ответната страна, в който се оспорва
жалбата и се иска потвърждаване на решението в тази част. Твърди, че
първоинстанционният съд правилно е приложил закона, като решението не
страда от изброените пороци. Твърди, че цитираното в жалбата решение на
германския съд от 27.10.2010г - първо не е приложено по делото и второ е
дерогирано от практиката на СЕС. Разпоредбата на чл. 7 от регламент Рим I
определяла българското право, като приложимо в случая (правото на
държавата в която е местопребиваването на застрахователя), което от своя
страна се състои в разпоредбата на чл. 481 от КЗ. Твърди, че съдебната
практика е в смисъла на постановеното решение, а именно Решение № 292 от
04,05.2022г. на САС по в.г.д. № 61/2022г., Решение № 685 от 30.03.2022г. на
СГС, Решение № 5384 от 25,10.2023г. по в.гр.д. № 5776/2022г. на СГС,
Определение № 50543 от 14.08.2023г. по т,д. №1820/2022г. на ВКС.
Софийският апелативен съд, в изпълнение правомощията си по чл. 269
ГПК, намира решението за валидно и допустимо в обжалваната част.
По отношение на наведените с въззивната жалба основание за неговата
неправилност в обжалваната част намира следното:
3
Между страните не е било спорно по делото и са признати за безспорни
следните обстоятелства: наличието на застрахователен договор по застраховка
„Гражданска отговорност“, по който ищецът е застраховател на лек автомобил
„Фолксваген“, с рег. № ********; наличието на застрахователен договор по
застраховка „Гражданска отговорност“, по който ответникът е застраховател
на ремарке с рег. № ********; че на 11.01.2019 г. на Автомагистрала 4,
Айзернах – Дрезден, км. 28,300, Република Германия е настъпило ПТП по
време на движение, по вина на водача на лек автомобил „Фолксваген“, с рег.
№ ********, с прикачено към него ремарке с рег. № ********.
Установява се също така от събраните доказателства, че в качеството си
на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на лек автомобил
„Фолксваген“, с рег. № ******** е заплатил на Германското бюро „Зелена
карта“ застрахователно обезщетение за вреди от ПТП, настъпило на 11.01.2019
г. на Автомагистрала 4, Айзернах – Дрезден, км. 28,300, Република Германия,
изразяващи се в повреди по пътния участък, на който е настъпило
произшествието в размер общо на 38 666,56 евро.
Не е спорен и въпроса, че българският съд е компетентен да разгледа
спора, въпреки, че във въззивната жалба се коментира този въпрос.
Основният спорен въпрос пред първата и пред настоящата инстанция е
този за приложимото материално право.
Ищецът твърди, че това следва да е немското материално право, което
по същество предвижда, че двете застрахователни компании заедно (тази на
влекача и тази на ремаркето) формират двойка застрахователна полица, тъй
като комбинацията от влекач и ремарке трябва да се разглеждат като една
оперативна единица. Съгласно параграф 7,17,18 StVG собствениците и
водачите на ремарке също трябва да носят отговорност за участието им, което
трябва да бъде определено за композицията на влекача и ремаркето като
оперативна единица.
В настоящия случай застрахователното покритие се разпростира, за да
покрие цялата щета от злополуката, така че всяка страна трябва да понесе
половината от отговорността. Тъй като деликтът е настъпил на територията на
Република Германия, това е приложимото материално право.
За да определят приложимото материално право и двете страни се
позовават на решение по преюдициално запитване на СЕС от 21.01.2016г. по
съединени дела C-359/14 и C-475/14, което третира въпроса, но двете страни
тълкуват решението в различен смисъл.
Настоящата инстанция намира следното по спорния въпрос:
Според цитираната практика на СЕС, при ПТП, причинено от теглещо
превозно средство, снабдено с ремарке, приложимото право спрямо регресния
иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е изплатил
обезщетение на пострадалия при произшествието, предизвикано от водача на
това превозно средство, срещу застрахователя на тегленото при
произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008
(Регламент Рим І), ако правилата на деликтната отговорност, приложими
4
спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент №
864/2007 (Регламент Рим ІІ) предвиждат разделяне на задължението за
поправяне на вредите т.е. предвиждат отговорност на собственика или
държателя на ремаркето наред с отговорността на собственика или ползвателя
на теглещото превозно средство за възстановяване на вредите.
В цитираното решение в т. 51 е прието, че задължението за поправяне на
вредите, тежащо върху държателя на ремаркето трябва да се счита за
„извъндоговорно задължение“ по смисъла на член 1 от Регламент Рим II.
Следователно, именно с оглед на разпоредбите на този регламент следва да се
определи и приложимото към това правоотношение право. В конкретния
случай, съобразно нормите на регламента, това е правото на държавата, в
която е настъпило ПТП и са претърпени вредите, т.е. правото на ФРГ. Според
същото, отговорност за вредите носят както водача и притежателя на
теглещото средство, така и собственика на ремаркето, което е теглено от това
средство. В този смисъл, обезщетение за вредите би могло да се претендира от
тези две лица (ако се различават) виновни за настъпването на ПТП, „както и
евентуално съответното участие на държателя на ремаркето и на държателя
или водача на теглещото превозно средство при причиняването на вредата на
пострадалото лице“ (според решението т. 53).
Тази деликтна отговорност на причинителите, обаче е изрично
разграничена от договорната отговорност на застрахователите по съответната
застраховка на теглещото средство и на ремаркето.
В т. 54 от цитираното решение е посочено, че задължението на
застраховател по застраховка „гражданска отговорност“ да обезщети
причинена на пострадало лице вреда, не произтича от настъпването на самата
вреда, чийто фактически състав, но и кръга лица, отговорни за обезщетяване
на вредата, действително се определят според приложимото право по чл. 4 и
следващите от Регламент „Рим ІІ“, а от договора, който го обвързва с
отговорното застраховано лице.
Съответно в т. 55 е изведен извода, че поради това е необходимо да се
изследва дали по отношение на приложимото право, съответно на договора
за застраховане на теглещи превозни средства, и на този за прикачените към
тях ремаркета, застрахователите на тези два вида превозни средства са били
действително длъжни по силата на тези договори да обезщетят пострадалите
при причинени от тези произшествия лица.
В т. 61 и 62 от същото решение е прието, че на първо място следва да се
определи по какъв начин следва да бъде разпределено обезщетението за
претърпените вреди в полза на пострадалото лице между водача и собственика
на теглещото превозно средство, от една страна, и от друга страна, държателя
на ремаркето, в съответствие с правилата на приложимото национално право
по силата на Регламент Рим ІІ, а на второ място следва да се определи, в
съответствие с чл. 7 от Регламент Рим І, кое е приложимото право спрямо
договорите за застраховка, сключени между застрахователите и съответните
застраховани от тях лица, за да се прецени дали и в каква степен тези
5
застрахователи могат по пътя на суброгацията да упражнят правата на
пострадалото лице спрямо застрахователя на ремаркето.
От изложеното следва извода, че в отношенията между застрахования и
неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на основание
чл.7 от Регламент Рим I, е приложимо правото по местопребиваването на
застрахователя, а именно българският КЗ.
По силата на разпоредбата на чл. 479 ал.1 от КЗ, вреди, нанесени от
ремарке по чл. 481, ал. 1, т. 2, независимо дали е застраховано, или не, което е
свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това
моторно превозно средство по време на движение, и/или когато то се е
откачило по време на движение, се покриват от застрахователя по
задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите,
свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно
средство. Т.е. по задължителната застраховка гражданска отговорност,
сключена между ответника и собственика на ремаркето се покриват само
вредите по чл. 479 ал.2 и ал.4 от КЗ, какъвто не е настоящия случай.
С оглед изложеното и след като договорната отговорност на ответника, в
качеството му на застраховател на ремаркето по КЗ, не покрива деликатната
отговорност на собственика на ремаркето (съобразно немското право) то
искът, основан на регресна отговорност от застрахователя изплатил
обезщетението за деликта, не е налице, тъй като ответният застраховател не е
отговарял по договора със застрахования за описания деликт.
Макар и жалбоподателят да смята, че правото му произтича от
посоченото решение на СЕС, то същото не установява негови права.
Следва да се отбележи и че посочената от жалбоподателя съдебна
практика по подобни дела е такава само на първоинстанционния СРС, а видно
от посочената от въззиваемия съдебна практика на въззивни състави на СГС и
САС, постановените решения са в обратен смисъл, като решението на САС по
в.т.д. № 61/22 на САС не е било допуснато до обжалване с определение по т.д.
№ 1820/22 по описа на ВКС.
С оглед изложеното и тъй като правните изводи на въззивната
инстанция съвпадат с тези на СГС, следва да бъде потвърдено обжалваното
решение.
Въззиваемата страна не е претендирала разноски за въззивната
инстанция.
Ръководен от изложеното и на основание чл. 271 ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1189/11.08.2025г. по т.д.№ 163/25 по
описа на СГС, ТО, VI-26 състав.
6
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал.1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7