Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 43
гр.
Пловдив, 04.01.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XXII граждански състав, в публично заседание
на пети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Районен съдия: Кирил Петров
при
участието на секретаря Лиляна Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 9363 по описа на съда за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на Част втора, Дял първи ГПК.
Производството по делото е образувано по искова молба
на „Теленор България” ЕАД срещу Е.Н.Т..
В исковата
молба се твърди, че между „Теленор България“ (с предишно наименование „Космо
България Мобайл“ ЕАД) и ответника са сключени следните договори за предоставяне
на услуги – договор за мобилни услуги №***от 08.10.2014 г., допълнително
споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *** от 06.06.2015 г,
допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *** и договор
за лизинг от 23.09.2015 г. Ответникът ползвал предоставяните от ищцовото
дружество мобилни услуги, но не изпълнил точно своите парични задължения в
периода м. март 2016 г. – м. май 2016 г., за който период били издадени фактури
№ ***г. и фактура № ***г. Съгласно чл. 75 от ОУ на оператора при незаплащането
на фактури за ползване на мобилни услуги в срок, „Теленор България“ ЕАД има
правото да прекрати едностранно договора. Неизпълнението на задълженията по
посочените две фактури представлявало основание за едностранно предсрочно
прекратяване на договора за мобилни услуги от 08.10.2014 г., към който са
приложими условията в допълнително споразумение към договор за
мобилни/фиксирани услуги № ***. Потребителят дължал неустойка за предсрочно
прекратяване в размер на сумата от стандартите за съответния абонаментен план
месечни абонаменти за съответната СИМ карта до края на този срок. Договорът бил
прекратен едностранно, клиентът бил в неизпълнение от 05.05.2016 г., като
договорът бил деактивиран на 20.05.2016 г. Лизинговите вноски по договора за
лизинг на *** били обявени за предсрочно изискуеми, поради договорното
неизпълнение. Предсрочно изискуемите лизингови вноски били 17 на брой в размер
на 316,03 лв. Длъжникът бил уведомен за предсрочната изискуемост.
Останали
били задължения по договорите в размер на 1.86 лв. – главница, дължима за
абонаментни такси за периода 05.02.2016 г. – 04.04.2016 г. по допълнително
споразумение № *** от 23.09.2015 г. към договор за мобилни услуги № *** от
08.10.2014 г.; 455,55 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договора
поради неизпълнение, дължима съгласно раздел IV, т.4 от доп. споразумение,
начислена за периода 25.03.2016 г. – 23.09.2017 г.; 37,18 лв. – главница за две
лизингови вноски, дължими за периода 05.02.2016 г. – 04.04.2016 г. и 316,03 лв.
– главница, предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски по договор за
лизинг от 23.09.2015 г., с който е предоставен мобилен апарат ***.
Тъй като
ответникът не е изплатил задълженията си по договора, то ищецът подал заявление
по чл. 410 ГПК срещу ответника, по което било образувано частно гр. дело №
3103/2018 г. по описа на ПРС, но тъй като длъжникът подал възражение срещу
издадената заповед, се предявяват настоящите установителни искове за
установяване на съществуване на вземанията посочени по-горе. Претендира се
законна лихва и разноски.
В
законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК не е ангажиран отговор на исковата
молба от ответника Е.Н.Т..
Пловдивски районен съд, като прецени
събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от правна и фактическа страна следното:
Предявени са искове с правна квалификация
чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД; чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с
чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.
342 ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 153 ГПК съдът извършва
преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до
спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези
факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на
чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това
правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от
значение за спорното право.
В случая
ответникът не е подал отговор на исковата молба. Ето защо и предвид ангажираните
писмени доказателства съдът намира, че между „Теленор България“ (с предишно
наименование „Космо България Мобайл“ ЕАД) и ответника са били сключени договор
за мобилни услуги от 08.10.2014 г. с предмет предоставяне на далекосъобщителни
услуги чрез мобилен номер *** и договор за лизинг от 23.09.2015 г. с предмет
телефонен апарат ***.
Относно иска за предоставените
далекосъобщителни услуги:
Посочи се,
че се установява между „Теленор България” ЕАД и Е.Н.Т. да е възникнало
валидно облигационно правоотношение по договор за услуги от 08.10.2014 г., по
силата на което операторът е предоставил мобилен номер *** и мобилен телефонен
апарат ***, a потребителят се е задължил да използва
номера и апарата при посочените в абонаментния план цени и условия. С
допълнително споразумение от 06.06.2015 г. страните са се съгласили да се
прилага нов абонаментен план. С ново допълнително споразумение от 23.09.2015 г.
е приет нов абонаментен план. Договорът и
допълнителните споразумения са подписани от ответника, като поставените подписи
не са оспорени. Между страните действат и Общи условия за взаимоотношенията с
потребителите на мобилни услуги, които са неразделна част от договора и
допълнителните споразумения към него.
За мобилен
номер *** ищецът претендира абонаментна такса от 1.86 лв. – дължима за периода
05.02.2016 г. – 04.04.2016 г. За процесния период са издадени две фактури №№ ***
от 05.03.2016 г. и *** от 05.04.2016 г. По фактурата от 05.03.2016 г. за
абонаментни такси е начислена сума в размер на 24.99 лв. /29.99 лв. с ДДС/. От
тази сума 29.99 лв. е приспадната сума в размер на 17.49 лв. – представляваща
предходно надвнесено плащане, като по фактурата след приспадането е дължима за
абонаментни такси сума в размер на 12.50 лв. По фактурата от 05.04.2016 г. е
начислена месечна абонаментна такса в отрицателна стойност (-8.87 лв. /-10.64 с
ДДС/). Поради това и ищецът претендира абонаментна такса в размер на 1.86 лв.
/разликата между 12.50 лв. и 10.64 лв./ за процесния период по договора за
далекосъобщителни услуги и допълнителното споразумение към него. Ответникът не
въвежда възражения и не ангажира доказателства срещу размера на така
претендираната абонаментна такса и заплащането на дължимата сума. Оттук и
предявеният иск за сумата от 1.86 лв.
- главница, дължима за
абонаментни такси за периода 05.02.2016 г. – 04.04.2016 г. по допълнително
споразумение № *** от 23.09.2015 г. към договор за мобилни услуги от 08.10.2014
г., е основателен и следва да бъде уважен изцяло. Като законна последица върху
тази сума ще се присъди и законна лихва от датата на постъпване на заявлението
по чл. 410 ГПК в съда – 26.02.2018 г. до окончателното изплащане.
Относно иска за лизингови вноски:
За
основателността на предявения иск ищецът следва да докаже: че между страните са
налице облигационни правоотношения по валидно сключен договора за лизинг, че е
изпълнил задължението си да предаде лизинговата вещ на лизингополучателя, както
и, че е настъпила изискуемост на задължението на ответника да заплати
уговорените лизингови вноски.
Искът е
предявен за сумата от 353.21 лв., представляваща непогасени лизингови вноски за
устройство ***, която
сума е включена в издадени фактури с №№ *** от 05.03.2016 г., *** от 05.04.2016
г. и *** от 05.05.2016 г. По делото е представен договор за лизинг от 23.09.2015 г., сключен между страните,
в който е уговорено предоставянето на мобилен апарат *** за ползване от Е.Н.Т.
срещу заплащане на 23 месечни лизингови вноски в размер на 18,59 лв. с ДДС
всяка.
Установено
е изпълнение на задължението на лизингодателя да предаде лизинговата вещ –
предмет на договора за лизинг, доколкото в чл. 4 от договора е записано, че при
подписването му лизингодателят е предоставил лизинговата вещ на
лизингополучателя във вид, годен за употреба, функционираща изрядно и
съответстваща напълно на уговорените технически характеристики. В чл. 12, ал. 2
от ОУ към договори за лизинг, подписани от потребителя – л. 21гръб, е
уговорено, че месечните вноски стават предсрочно изискуемо в случай на забава в
плащане на дължимо съгласно тези договори плащания. След допуснатата от
ответника забава за заплащане на задълженията за лизингови вноски по фактури от
05.03.2016 г. и 05.04.2016 г. всички вноски са станали предсрочно изискуеми и дължими на лизингодателя. Ответникът не твърди
и ангажира доказателства да е заплатил дължимите по договорите суми. Съответно
искът се явява основателен за сумата от 353.21 лв. представляваща сбор от
сумата 37.18 лв. –две лизингови вноски, дължими за периода 05.02.2016 г. –
04.04.2016 г. и 316.03 лв. – предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски по
договор за лизинг от 23.09.2015 г.
Следва да
се отбележи, че в случая настъпването на предсрочната изискуемост е без
значение. По делото не се твърди лизинговият мобилен апарат - *** да е върнат на лизингодателя,
лизингополучателят е ползвал мобилното
устройство през целия срок на договора за лизинг до крайния му падеж –
23.08.2017 г., както и до настоящия момент. Ето защо, тъй като към датата на
подаване на заявлението в съда - 26.02.2018 г., всички вноски по договора за
лизинг са с настъпил падеж, то те са дължими. Като законна последица върху сумата
от 353.21 лв. ще се присъди и законна лихва от датата на постъпване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 26.02.2018 г. до окончателното изплащане.
Относно иска за неустойка по договора за
далекосъобщителни услуги:
Съдът следи служебно за
противоречие с добрите нрави на клаузите в договора – виж решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 г. на II т.о. на
ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др.
Относно действителността на
клаузата за неустойка в процесния договор:
В раздел IV, т. 4 от Допълнително
споразумение от 23.09.2015 г. към договора за мобилни/фиксирани услуги между
„Теленор България” ЕАД и Е.Н.Т. е предвидено, че в случай на предсрочно
прекратяване на договора по вина на потребителя, последният дължи неустойка в
размер на сумата от стандартните за абонаментния план месечни такси от
прекратяването на договора до края на първоначално предвидения му срок на
23.09.2017 г.
Настоящият съдебен състав
намира, че предвидена в договора клауза за неустойка противоречи на добрите
нрави, поради следното:
Критериите дали е налице
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС. Клауза за неустойка предвиждаща задължение за длъжника за
заплащане на неустойка, равняваща се на дължимите до края на договора за
предоставяне на процесния вид услуга абонаментни такси, независимо от момента
на разваляне/прекратяване на същия, несъмнено се явява нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Тя излиза извън допустимите законови рамки, тъй
като кредиторът получава имуществена облага от насрещната страна в определен
размер, какъвто би получил, ако договорът не беше развален/прекратен, без обаче
да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи
по договора, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на
справедливост. В този смисъл са решение №
219/09.05.2016 г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС, І т.о. и решение № 193 от
09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г. на ВКС, І т.о.
Аргумент за това е и
разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, уреждаща отговорност за нарушен
негативен интерес, при който обезщетението няма компенсаторен характер.
Допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от развалянето, но
само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Целта и начина на формиране на уговорената в случая компенсаторна
неустойка излиза извън присъщите й функции, т. е. същата противоречи на добрите
нрави, което прави уговорката за дължимостта й нищожна, съгласно задължителните
разяснения на т. 3 на Тълкувателно
решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК. За съответствието на
тази уговорка със закона съдът следи служебно, като валидността й се преценява
към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед конкретно
неизпълнение.
Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства,
при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т.
д. № 818/2009 г., II т. о./. Уговорката за неустойка при прекратяване
/разваляне/ на договора, определена в размер на дължимите до края на договора
месечни абонаментни такси за предоставения телефонен номер до края на този
срок, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Действително няма пречка
размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението. Основната цел
на така уговорената неустоечна клауза обаче е да дoведе до неоснователно
обогатяване на оператора спрямо потребителя, който да получи престация в пълен
обем за срока на договора, без да престира насрещната услуга, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от
закона.
Относно нищожността на
подобна клауза при договори за мобилни услуги – виж и решение № 1743 от 9.11.2015 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2291/2015
г. Освен това така уговорената
клауза във връзка с гореизложените съображения се явява и неравноправна на
основание чл. 143, т. 5 ЗЗП. Е.Н.Т. има качеството на потребител по смисъла на
§ 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ищецът е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на
ЗЗП. Уговорката за дължимост на всички месечни абонаментни такси до крайния
срок на договора при прекратяването му по вина на потребителя, обуславя
необосновано висока неустойка, тъй като предварително дава възможност на ищеца
да получи насрещната престация по договора, дори при прекратяването му по вина
на потребителя.
Съдът намира клаузата за
нищожна – изначално към датата на сключването на договора. Отсъствието на
валидно съглашение за заплащане на неустойка води до частична недействителност
(нищожност) на сключения договор в тази му част. Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора,
то следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на
тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка в какъвто и да
било размер.
Ето защо предявеният иск за
неустойка е изцяло неоснователен и следва да се отхвърли.
По отношение
на разноските:
Разноски се дължат по съразмерност, но ще се
присъдят само на ищеца, доколкото са претендирани само от него.
Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК. По
исковото производство са представени доказателства за направата на разноските
за ДТ в размер на 75 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв.
Представени са доказателства за направата на разноските. Общият размер на
направените в исковото производство разноски от ищеца е 435 лв., от които по
съразмерност на ищеца ще се присъдят 190.54
лв.
От присъдените в заповедното, ищецът претендира по
списък 25 лв. за държавна такса и 360 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
От тях по съразмерност на ищеца ще се присъдят 168.64 лв.
Водим от горното, ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Е.Н.Т., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, следните суми: 1,86 лв. – главница, дължима за
абонаментни такси за периода 05.02.2016 г. – 04.04.2016 г. по допълнително
споразумение № *** от 23.09.2015 г. към договор за мобилни услуги от 08.10.2014
г. сключен между страните; 353.21 лв.
– главница, остатък от дължими лизингови вноски по договор за лизинг от
23.09.2015 г., с който е предоставен мобилен апарат ***, представляваща сбор от
сумата 37.18 лв. – две лизингови вноски, начислени по фактури с № *** от
05.03.2016 г. и с № *** от 05.04.2016 г. и 316.03 лв. – предсрочно изискуем остатък от
лизингови вноски, съобразно чл. 12, ал. 2 от Общите условия към договора за
лизинг, начислен по фактура с № *** от 05.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главниците
считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 26.02.2018 г. до
окончателното им погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.03.2018 г. по ч. гр. д. № 3103/2018 г.
по описа на ПРС, XXI гр. с.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, установителен иск, срещу Е.Н.Т.,
ЕГН **********, с адрес ***, за признаване на установено, че Е.Н.Т. дължи на „Теленор България“ ЕАД сумата в размер на 455.55 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за
мобилни услуги от 08.10.2014 г., за който към датата на прекратяването са
приложими условията на допълнително споразумение № *** от 23.09.2015 г. към
договора, поради неизпълнение на договора от страна на абоната, за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
19.03.2018 г. по ч. гр. д. № 3103/2018 г. по описа на ПРС, XXI гр. с.
ОСЪЖДА Е.Н.Т., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда
6, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 190.54 лв. – разноски по
съразмерност в исковото производство, както и сумата от 168.64 лв. – разноски в производството по ч. гр. д. № 3103/2018 г.
по описа на ПРС, XXI гр. с.
Решението може да бъде обжалвано пред
Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ