№ 15130
гр. София, 31.03.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ
като разгледа докладваното от ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ Частно гражданско
дело № 20241110138564 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК
Постъпила е молба с вх. № 39668/05.02.2025 г. на длъжника В. Т. Х., чрез адв. Н. И., за
допълване на определение № 3812/23.01.2025 г., постановено по настоящото дело, в частта
за разноските, като в негова полза бъдат присъдени поисканите с възражението по чл. 414
ГПК разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.
Насрещната страна – *** изразява становище за неоснователност на молбата и
направеното с нея искане. Излага съображения, че обосноваване на възражението не е
необходимо, а освен това действието не се характеризира със сложност, поради което в
случай на присъждане на такова, то следва да се определи в размер на 50,00 лв. Позовава се
на практика на СЕС.
Искането по чл. 248 ГПК е направено в законоустановения срок (едноседмичен за
обжалване на определението), поради което се явява процесуално допустимо. Разгледано по
същество – искането е частично основателно.
С определение № 3812/23.01.2025 г. съдът е обезсилил издадената по настоящото дело
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.07.2024 г., тъй като спрямо длъжника не е
предявен установителен иск в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
В случая, съдът намира, че в полза на длъжника действително се дължат разноски,
доколкото в преклузивния едномесечен срок кредиторът не е предявил иск за съществуване
на вземанията по заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.07.2025 г. и в приложение на
нормата на чл. 415, ал. 2 ГПК същата е била обезсилена. Своевременно искане в този смисъл
той е направил още с подаденото от него възражение по чл. 414 ГПК, а именно: за
присъждане в негова полза на адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. Наред с това,
съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната
инстанция, съдът се произнася по искането за разноски – арг. чл. 81 ГПК. Доколкото с
определението от 23.01.2025 г. настоящото производство е приключило, то съдът е следвало
да разпредели и отговорността за разноските по него. На л. 38 от заповедното дело е
представена разписка от 28.10.2024 г., в която е удостоверено, че уговореното
възнаграждение по договора за правна защита и съдействие от 28.10.2024 г. е платено в
брой, поради което реалното заплащане на същото следва да се приеме за доказано. Що се
отнася обаче до неговия размер, съдът съобрази конкретно извършените от пълномощника
на длъжника процесуални действия, изразяващи се в подаване на писмено възражение по чл.
414 ГПК по образец, с изложени доводи за недължимост на вземането по издадената заповед
1
за изпълнение и с въведено правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност.
Защитата на длъжника срещу заповедта за изпълнение, чрез депозиране на възражение
по чл. 414 ГПК, не е обусловена от материалния интерес. Възражението по чл. 414 ГПК не
се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за
предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което исково производство
длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска.
Ето защо, при определяне на размера му съдът намира, че следва да се съобрази, че
макар в проведеното заповедно производство извършеното от пълномощника на длъжника
процесуално действие да се изразява единствено в подаването на възражение, то това
действие поначало е обусловено от извършване на справка по делото, запознаване с
предмета му, консултации с клиента.
Предвид това и с оглед даденото разрешение в Решение на Съда на Европейския съюз
от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 по отправено преюдициално запитване, съгласно което
при определяне на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът съдът не е обвързан от
посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери, като възнаграждението
следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, и
действително извършената работа, при съобразяване с предмета на делото и извършените
процесуални действия от страна на процесуалния представител и участието му в процеса,
при отчитане на положените усилия от пълномощника на страната, следващото се в полза на
длъжника адвокатско възнаграждение възлиза в размер на 200,00 лв., който съдът намира за
справедлив и обоснован.
Нещо повече, до такъв извод съдът би достигнал и при евентуално прилагане на
пределите, предвидени в горната Наредба, доколкото заповедното производство като
едностранно уредено такова, е поставено в чл. 7, ал. 7 от същата наред с други едностранни
производства – производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на
изпълнителен лист. Защитата на длъжника в заповедното производство може да се изрази в
подаването на възражение по чл. 414 ГПК, подаването на възражение пред въззивния съд по
чл. 423 ГПК, обжалването на разпореждането за незабавно изпълнение по чл. 419 ГПК,
отправяне на искане за спиране на изпълнението по чл. 420 ГПК, обжалване на заповедта за
изпълнение в частта за разноските по чл. 413, ал. 1 ГПК. По отношение на разноските на
длъжника, направени в хипотези на обжалване на актовете на съда, приложение следва да
намери нормата на чл. 11 от горната Наредба. Попълването и подаването на възражение по
чл. 414 ГПК също представлява вид адвокатска защита, но макар за нея да се изисква
учредяване на представителна власт, тя не представлява процесуално представителство по
смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 3 ЗАдв. и чл. 7, ал. 2 и ал. 7 от същата Наредба. Това е така, тъй
като по възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до заявителя за
предявяване на иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Възражението няма самостоятелен
характер и е само формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в
състезателно и двустранно, а не е израз на материалноправна защита на длъжника /в този
смисъл е определение № 45/23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г. на ВКС, I ТО и
определение № 140/19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г. на ВКС, II ТО/. Изрично законът
освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си, което обуславя
извод, че законодателят се дезинтересира от основателността на възражението.
Следователно, изходът на спора относно материалното право на кредитора не е обусловен от
преценка относно обоснованост или основателност на възражението, подадено от длъжника.
Ето защо, за осъществено процесуално представителство на длъжника в рамките на
заповедното производство не намира приложение нормата на чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2 от
Наредба № 01/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Доколкото предоставената правна защита и съдействие, изразяваща се в подаване на
2
възражение по чл. 414 ГПК не е сред изрично предвидените в Наредбата случаи, то на
основание § 1 от ДР на същата възнаграждението следва да се определи по аналогия, като се
изходи от вида на самото процесуално действие. За възражението е налице образец,
утвърден с Наредба № Н-2/18.02.2020 г. за утвърждаване на образци на заповед за
изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със
заповедното производство, издадена от министъра на правосъдието /обн. ДВ, бр. 15 от
21.01.2020 г./. Според утвърдените образци на заповед за изпълнение към нея винаги е
приложена бланка за възражение, която се връчва на длъжника и която съдържа указания за
попълването й, включително за необходимостта, когато част от вземането се признава, това
да се посочи изрично. Ирелевантно в случая е дали длъжникът чрез процесуалния си
представител е подал мотивирано възражение срещу издадената заповед за изпълнение, тъй
като това не е относимо към реда за определяне на разноските за адвокатско
възнаграждение. В случая, длъжникът има право на разноски по реда на чл. 6, т. 5, предл.
последно от Наредба № 01/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, установяваща минималния
размер на следващото се адвокатско възнаграждение за процесуално представителство,
защита и съдействие в производства за издаване на заповед за изпълнение
възнаграждението, остава неприложима спрямо дължимото възнаграждение за защита на
длъжника срещу заповедта за изпълнение, чрез депозиране на възражение по чл. 414 ГПК,
която форма на защита не е обусловена от материалния интерес. Тази уредба може да се
съотнесе само към заявителя, но не и към защитата на длъжника срещу заповедта за
изпълнение. Ето защо, при определяне на размера на адвокатското възнаграждение,
следващо се в полза на длъжника за осъщественото процесуално представителство по
заповедното дело, съдът съобрази конкретно извършените от пълномощника процесуални
действия, изразяващи се в подаване на бланково възражение по чл. 414 ГПК, поради което
намира, че като основа за определяне на следващото се адвокатско възнаграждение следва да
послужи сумата от 200,00 лв., установена в разпоредбата на чл. 6, т. 5, предл. последно от
Наредба № 01/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакцията към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие от
05.06.2023 г./, която е приложима по аналогия съгласно § 1 от ДР на същата /в този смисъл е
определение № 102/14.03.2022 г. по ч. т. д. № 2481/2021 г., I, т. о. на ВКС/, а не чл. 7, ал. 7, вр.
ал. 2 от същата. Следва да се отбележи още, че съображенията в горния смисъл са били
възприети и с Определение № 1292/16.02.2022 г. по ч. гр. дело № 13860/2021 г. на СГС, II-А
въззивен състав, Определение № 10936/19.09.2023 г. по ч. гр. дело № 5290/2023 г. по описа
на СГС, ЧЖ-I-A състав, Решение № 1341 от 19.02.2020 г. по в. гр. д. № 4109/2019 г. на СГС,
II-Д въззивен състав, Определение № 3262/01.10.2017 г. по в. гр. д. № 3474/2017 г. на САС и
определение № 11614/16.11.2022 г. по ч. гр. дело № 11675/2022 г. по описа на СГС, I-И
състав. Отделно от посоченото, задължителната практика на ВКС, която настоящият състав
споделя /в този смисъл са Определение № 60345/11.10.2021 г. по ч. гр. дело № 3103/2021 г.,
III г. о. и Определение № 10/13.01.2020 г. по ч. гр. дело № 4908/2019 г., III г. о./, възприема
разбирането, че размерът на адвокатското възнаграждение не следва да се определи за всеки
иск поотделно.
При това положение, съдът намира, че искането за присъждане на разноски по реда на
чл. 248 ГПК е основателно за сумата от 200,00 лв., представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение, която следва да се присъди в полза на длъжника, в какъвто смисъл
определение № 3812/23.01.2025 г., постановено по настоящото дело, следва да се допълни.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
3
ДОПЪЛВА на основание чл. 248 ГПК определение № 3812/23.01.2025 г. в частта за
разноските, като ОСЪЖДА ***, ЕИК **** със седалище и адрес на управление: ****, да
заплати на В. Т. Х., ЕГН ********** и адрес: гр. София, ж. к. „Връбница-2“, бл. 623, вх. В,
ет. 3, ап. 55, сумата от 200,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис на страните – арг. чл. 248, ал. 3 ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4