Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София,
24.04.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Светослав
Спасенов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 16834 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 24.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 56558/ 2016 г. на Софийски
районен съд, 45 състав, по предявени от „Е.И.0.” ООД- гр. София /ЕИК *******/ срещу
„Т.” ЕООД- *** /ЕИК *******/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.266 ЗЗД
вр. чл.79 ЗЗД и чл.92 ЗЗД е признато за установено, че „Т.” ЕООД дължи на „Е.И.0.”
ООД сумата 3 552 лева, представляваща незаплатено възнаграждение по сключен
договор за изработка от 20.12.2015 г., съгласно издадена Фактура № 484 от
29.12.2015 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК- 19.04.2016 г., до
окончателното изплащане на вземането, и сумата 409.80 лв.- неустойка за забава
за периода 29.12.2015 г.- 19.04.2016 г., за които вземания в полза на ищеца е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 21395/ 2016 г. на СРС,
45 състав. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Т.” ЕООД е осъден да
заплати на ищеца „Е.И.0.” ООД сумата 329.24 лева- разноски за заповедното
производство, и сумата 412.84 лева- разноски за исковото производство.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.” ЕООД- *** /ответник
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна „Е.И.0.” ООД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявени са установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.266 ЗЗД и чл.92 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
уважаване на предявените от „Е.И.0.” ООД- гр. София установителни искове по
чл.422 ГПК вр. чл.266 ЗЗД и чл.92 ЗЗД като основателни и доказани- чл.272 ГПК.
Безспорно
е по делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че страните
са били обвързани от валидно облигационно правоотношение по сключен на 20.12.2015
г. договор за изработка с предмет: доставка, монтаж и пускане в експлоатация на
1 бр. пречиствателна станция за битови отпадъчни води, модел „АТ10“,
окомплектована с въздуходувка- 1 брой, табло за управление- 1 брой, и шахта за
тях- 1 брой /чл.1.1/, за изпълнението на които ответникът „Т.“ ЕООД-
възложител, следвало да заплати на ищеца „Е.И.0.” ООД- изпълнител, договорно
възнаграждение от 8 196 лева общо /с ДДС/, платимо, както следва: 3 870 лева
/без ДДС/- при възлагане на услугата, и 2 960 лева /без ДДС/- след доставка и
монтаж на посоченото оборудване /чл.2.2 от договора/.
Договорът
за изработка е консенсуален и неформален, поради което със съвпадане насрещните
волеизявления на страните същият е бил валидно сключен и произвел съответни
правни последици. Въз основа на така сключения договор за ищеца /изпълнител/ е
възникнало задължение да достави, монтира и пусне в експлоатация посочената
пречиствателна станция за битови отпадъчни води на обект: „Претоварна станция-
с. Гложене“, а за ответника /възложител/- да заплати уговореното за извършената
работа възнаграждение, включващо стойността на доставеното оборудване, монтажа и
пускането в експлоатация на пречиствателната станция и допълнителното оборудване
/чл.2.2 от процесния договор/.
Съгласно
разпоредбата на чл.266, ал.1 ЗЗД поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата
работа. Приемането на
извършената работа при договора за изработка обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на
изработеното от поръчващия, и 2/
признанието, че изработеното съответства на поръчаното. За установяване
качеството му на изправна страна по договора ищецът дължи пълно доказване на
обстоятелствата, обосноваващи претенцията му, а именно: че е извършил
уговорената работа точно- в количествено, качествено и времево отношение, и че
работата е била приета от възложителя по договора без възражения, а в противен случай-
че работата не е била приета от страна на последния, но отговорността за това е
негова, а не
на изпълнителя.
Съвкупната
преценка на събрания
в процеса доказателствен материал обосновава извод на въззивния съд за дадено
от страна на ищеца
Л.2 на Реш. по гр.д.№
16834/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
изпълнение на договора за изработка и за
приемане на работата от страна на ответника- възложител по договора, без
възражения. Установява се въз основа на представените от ищеца писмени
доказателства- 2 бр. двустранно подписани приемо- предавателни протоколи, приети
по делото като неоспорени от ответника, че в изпълнение на произтичащите от
договора задължения ищецът е доставил, монтирал и пуснал в експлоатация
посочената пречиствателна станция за битови отпадъчни води, ведно с уговорената
окомплектовка, на обекта на ответника: „Претоварна станция- с. Гложене“, поради
което и като изправна страна по договора /изпълнил е работата съобразно
договореното/ е материалноправно легитимиран да претендира процесното договорно
възнаграждение.
Оспорване
на исковете както по основание, така и по размер, не е заявено от страна на
ответника, който изобщо не е подал писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК. Независимо, че е получил указания за съдържанието на писмения отговор и за
последиците от неподаването му- чл.133 ГПК, в срока за отговор на исковата
молба ответникът не е подал такъв и съответно не е реализирал защита по
същество- чрез излагането на конкретни възражения срещу основателността на
исковете и заявяването на конкретно становище по твърдените от ищеца факти и
обстоятелства /чл.131, ал.2, т.4 ГПК/. Поради това и направените след срока за
отговор на исковата молба по чл.131 ГПК възражения, които не са свързани със
служебното приложение на закона, се считат за преклудирани на основание
чл.133 ГПК и не могат да бъдат релевирани за първи път както впоследствие
в първо-инстанционното производство, така и във въззивното производство.
Въпреки
това, следва да се отбележи относно заявеното от ответника в проведеното на 17.04.2018
г. о.с.з. по делото възражение, че приемо- предавателният протокол /не се сочи
кой от двата приложени по делото протокола/ не бил подписан от негов
представител и поради това не го обвързвал, че приложима в случая е
разпоредбата на чл.301 ТЗ, установяваща презумпция за мълчаливо съгласие на
търговеца с извършените от негово име без представителна власт действия, ако
същият не се е противопоставил веднага след узнаването им. За разлика от
гражданското право, при което извършените от чуждо име без представителна власт
или извън границите на представителната власт правни действия изобщо не
пораждат правни последици до изричното им потвърждаване от мнимо представлявания
/висяща недействителност на сделката- чл.42, ал.2 ЗЗД/, при търговските сделки
/каквато е процесната/ законодателят е приравнил мълчанието на мнимо
представлявания търговец на съгласие, респ. потвърждаване на действията, при
липса на изрично противопоставяне веднага след узнаването. В случая изискването
по чл.301 ТЗ за противопоставяне веднага след узнаването не е спазено от
ответника, поради което и извършените от служителите му действия следва да се
считат потвърдени от него при условията на чл.301 ТЗ- чрез непротивопоставяне. Посоченото
възражение е направено в проведеното по делото на 17.04.2018 г. о.с.з., като
нито в срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК /писмен отговор от
ответника не е подаден/, нито в проведените преди 17.04.2018 г. две съдебни
заседания, в които процесуалният представител на ответното дружество е участвал
/25.01.2018 г. и 1.03.2018 г./, е заявено противопоставяне на ответника по
документираното с цитираните протоколи приемане на работата, което поведение не
отговаря на изискването за противопоставяне „веднага след узнаването” по
смисъла на чл.301 ТЗ, т.е. законовата презумпция не е оборена от ответника.
При
тези съображения, предвид установеното по делото изпълнение на договора от
страна на ищеца и приемане на извършената съобразно уговореното работа от ответника,
искът по чл.422 ГПК вр. чл.266, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на
неизплатената част от договореното между страните възнаграждение- в размер на 3
552 лв. /с ДДС/, като основателен и доказан правилно е уважен.
С
оглед приетите изводи за основателност на главния иск по чл.266, ал.1 ЗЗД правилно
е уважен като основателен и акцесорният иск на „Е.И.“ ООД по чл.422 ГПК вр.
чл.92 ЗЗД. Налице е забава при плащане на процесната сума /главница/ от ответника,
като периодът на забавата и размерът на дължимата мораторна неустойка са
правилно определени от СРС. Конкретни доводи срещу основанието и размера на
претендираното от ищеца неустоечно вземане във въззивната жалба на „Т.“ ЕООД не
се съдържат, поради което и въззивният съд не дължи излагането на самостоятелни
мотиви в тази насока.
При тези съображения, поради съвпадане
изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора първоинстанционното
решение като правилно следва изцяло да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски
има въззиваемата страна, но доказателства да са сторени разноски за въззивното
производство от същата не са представени, поради което и такива с настоящото
решение не следва да й бъдат присъдени.
На
основание чл.77 ГПК въззивникът „Т.” ЕООД- *** следва да бъде осъден да заплати
по сметка на Софийски градски съд сумата 16.80 лв.- държавна такса за
въззивното обжалване /при общ размер на дължимата по ВЖ държавна такса от 96.04
лв./.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от
24.07.2018 г., постановено по гр.д. № 56558/ 2016 г. на Софийски районен съд,
45 състав.
ОСЪЖДА „Т.” ЕООД- *** /ЕИК *******/
да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата 16.80 лв. /шестнадесет лева и 80 ст./- държавна такса за въззивното обжалване
/допълнително/, на основание чл.77 ГПК.
Л.3 на Реш. по гр.д.№
16834/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.