РЕШЕНИЕ
№ 93
гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 17.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на двадесет и втори май
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ
при участието на секретаря Ирена Люб. Никифорова
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ Гражданско дело №
20221880100768 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото дело е образувано по искова молба, подадена от Б. Б. И.,
ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощник, против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, представлявано от
изпълнителните директори Г. Т. Т. и А. В. М., и против „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, представлявано от
управителя П. Б. Д. Твърди се, че между ищеца, като заемател, и първия
ответник, като заемодател, е сключен Договор за паричен заем № 4205785 от
19.07.2021 г., по силата на който на И. е предоставен паричен заем в размер на
4 500 лева. По силата на чл. 4 от договора за заем ищецът е поел задължение
да предостави обезпечение на заемодателя – поръчителство от две физически
лица, банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на гаранция с
втория ответник. В изпълнение на последното задължение, между ищеца и
ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне
на гаранция № 4205785 от 19.07.2021 г., като в чл. 3, ал. 1 от същия е
предвидено, че ищецът следва да заплати възнаграждение на гаранта в размер
на 4 126,72 лева, платимо разсрочено на двуседмични вноски по 158,72 лева
всяка. В исковата молба се излага, че договорът за паричен заем в цялост,
евентуално клаузата на чл. 4 от него са нищожни. Договорът е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД),
във вр. с чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК), тъй като при
сключването му не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като чрез сключването му заедно с
1
договора за предоставяне на гаранция се заобикаля ограничението на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Клаузата на чл. 4 от същия договор се твърди, че е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави, а
също така е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. с ал. 2, т. 19 от
ЗЗП и доколкото не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от
ЗЗП, е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Иска се съдът да
прогласи твърдяната недействителност на договора за паричен заем, а при
условията на евентуалност – на клаузата на чл. 4 от него. Според ищеца,
договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 2 от ЗЗД, тъй като чрез сключването му заедно с договора за заем се
заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави, а също така поради
неравноправния му характер по смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. с ал. 2, т. 19
от ЗЗП. Иска се съдът да прогласи за нищожен и договора за предоставяне на
гаранция. Претендират се разноски.
Предявени са отрицателни установителни искове за цялостна
нищожност на Договор за паричен заем № 4205785 от 19.07.2021 г., сключен
между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, евентуално в частта
му относно договореното обезпечение чрез сключване на договор за гаранция
(клаузата на чл. 4 от договора), както и за нищожност на Договор за
предоставяне на гаранция № 4205785 от 19.07.2021 г., сключен между ищеца
и ответника „Файненшъл България“ ЕООД. Според ищеца, договорът за
паричен заем е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.
22 от ЗПК, тъй като при сключването му не са спазени изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като чрез
сключването му заедно с договора за предоставяне на гаранция се заобикаля
ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а при условията на евентуалност –
клаузата на чл. 4 от същия договор е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3
от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави, а също така е неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. с ал. 2, т. 19 от ЗЗП и доколкото не е
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, е нищожна, на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Според ищеца, договорът за предоставяне на
гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като чрез
сключването му заедно с договора за заем се заобикаля ограничението на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява
добрите нрави, а също така поради неравноправния му характер по смисъла
на чл. 143, ал. 1, във вр. с ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Изложените факти, при които се
иска прогласяването недействителността на договорите (евентуално на част
от единия), ищецът може да свързва с различни основания. В такъв случай
подвеждането на фактите под същинското законово основание за
недействителност е въпрос на правна квалификация на иска. Да даде точната
квалификация на иска е задължение на съда, а не на ищеца, доколкото не се
включва в съдържателните изисквания за редовност на исковата молба.
Когато са предявени искове за недействителност на един договор или на
клауза от него, всички искове са предявени в условията евентуалност, тъй
като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание.
Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на
нищожност, подредени според тежестта на порока. Отделно от изложеното,
2
по силата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като последният не е
длъжен да посочи конкретна правна норма, на която противоречи договорна
клауза.
От страна на ответните дружества са подадени писмени отговори, чрез
пълномощници. Оспорват се фактическите твърдения и правните съждения,
изложени в исковата молба. От ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД се
твърди, че договорът за заем и оспорената клауза от него не са нищожни,
защото са съобразени с правилата за защита на потребителите. От ответника
„Файненшъл България“ ЕООД се посочва, че договорът за предоставяне на
гаранция не е потребителски и е съобразен с приложимите към него законови
изисквания.
В открито съдебно заседание страните не се представляват, а с писмено
становище пълномощникът на ищеца подробно аргументира съображенията,
изложени в исковата молба.
По делото са приети писмени доказателства, представени от ищеца и от
ответниците, които не са оспорени от страните, поради което съдът ги
възприема като автентични и верни.
Свогенският районен съд, втори състав, като взе предвид становищата
на страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа и от правна страна
следното:
Не е спорно между страните, а и се установява по безспорен начин от
писмените доказателства, събрани по делото, че на 19.07.2021 г. между Б. И. и
„Изи Асет Мениджмънт” АД е сключен Договор за паричен заем № 4205785.
Договорът е за сумата от 4 500 лева, която е следвало да бъде върната на 26
четиринадесетдневни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент 35 % и
годишен процент на разходите (ГПР) – 41,71 %. Според чл. 4 от договора,
ищецът е поел задължение, в тридневен срок от сключване на договора, да
предостави обезпечение на заемодателя – поръчителство от две физически
лица, банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на гаранция с
одобрено от заемодателя дружество-гарант. По делото е приложен договор за
предоставяне на гаранция № 4205785 от 19.07.2021 г., сключен между
„Файненшъл България“ ЕООД и ищеца, съгласно който дружеството-гарант
се задължава да отговаря спрямо „Изи Асет Мениджмънт“ АД за
изпълнението на всички задължения произтичащи от договора за паричен
заем, като в чл. 3, ал. 1 от същия е предвидено, че ищецът следва да заплати
възнаграждение на гаранта в размер на 4 126,72 лева, платимо разсрочено на
двуседмични вноски по 158,72 лева всяка, включени в погасителния план,
представен с исковата молба.
Процесният договор, сключен с първия ответник, представлява договор
за потребителски кредит по аргумент от чл. 9, ал. 1 от ЗПК, страни по който
са потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК (ищецът е физическо лице,
което при сключването на договора е действало извън рамките на своята
професионална или търговска дейност, доколкото не се твърди от страните,
нито от тях са ангажирани доказателства за обратното) и кредитор по смисъла
на чл. 9, ал. 4 от ЗПК (първият ответник е небанкова финансова институция).
3
Поради това, в случая намират приложение разпоредбите на същия закон.
С оглед установените по делото факти, настоящият съдебен състав
намира, че договорът за потребителски кредит само формално отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочено, че
ГПР възлиза на 41,71 %. Така посоченият цифрово ГПР обаче, не става ясно
по какъв начин е формиран, след като годишният лихвен процент възлиза на
35 %, а договорът е сключен за срок от 52 седмици. Нещо повече –
посоченият в договора ГПР не е действителният такъв съобразно поетите от
потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит (§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК). Не е спорно
между страните, а и се установява при сравняване на размера на земната сума
(4 500 лева), размера на възнаградителната лихва (863,28 лева, представляващ
разликата между сумата от 5 363,28 лева, посочена в чл. 2, т. 7 от договора за
паричен заем и заемната сума от 4 500 лева) и размера на възнаграждението
по договора за предоставяне на гаранция (4 126,72 лева), че последното не е
включено в ГПР. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на първия
ответник, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не
следва да бъде включено в ГПР. Това възнаграждение е свързано с
допълнителни разходи за потребителя, които оскъпяват кредита, а
сключването на договора за гаранция е условие, наложено от кредитора, като
на потребителя само привидно е дадено право на избор – да посочи свои
поръчители, отговарящи на редица изисквания или да предостави банкова
гаранция в изключително кратък тридневен срок от сключване на договора. В
тази насока е показателно, че възнаграждението е включено в погасителния
план към договора, поради което е следвало да бъде взето предвид и при
определяне в същия на ГПР. Обстоятелството, че възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция е дължимо не на заемодателя, а на
гаранта, не променя извода, че това възнаграждение е част от ГПР, доколкото,
както вече се посочи, сключването на договора за гаранция е пряко свързано с
договора за кредит и е условие, наложено от кредитора, като
възнаграждението по този договор значително оскъпява кредита и е за сметка
на потребителя. В обобщение – при сключването на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК за посочване на действителния ГПР, при това не само цифрово, а с
посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му
по определения в ЗПК начин, поради което договорът е нищожен както на
общото основание на чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, така и на специалното
основание на чл. 22 от ЗПК. Изрично в този смисъл е произнасянето по
сходен случай с Решение № 181 от 20.05.2024 г. по в.гр.д. № 778/2023 г. на
4
СОС. Съдът съобрази и задължителния характер на тълкуването на Член 10,
параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48, дадено с Решение от
21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, съгласно което, посочените
разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
Ето защо, предявеният главен иск за прогласяване за нищожен поради
противоречие със закона на сключения между ищеца и първия ответник
Договор за паричен заем № 4205785 от 19.07.2021 г. следва да бъде уважен.
Поради уважаването на предявения главен иск, съдът е десезиран от
произнасяне по предявените в условията на евентуалност такива и не дължи
произнасяне по тях.
По втория, предявен при условията на кумулативно обективно
съединяване иск за прогласяване нищожността на сключения между ищеца и
втория ответник Договор за предоставяне на гаранция № 4205785 от
19.07.2021 г., съдът намира, че същият е изцяло нищожен, тъй като чрез него
се цели заобикаляне на закона – чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Договорът за гаранция е
потребителски, тъй като обезпечава изпълнението на потребителски кредит.
Заобикалянето на закона е трудно установимо от съдържанието на договора,
защото той се сключва в съответствие със закона. При това основание за
нищожност, страните целят един неправомерен краен резултат, който се
постига чрез сключване на една или повече сделки, които не нарушават
закона. В случая договора за предодставяне на гаранция се сключва с
единствена цел да се оскъпи договорът за кредит, по такъв начин, че да се
заобиколи ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В настоящия случай
възнаграждението, което е договорено по посочения договор е следвало да
бъде отразено в ГПР по договора за кредит, но това не е направено. Ако това
беше направено, ГПР щеше да е почти два пъти по-голям – изчисление,
направено от съда на основание чл. 162 от ГПК, като по този начин размера
на ГПР щеше да е в директно противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Следва да
се има предвид също, че от данните в публичния търговски регистър се
установява, че едноличен собственик на капитала на дружеството гарант е
кредиторът по договора за паричен заем „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Двете
дружества се намират в такава икономическа свързаност (§ 1 от ДР на
Търговския закон), която сочи на недобросъвестност, с оглед обективираните
права и задължения по договора за предоставяне на гаранция, които
представляват на практика разделяне на приходите от кредита между две
свързани и единствено формално обособени юридически лица, с цел да се
заобиколят разпоредбите на ЗПК и да се генерира недопустима печалба.
Допълнителното възнаграждение за гаранта, както се посочи вече, не е
надлежно описано в договора за паричен заем, макар да е включено в
месечните вноски и води до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб
на потребителя, който е поставен в неравноправна и неизгодна позиция.
Ето защо, предявеният главен иск за прогласяване за нищожен поради
5
заобикаляне на закона на сключения между ищеца и втория ответник Договор
за предоставяне на гаранция № 4205785 от 19.07.2021 г. следва да бъде
уважен. Поради уважаването на предявения главен иск, съдът е десезиран от
произнасяне по предявените в условията на евентуалност такива и не дължи
произнасяне по тях.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК,
ответниците ще следва да бъдат осъдени да заплатят съответно по уважените
срещу тях искове, направените от ищеца разноски по делото, изразяващи се в
заплатена държавна такса в размер на 214,53 лева по оценяемия иск за
нищожност на договора за паричен заем (4 % от стойността на договора,
възлизаща на 5 363,28 лева) и 165,07 лева по оценяемия иск за нищожност на
договора за предоставяне на гаранция (4 % от стойността на договора,
възлизаща на 4 126,72 лева).
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е
представлявана от адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на
материално затруднени лица, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за правна защита и
съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Налице са предпоставките на чл.
38 от ЗА, а именно: осъществена правна помощ по делото, без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
от ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безплатна и липсват данни, които да го опровергават. Доколкото по делото са
ангажирани доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък
върху добавената стойност (ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл.
38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък върху добавената стойност (ДДС).
При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва да
бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния характер на
тълкуването на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно
задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е
равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в
отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици
за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените
в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по
отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената
минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай
не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до
абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията
между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или
бъдещи последици. Въз основа на тези и други съображения, СЕС е
постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
6
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101,
пар. 1 от ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална
правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1
от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че не са
задължителни за съда, определените с приетата от Висшия адвокатски съвет
Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т.д.
№ 1990/2023 г. на II т.о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по
ч.т.д. № 75/2024 г. на II т.о. на ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на
фактическа и правна сложност на същото, както и с оглед проведеното едно
открито съдебно заседание, без явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2,
вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Д. М. следва да бъде определено
възнаграждение в размер от по 432 лева, с ДДС, по всеки от двата уважени
иска, което е в границите за съответния вид дейност, определени с чл. 25, ал.
1 и чл. 26а от Наредбата за заплащането на правната помощ (която не е
издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г.), което
възнаграждение следва да бъде заплатено от всеки от двамата ответници.
Така мотивиран и на основание чл. 12 и чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен , на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
във вр. с чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със
закона, сключения между страните Договор за паричен заем № 4205785 от
19.07.2021 г., по иска, предявен от Б. Б. И., ЕГН **********, с адрес: ***,
против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46,
представлявано от изпълнителните директори Г. Т. Т. и А. В. М.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен , на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД,
във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК – заобикаляне на закона, сключения между
страните Договор за предоставяне на гаранция № 4205785 от 19.07.2021 г., по
иска, предявен от Б. Б. И., ЕГН **********, с адрес: *****, против
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46,
представлявано от управителя П. Б. Д.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис
40-46, представлявано от изпълнителните директори Г. Т. Т. и А. В. М., да
заплати на Б. Б. И., ЕГН **********, с адрес: *****, направените по делото
разноски за заплатена държавна такса в размер на 214,53 лева.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
7
ет. 2, офис 40-46, представлявано от управителя П. Б. Д., да заплати на Б. Б.
И., ЕГН **********, с адрес: *****, направените по делото разноски за
заплатена държавна такса в размер на 165,07 лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис
40-46, представлявано от изпълнителните директори Г. Т. Т. и А. В. М., да
заплати на адвокат Д. В. М., личен номер ***, с адрес: *****, сумата от 432
лева, с ДДС, за оказана безплатна адвокатска помощ по гр.д. № 768/2022 г. по
описа на Районен съд Своге.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
ет. 2, офис 40-46, представлявано от управителя П. Б. Д., да заплати на
адвокат Д. В. М., личен номер *****, с адрес: ***, сумата от 432 лева, с ДДС,
за оказана безплатна адвокатска помощ по гр.д. № 768/2022 г. по описа на
Районен съд Своге.
Решението подлежи на въззивно обжалвано пред Софийския окръжен
съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните. Жалбата се подава
чрез Свогенския районен съд.
Съдия при Районен съд – Своге: _______________________
8