Р Е
Ш
Е
Н
И
Е № 159
гр. ВРАЦА, 29.05.2018г.г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд гражданско отделение в
публичното заседание на двадесет и първи
март през две хиляди е осемнадесета година в състав:
Председател:НАДЯ ПЕЛОВСКА
Членове:РЕНАТА
МИШОНОВА-ХАЛЬОВА
мл.с. ВЕСЕЛИНА ПАВЛОВА
в присъствието на:
секретар Миглена
Костадинова
като разгледа докладваното от съдията ПЕЛОВСКА
в.гр. дело N 91
по
описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано въз основа на
постъпила от адв.И.М., като пълномощник на Г.М.Г. ***, въззивна жалба против
решение на РС-Враца от 07.12.2017г., постановено по гр.дело №3353/2017г., с
което е бил уважен предявеният от „Банка ДСК”ЕАД-гр.София против жалбоподателя
установителен иск по чл.422 от ГПК.
В жалбата се твърди, че решението на
РС-Враца е неправилно, незаконосъобразно и не кореспондиращо със събраните по
делото доказателства и константната съдебна практика. Развиват се доводи, че
неправилно съдът не е възприел възраженията на жалбоподателя за наличието на
нищожни клаузи в общите условия на договора за изменение на базовия лихвен
процент. Сочи се, че хипотезите, в които банката има право едностранно да
променя базовия лихвен процент, са посочени в т.9.1 и т.24.3 от Общите условия
към договора за кредит, като се твърди, че макар част от тези хипотези- т.24.3,
б.”а”, б.”б” и б.”в”, да са от обективно естество, те не съставляват
„основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва” по
смисъла на Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело
С-472/10. Поддържа се, че правото на банката едностранно да променя размера на
лихвата противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като в Общите условия
не е определена тежестта на изброените в
т.24.3 показатели, а макар стойността на индекса Euribor да е
намалявала значително по време на действие на договора, това не е довело до
намаляването и на възнаградителната лихва. Твърди се, че кредитополучателят е
бил поставен в неравноправно положение, а клаузите на Общите условия не са
достатъчно ясни и са уговорени във вреда на потребителя. Поддържа се също, че
кредитополучателят не е бил уведомяван за промяната на базовия лихвен процент и не му е предоставен
актуализиран погасителен план във връзка с промяната, така както това изискват
Общите условия. В подкрепа на изложените доводи жалбоподателят сочи съдебна
практика-решения на Окръжен съд-Ямбол, Окръжен съд-Хасково, Софийски градски
съд, Варненски окръжен и Варненски апелативен съд.
В жалбата се правят оплаквания и се
развиват подробни съображения за това, че районният съд неправилно е отхвърлил
възражението за погасяване на вземането по давност, като се твърди, че за
начална дата на давността следва да се приеме 04.03.2012г. Поддържа се и че
иска по чл.422 от ГПк е недопустим, тъй като между същите страни, за същото
вземане и на същото основание вече е развито и е приключило съдебно
производство.
Претендира се отмяна на обжалваното решение
и отхвърляне на иска, като в полза на жалбоподателя се присъдят направените
пред двете съдебни инстанции разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК от въззиваемата страна „Банка ДСК”ЕАД-гр.София е постъпил
писмен отговор, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Възвиват се
доводи, че лихвата може да бъде договаряна както като фиксирана за целия период
на договора, така и като променлива. Променливата лихва се състои от базисно
лихвено равнище и от надбавка над него,
която е постоянна и не подлежи на промяна. Базисното лихвено равнище обаче е
динамично и не е забранено за договаряне като такова нито от Закона за
потребителските кредити, нито от Директива №13/05.04.1993г.на ЕИО на Съвета и
Директива №102/22.12.1986г., впоследствие заменена от Директива
№48/23.04.2008г. Според изложеното в отговора, кредитополучателя може да
оспорва определения от банката нов процент на лихвата само ако не е спазена
методиката за промяна на променливата
компонента или ако не са били налице обстоятелствата, според които лихвения
процент е променен. Поддържа се, че в случая изменението се дължи на промяна на
LEONIA, EURIBOR и LIBOR и на индексите
на потребителските цени за България, а кредитополучателя е разполагал с
предоставената му от чл.307 от ТЗ възможност да прекрати договора или да иска
изменението му в случай, че размерът на лихвата е станал прекомерен за него.
Поддържа се също, че банката не е имала задължение да уведомява
кредитополучателя за промяната на лихвения процент и увеличението на
погасителните вноски, тъй като промяната
произтича от промяната в базисното лихвено равнище, в който случай и съгласно
чл.58, ал.3 и ал.4 от Закона за кредитните институции, изрично уведомяване не
се дължи. В отговора се развиват и доводи за неоснователност на възраженията на
жалбоподателя, свързани с давността и
недопустимостта на иска. Иска се обжалваното решение да бъде потвърдено.
При извършената
проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба, настоящият съдебен
състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря
на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК.
Пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
Въззивният
съдебен състав, след като обсъди събраните по делото доказателства, във връзка
с навежданите от страните доводи, намира следното:
Пред РС-Враца
„Банка ДСК”АД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417
от ГПК, против Г.М.Г. ***, за сумата от 12025,13 евро главница, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 05.04.2017г.до окончателното й изплащане;
за сумата от 222,15 евро заемни такси; за сумата от 4677,99 евро договорна
лихва за периода 03.12.2011г.-04.04.2017г.; за сумата от 216,62 евро санкционна
лихва за времето от 04.12.2011г.до 04.04.2017г., както и за деловодни разноски
от 670,53 лв.-заплатена държавна такса и 150 лв.юрисконсултско възнаграждение.
В заявлението
се поддържа, че претендираните суми произтичат от сключен между страните
договор за ипотечен кредит от 31.07.2008г., който е обявен за предсрочно изискуем
от банката на 24.03.2017г. Предсрочната изискуемост е обявена, поради
непогасяване в срок на месечните погасителни вноски и допусната забава в
плащанията над 90 дни, на основание т.20.2, раздел VІІ „Отговорност и санкции”
от Общите условия към договора за ипотечен кредит, във вр.с чл.60, ал.2 от
Закона за кредитните институции. За обявената предсрочна изискуемост банката е
уведомила длъжника Г. чрез изпратена му нотариална покана рег.№1067/2017г.,
която е връчена на постоянния и настоящ адрес на длъжника. В заявлението се
сочи също, че към датата на обявяване на предсрочната изискуемост, непогасени
са били общо 64 погасителни вноски с падежи от 04.12.2011. до 04.03.2017г.
Въз основа на
така подаденото заявление е било образувано ч.гр.дело №1589/2017г.по описа на
РС-Враца. С разпореждане от 06.04.2017г.по ч.гр.дело №1589/2017г. РС-Враца е
приел заявлението за основателно и е издал заповед за незабавно изпълнение
№1152/06.04.2017г., за посочените в заявлението суми, както и изпълнителен
лист.
С оглед
постъпило от длъжника Г.Г. възражение по чл.414 от ГЖПК, с разпореждане от
22.05.2017г. РС-Враца е указал на „Банка ДСК”АД, че може да предяви иск за
установяване на вземането си по оспорената заповед за незабавно изпълнение. В
изпълнение на тези указания заявителят е предявил иска по чл.422 от ГПК, но
пред Окръжен съд-Враца, за което е било образувано т.дело №57/2017г. С
определение на ОС-Враца от 22.06.2017г., т.д. №57/2017г. е било прекратено и
изпратено по подсъдност на РС-Враца, където делото е преобразувано под
№3353/2017г.
В предявената
по реда на чл.422 от ГПК искова молба ищецът „Банка ДСК”АД поддържа, че сумата
по сключения между страните договор за ипотечен кредит от 31.07.2008г. е била
усвоена от ответника, като с договора той се задължил да заплаща лихва,
формирана от базов лихвен процент /БЛП/ за този вид кредит, определян
периодично от банката и надбавка, съгласно Условия за ползване на
преференциален лихвен процент по програма ДСК Лидер. Към датата на сключване на
договора БЛП бил 4,19%, а стандартната надбавка в размер на 2,60 процентни
пункта, формиращи общо лихвен процент по кредита в размер на 6,79%. Поддържа
се, че месечните вноски били заплащани от ответника до м.ноември 2011г., след
което плащането било преустановено. До м.март 2017г. неплатени са останали общо
63 бр.месечни вноски, поради което, на основание т.20.2, раздел VІІ
„Отговорност и санкции” от Общите условия към договора за ипотечен кредит, във
вр.с чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, ищецът обявил кредита за
предсрочно изискуем на 24.03.2017г. поддържа се, че до предявяване на молбата
за събиране на кредита по съдебен ред, остатъка от кредита е олихвяван с
договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10 пункта,
съгласно т.20.2, раздел VІІ „Отговорност и санкции” от Общите условия към
договора за ипотечен кредит, във вр.с чл.60, ал.2 от Закона за кредитните
институции. Поддържа се също, че ищецът е уведомил ответника за обявената
предсрочна изискуемост чрез нотариална покана.
По реда на
чл.131 от ГПК ответникът по иска е подал отговор, с който иска се оспорва.
Поддържа се, че искът е недопустим, тъй като преди подаване на процесното
заявление по чл.417 от ГПК пред РС-Враца, през 2013г.ищецът е бил подавал друго
такова, въз основа на което е било образувано ч.гр.дело №35698/2013г.по описа
на РС-София. По ч.гр.дело
№35698/2013г.по описа на РС-София била издадена заповед за незабавно изпълнение
за следните суми, произтичащи от договор за ипотечен кредит от 31.07.2008г.:
главница от 12871,93 евро, ведно със законната лихва върху същата, считано от
23.08.2013г.до окончателното й изплащане; договорна лихва от 1518,39 евро за
периода 28.12.2011г.-22.08.2013г.; наказателна лихва от 1734,59 евро за периода
07.04.2013г.-22.08.2013г., както и сумата от 1381,29 лв.разноски по делото.
Твърди си, че тъй като против така издадената заповед за незабавно изпълнение
ответникът Г. е подал възражение по чл.414 от ГПК, „Банка ДСК”ЕАД е била
предявила установителния иск по чл.422 от ГПК, който е отхвърлен с влязло в
сила решение на СГС по гр.дело №10195/2014г. По тази причина ответника
поддържа, че ищеца не може да реализира повторно правата си по реда на
заповедното производство, а единствено чрез осъдителен иск по общия исков път.
С отговора се
прави и възражение за погасяване на вземанията по давност, като се излагат
съображения, че погасителната давност по чл.110 от ЗЗД започва да тече от
04.03.2012г., от която дата остатъка от кредита е станал предсрочно изискуем и
договорът се счита за прекратен.
Искът се
оспорва и в частта му, относно претендираните лихви, като се излагат доводи, че
предвидените в Общите условия клаузи, даващи възможност за едностранна промяна
на лихвения процент, са нищожни, като неравноправни.
Като взе
предвид твърденията на страните в исковата молба и отговора, както и
оплакванията във въззивната жалба, настоящият съдебен състав приема, че
предметът на въззивната проверка обхваща изцяло повдигнатия спор, свързан с
дължимостта на сумите, за които е била издадена заповед за незабавно изпълнение
№1152/06.04.2017г.по ч.гр.дело №1589/2017г.на РС-Враца.
За да се
произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди събраните в
първоинстанционното производство доказателства поотделно и в тяхната пълнота,
при което приема за установено от фактическа страна следното:
Както това се
установява от представения с исковата молба договор за ипотечен кредит от
31.07.2008г., по силата на същия ищецът „Банка ДСК” предоставил на ответника
кредит в размер на 13600 евро за срок на издължаване от 240 месеца, съгласно
погасителен план, представляващ приложение №1 към договора. С разпоредбата на
чл.7 от договора ответника се задължил да заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент /БЛП/ за тези кредити,
определян периодично от банката, и надбавка, съгласно Условия за ползване на
преференциален лихвен процент по програма ДСК „Лидер”-приложение №А3 към
договора. Ответникът се задължил да заплаща и такси по кредита, съгласно
Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага по извършваните
услуги. Договорено било също така-чл.11, че неразделна част от договора са
Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на физически лица,
които кредитополучателя приел и получил с подписването на договора. Общите
условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на физически лица са
представени по делото и съдържат регламентация за условията, по които се
усвоява, погасява и олихвява кредита, както и санкциите за неизпълнението на
задълженията за погасяване.
Съгласно
представеното извлечение от счетоводните книги на ищеца, поддържа се, че ответникът е преустановил плащането на
месечните погасителни вноски, при което частично неплатена е останала месечна
погасителна вноска с падеж 04.12.2011г., а изцяло непогасени са 63 бр. месечни
вноски с падежи от 04.01.2012г.до 04.03.2017г. Според отразеното в
извлечението, което се поддържа и в исковата молба, предсрочната изискуемост на
вземанията по кредита е настъпила на 24.03.2017г.
Както това се
установява от приложените гр.дело №10195/2014г.на Софийски градски съд и
в.гр.дело №1386/2016г. на Апелативен съд-София, в полза на ищеца „Банка ДСК”ЕАД
била издадена заповед за незабавно изпълнение за следните суми: главница в
размер на 12618,95 евро; договорна лихва за периода 28.12.2011г.-22.08.2013г. в
размер на 1518,39 евро; наказателна лихва за периода 07.04.2012г.-22.08.2013г.-
в размер на 1734,59 евро и законна лихва върху главницата, считано от 23.08.2013г. При подаването на заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение, както и
при подаването на иска по чл.422 от ГПК, „Банка ДСК”ЕАД се позовала на
настъпила на 05.04.2012г. предсрочна изискуемост на вземанията си по договора
за кредит от 31.07.2008г. С влезли в сила решения на Софийски градски съд по
гр.дело №10195/2014г. и на Апелативен съд-София по в.гр.дело №1386/2016г. искът
по чл.422 от ГПК бил отхвърлен, поради това, че твърдяната от ищеца предсрочна
изискуемост на вземанията му по договора не е настъпила.
За установяване
на фактите, свързани с извършваните от кредитополучателя Г. плащания по
договора, по делото е била назначена и съдебно-счетоводна експертиза, чието
заключение не е оспорено от страните по делото. От експертното заключение се
установява, че кредитът бил усвоен от ответника, а последното плащане по него е
извършено на 06.12.2011г. Според вещото лице към 05.04.2017г., когато се
претендира, че е настъпила предсрочно изискуемост, задълженията по кредита
възлизат на следните суми: главница в размер на 12025,13 евро; договорна лихва
4677,99 евро; заемни такси-222,15 евро; наказателна лихва за забава за периода
04.12.2011г.-23.03.2017г.-179,88 евро и наказателна лихва за периода
24.03.2017г.-04.04.2017г.-36,74 евро.
Във връзка с
твърденията си, че е изпълнил задължението си да уведоми ответника за настъпилата
предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит, ищецът е представил
нотариална покана, с която уведомява ответника, че обявява кредита за
предсрочно изискуем, поради забава в погасяване на задълженията. Посочено е, че
от датата на получаване на поканата цялата непогасена главница по договора
става дължима и по нея се начислява лихва в размер на договорения лихвен
процент, увеличен с предвидената в договора надбавка за забава. На гърба на
поканата е поставен нотариален печат от Г.К.-помощник нотариус по заместване
при С.Б.-нотариус с рег.№482, съгласно който се удостоверява, че нотариалната
покана е връчена на ответника на 15.02.2017г. чрез неговата майка Ц.Т.. Към
нотариалната покана е приложено и копие от самата разписка за връчване, от
която е видно, че поканата е връчена на адрес гр.***, ул.”***”№***. Видно от справката за постоянен и настоящ адрес на ответника, приложена
на л.28 от ч.гр.дело №1589/2017г.на РС-Враца, така посочения адрес е
регистриран като постоянен и настоящ адрес на ответника Г.. С оглед на тези
доказателства, съдът приема, че ищецът е изпълнил задълженията си да обяви на
ответника настъпилата предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение от 05.04.2017г., въз основа на което е
образувано ч.гр.дело №1589/2017г.на РС-Враца.
При така възприетата фактическа обстановка,
настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:
Съдът е сезиран
с положителен установителен иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването
на вземанията на ищеца по чл.430, ал.1 и
ал.2 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД, произтичащи от договор за банков кредит от
31.07.2008г., които са предмет на издадена заповед за незабавно изпълнение
№1152/06.04.2017г. по ч.гр.дело №1589/2017г.на РС-Враца, срещу която е
постъпило възражение от длъжника по реда на чл.414 от ГПК.
Въззивният
състав намира, че така предявеният иск не е недопустим на посоченото във
въззивната жалба и в отговора по чл.131 от ГПК основание, а именно, че
възникналия между страните спор вече е разрешен с влезли в сила решения на
Софийски градски съд по гр.дело №10195/2014г. и на Апелативен съд-София по
в.гр.дело №1386/2016г. Предходното производство по чл.422 от ГПК е основано на
твърдения на ищеца за предсрочна изискуемост на вземанията по договора за
кредит, която се е твърдяло, че е настъпила на 05.04.2012г. Фактическите
основания, на които е предявен и е разгледан този иск са различни от
фактическите основания, на които е предявен настоящия иск, доколкото в
последния и в предхождащото го заповедно производство по ч.гр.дело №1589/2017г.
ищецът поддържа, че към 24.03.2017г. са налице 64 неплатени падежирали вноски,
забавата за плащане на които е дало основание за обявяване на остатъка от
кредита за предсрочно изискуем и за предсрочната изискуемост кредитополучателя
е уведомен. Следователно, щом като ищеца се позовава на новонастъпили факти,
свързани с изискуемостта на вземанията по кредита, то по отношение на тези
факти не е формирана сила на пресъдено нещо и няма пречка за подаване на нова
заявление по чл.417 от ГПК, съответно за предявяването на иска по чл.422 от ГПК. Въпрос на субективен избор на ищеца е дали да търси защита на правата си
директно чрез предявяване на осъдителен иск или да подаде заявление за издаване
на заповед за изпълнение, съответно иск по чл.422 от ГПК за установяване на
вземането.
При тези
съображения въззивният съд намира, че предявеният иск правилно е бил приет за
разглеждане от районния съд като допустим, поради което и постановеното решение
се явява допустимо.
При преценката
на основателността на иска, с оглед доводите във въззивната жалба, въззивният
съд намира, че на първо място отговор следва да бъде даден по обуславящия
въпрос за действителността и приложимостта на клаузите от договора за кредит и
от Общите условия към договора, уреждащи
възможността за изменение на базовия лихвен процент, служещ като основа
за определянето както на договорената възнаградителна лихва, така и на
съответните наказателни лихви за забава.
Въззивният
съдебен състав не споделя изводите на районния съд по отношение на спорния
въпрос за правото на банката едностранно да променя БЛП, респ.за дължимостта на
възнаградителната и на санкционната лихва в размерите, за които е издадена заповедта
за незабавно изпълнение. За да постанови решението си районният съд е приел, че
формулираното в клаузата на чл.24.3 от Общите условия към договора за ипотечен
кредит правило за едностранно изменение на лихвения процент е достатъчно ясно
по смисъла на чл.147, ал.1 от Закона за защита на потребителите и спрямо това
правило се прилага изключението на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП, при което клаузата
не е нищожна. Така направения от районния съд извод е в противоречие с
практиката на ВКС, обобщена в решение №98/25.07.2017г.по т.д.№535/2016г.на І
т.о на ВКС. Съгласно разрешението, дадено от ВКС по спорния въпрос, основният
критерий за приложимостта на изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП е
изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на
свободния пазар и/или от държавен регулатор. Прието е също, че методът на
изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти-пазарни индекси и/или
индикатори, поради което посочването само на факторите, чието изменение не
зависи от доставчика на финансовата услуга, дори и изменението да е обективно
обосновано, прави клаузите неясни и неразбираеми за средния потребител. Методиката за изчисляване, респ.увеличаване
на лихвения процент следва да е част от договорното съдържание, докато
информацията за лихвообразуващите компоненти е достатъчно да бъде публично
достъпна. Следва да се отбележи също, че за разлика от изключението по чл.144,
ал.2, т.1 от ЗЗП, в хипотезата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП, с която
кореспондира и самата т.24.3 от Общите условия, промяната на лихвения процент
изисква уведомяване на потребителя за формирания размер на задължението,
каквото в случая няма данни да е извършено.
В разглеждания
случай се констатира, че клаузите на договора за ипотечен кредит от
31.07.2008г. и на Общите условия към него регламентират единствено
лихвообразуващи компоненти /фактори, които влияят върху изменението на
лихвата/-т.24.3 от Общите условия, но не и методиката за изчисляване на
лихвения процент, съдържаща вида, количествените изражения и относителната
тежест на всеки един от лихвообразуващите компоненти. Съгласно разпоредбата на
т.9.1 от Общите условия кредитът се
олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и
надбавка, посочени в договора, като кредиторът има право да променя базовия
лихвен процент, за което уведомява кредитополучателите по подходящ начин. Макар
в разпоредбата на т.24.3 от ОУ да са посочени факторите, които оказват влияние
върху базовия лихвен процент, нито в ОУ, нито в договора е посочено ясно и
подробно каква е относителната тежест на всеки от тези фактори при формиране на
лихвата, има ли и други фактори, от които зависи тя и каква е методиката за
изчислението на влиянието на факторите по т.24.3 върху размера на лихвата. При
съществуващата формулировка на ОУ не може да бъде изключена възможността за
намесата на субективен елемент при промяната на базовия лихвен процент, което
води до неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя и не
съответства на изискванията за добросъвестност. Липсата на указана методика за
промяна на базовия лихвен процент, с която може да се аргументира зависимостта
от външните фактори по т.24.3 от ОУ, сочи, че клаузата на т.9.1 от ОУ е
неравноправна на общото основание по чл.143 от ЗЗП и по отношение на нея не е
приложимо изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП, поради което следва да се
приеме за нищожна. Доколкото уговорката на тази клауза е свързана с клаузата на
т.9.4 от ОУ, даваща право на банката да
определя нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница при промяна на
базовия лихвен процент, то и посочената клауза на т.9.4 не следва да бъде
прилагана между страните, предвид нищожността на клаузата по т.9.1 от ОУ.
Независимо от изводите за нищожност на договорните клаузи, даващи
възможност за едностранна промяна на лихвения процент, въззивният съд намира за
основателни и оплакванията във въззивната жалба, че ищецът не е доказал въз
основа на кой от факторите по т.24.3 от ОУ е извършил изменението на базовия
лихвен процент и действително ли този фактор е бил налице към датата на
изменението. Макар назначеното по делото вещо лице да сочи, че увеличението на
лихвата е извършено въз основа на решение по протокол №46/16.10.2008г.на
Комитета за управление на активите и пасивите на „Банка ДСК” и протоколът да е
приложен от вещото лице като ползван материал за изготвяне на заключението,
този протокол не е събран като доказателство по делото и няма искания от
страните за събирането му, поради което не може да бъде обсъждан и ценен. Ето
защо съдът приема, че ищецът не е доказал дори дали извършената промяна се
основава на наличието на обективните фактори по т.24.3 от ОУ или има субективен
характер. Отделно от това изцяло недоказано от ищеца остана и реалното
съществуване на някой/и от тези фактори към датата на изменение на лихвения
процент. Недоказано е останало също така и изпълнението на задължението
кредитополучателя да бъде уведомен за едностранната промяна на лихвата, като
условие за прилагане на изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.
При така изложените съображения въззивният състав намира, че тъй като
изменението на лихвения процент е извършено въз основа на неравноправни
договорни клаузи, то по отношение на договорната и санкционната лихва следва да
се прилагат разпоредбите и размерите, предвидени в чл.7 от договора от 31.07.2008г.,
т.е преди увеличението.
Що се отнася до изискуемостта на вземанията на ищеца по процесния договор,
въззивният съд споделя изцяло направените от районния съд изводи по този
въпрос. Между страните не се спори, че погасяването на вноските по кредита е
изцяло преустановено от ответника, считано от 06.12.2011г., при което към
15.02.2017г. забавата е била повече от 90 дни и за ищеца е съществувало правото
по т.20.2 от ОУ да обяви остатъка за предсрочно изискуем. Напълно правилно и в
съответствие със задължителните постановки на Тълкувателно решение №4/2013г.на
ОСГТК на ВКС районният съд е приел, че предсрочната изискуемост настъпва не с
изтичането на 90 дни забава, а с уведомяването на ответника, че са настъпили
условията, даващи правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Уведомлението /нотариалната покана/ е връчена по постоянен и настоящ адрес на
ответника, като именно този адрес се установява и от справката от НБДН на л.28
от заповедното производство. На постоянния и настоящ адрес поканата е връчена
чрез майката на ответника, поради което следва да се приеме, че изявлението на
банката, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, е
достигнало до кредитополучателя. С връчването на нотариалната покана на
15.02.2017г. заявеното основание на предсрочна изискуемост на остатъка по
кредита е възникнало, поради което при подаване на заявлението по чл.417 от ГПК
ищецът „Банка ДСК”ЕАД е разполагал с ликвидно и изискуемо вземане по главницата
от общо 12025,13 евро, включваща и падежиралите до тази дата неплатени месечни
вноски по главницата. Ищецът е ангажирал достатъчно и безспорни доказателства
за размера на главницата, в т.ч.предсрочно изискуем остатък от нея и главница с
настъпил падеж, поради което предявеният иск за сумата от 12025,13 евро
главница по договора за кредит правилно е бил уважен и обжалваното решение в
тази му част ще следва да бъде потвърдено.
Неправилно обаче е решението в частта му, с която искът е бил уважен за
сумата от 4677,99 евро договорна лихва за периода 03.12.2011г.-04.04.2017г. и
за сумата от 216,62 евро наказателна /санкционираща/ лихва за периода
04.12.2011г.-04.04.2017г. както вече бе отбелязано по отношение на договорната
и санкционната лихва следва да се прилагат разпоредбите и размерите, предвидени
в чл.7 от договора от 31.07.2008г., т.е преди увеличението. Ищецът обаче не е
представил доказателства за размера на договорната и санкциониращата лихва,
като не е поискал и допълнителна експертиза в тази насока, поради което дължимия размер на двете лихви, изчисляван на
база чл.7 от договора за ипотечен кредит, се явява неустановен. Това налага
отмяна на първоинстанционното решение в тази му част и отхвърляне на иска за
лихви.
Въззивният съд намира за неоснователно направеното от ответника Г.Г.
възражение за погасяване на вземанията на ищеца по давност, което възражение се
поддържа и във въззивната жалба. Съгласно задължителните постановки на т.18 от
ТР №4/2013г.на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което настъпва с волеизявление само на едната от страните и при
наличието на две предпоставки-обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. „Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60,ал.2 ЗКИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й………Постигнатата в договора предварителна
уговорка, че при неплащане на
определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не
поражда действие, ако банката изрично
не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател”.
С оглед даденото от ВКС разрешение на въпросите за предсрочната изискуемост
налага се на първо място извода, че вземанията по кредита стават изискуеми в
заявените размер и основание, едва при осъществяване на фактите, относими към
настъпвани и обявяване на предсрочната изискуемост. Ето защо, в разглеждания
случай процесните вземания не са станали изискуеми нито на 04.03.2012г., както
твърди жалбоподателя Г., нито на 05.04.2012г., както това е твърдяла „Банка
ДСК” в производството по гр.дело №10195/2014г.на СГС. И към двете посочени
дати, макар да са съществували неплатени месечни вноски, банката не е била
упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, вкл. вноските с
настъпил и с ненастъпил падеж, поради което погасителна давност не е започвала
да тече. В случая погасителната давност по чл.110 и чл.111 от ЗЗД започва да
тече една от 15.02.2017г., към която дата банката е упражнила правото си да
обяви целия кредит за предсрочно изискуем и волеизявлението за това е надлежно
достигнало до кредитополучателя-ответник по иска. В настоящата фактическа
хипотеза въпросите за спиране или прекъсване на давността с подаването на
заявлението по ч.гр.дело №35698/2013г.на РС-София и предявяването на иска по
гр.дело №10195/2014г.по описа на СГС изобщо не стоят за разглеждане, доколкото
и със самото решение по гр.дело №10195/2014г. е признато, че вземанията по
кредита не са изискуеми. По тази причина и по арг.от разпоредбата на чл.114,
ал.1 от ЗЗД погасителна давност за тези вземания не е започвала да тече от
05.04.2012г.
При така направените изводи по отношение основателността на установителния
иск, обжалваното решение ще следва да бъде частично отменено и по отношение на
разноските за първоинстанционното производство, съответно разноските в
заповедното, както следва:
- решението следва да се отмени в частта, с която ответника Г.Г. е осъден
да заплати на ищеца „Банка ДСК”ЕАД деловодни разноски за първоинстанционното
производство над сумата от 954,67
лв.;
- решението следва да се отмени в частта, с която ответника Г.Г. е осъден
да заплати на ищеца деловодни разноски за заповедното производство над сумата от 514,80 лв.
Съдът намира, че не са налице условията за присъждане на разноски за
първоинстанционното производство в полза на ответника, съобразно отхвърлената
част от установителния иск. В производството пред районния съд ответника Г. не
е представил доказателства за заплащане на
адвокатско възнаграждение на упълномощения от него адв.М., а е
представил доказателства единствено за заплащане на възнаграждение на трето
лице-„М Права” /дружество в процес на учредяване/ по договор за организиране
правна защита и съдействие-л.19. Съгласно договора възнаграждението не
представлява възнаграждение за упълномощения адвокат, поради което не следва да
бъде признато за разноски по смисъла на чл.78 от ГПК.
Съобразно уважената част от жалбата „Банка ДСК”ЕАД ще следва да бъде
осъдена да заплати на жалбоподателя Г.Г. деловодни разноски за въззивната
инстанция в размер на 205,74 лв., представляващи заплатена държавна такса.
Съобразно отхвърлената част от жалбата жалбоподателят Г.Г. ще следва да
бъде осъден да заплати на „Банка ДСК”ЕАД деловодни разноски за юрисконсултско
възнаграждение пред настоящата съдебна инстанция, в размер на 214,34 лв.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №789/08.12.2017г.на Районен съд-Враца, постановено по
гр.дело №3353/2017г., в частта му, с
която на основание чл.422 от ГПК е признато за установено, че Г.М.Г., с ЕГН **********
дължи на „Банка ДСК”ЕАД, с ЕИК ********* сумата от 4677,99 евро, представляваща договорна лихва за периода
03.12.2011г.-04.04.2017г., както и сумата от 216,62 евро, представляваща
наказателна лихва за периода 04.12.2011г.04.04.2017г. и вместо него в тази част
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като
недоказан предявеният от „Банка
ДСК”ЕАД-гр.София, с ЕИК ********* против Г.М.Г. с постоянен адрес *** и с ЕГН **********,
установителен иск по чл.422 от ГПК за сумата от 4677,99 евро,
представляваща договорна лихва за периода 03.12.2011г.-04.04.2017г. по договор
за ипотечен кредит от 31.07.2008г., както и за сумата от 216,62 евро,
представляваща наказателна лихва за периода 04.12.2011г.-04.04.2017г.по договор
за ипотечен кредит от 31.07.2008г.
ОТМЕНЯ решение №789/08.12.2017г.на Районен съд-Враца, постановено по
гр.дело №3353/2017г. и в частта му, с
която Г.М.Г., с ЕГН ********** е осъден да заплати на „Банка ДСК”ЕАД, с ЕИК
********* деловодни разноски в производството по гр.дело № 3353/2017г.на
РС-Враца над сумата от 954,67 лв.,
както и деловодни разноски в производството по ч.гр.дело №1589/2017г.на РС-Враца
над сумата от 514,80 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение №789/08.12.2017г.на Районен съд-Враца, постановено по
гр.дело №3353/2017г. в останалите му части.
ОСЪЖДА „Банка ДСК”ЕАД-гр.София, с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ НА Г.М.Г. с
постоянен адрес *** и с ЕГН ********** сумата от 205,74 лв. деловодни разноски
за производството пред въззивната инстанция, съобразно уважената част от
въззивната жалба.
ОСЪЖДА Г.М.Г. с постоянен адрес *** и с ЕГН ********** да заплати на „Банка
ДСК”ЕАД-гр.София, с ЕИК ********* сумата от 214,34 лв. деловодни разноски за
производството пред въззивната инстанция, съобразно отхвърлената част от
въззивната жалба.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател:...........
Членове:1..........
2..........