Решение по дело №2505/2022 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 1493
Дата: 28 ноември 2022 г. (в сила от 28 ноември 2022 г.)
Съдия: Мирела Георгиева Чипова
Дело: 20225300502505
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 26 септември 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 1493
гр. Пловдив, 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев

Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20225300502505 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК:
*********, подадена чрез пълномощника му юрисконсулт Д., против
Решение № 2575 от 11.07.2022 г., постановено по гр. дело № 1434 по описа на
РС – Пловдив за 2022 г., поправено с Решение № 2661 от 14.07.2022 г. и с
Решене № 2969 от 13.08.2022 г., постановени по същото дело, с което е
признато за установено в отношенията между страните по предявения от М.
Ж. М., ЕГН: **********, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че
клаузата от договор за кредит № **********/29.11.2016 г. за заплащане на
такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит е
недействителна поради противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Със същото решение жалбоподателят е осъден да заплати на М. Ж. М. сумата
от 200 лв. – разноски в производството, а на пълномощника сумата от 300 лв.
– адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство
по делото.
Жалбоподателят обжалва първоинстанционното решение с доводи за
неправилност. Поддържа, че процесната такса не се отнася до действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, а до срока, в който кредиторът
извършва проверка на кредитоспособността на кредитоискателя и се
произнася по въпроса дали искането за кредит да бъде одобрено, или не. Сочи
още, че таксата не представлява пряк разход по кредита, поради което не се
включва при формиране на годишния процент на разходите. Счита, че
първоинстанционният съд не е изследвал действителната фактическа
1
обстановка с оглед допуснатите в мотивите на решението грешки в
индивидуализирането на страните по делото. Излага доводи, че в случая не са
били налице основанията за присъждане в полза на процесуалния
представител на ищеца на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ. Отправя искане към въззивния съд за отмяна на атакувания
съдебен акт и постановяване на друг по съществото на спора с отхвърляне на
предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия М. Ж. М., подаден чрез пълномощника му адв. И., в който
жалбата се оспорва като неоснователна и се отправя молба за потвърждаване
на решението като правилно.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото
е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата,
като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни
норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и пределите на въззивната проверка, съдът
намира следното:
Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от М.
Ж. М. против „ВИВУС.БГ“ ЕООД иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че клаузата от сключения между тях договор за
кредит № **********/29.11.2016 г., установяваща задължение за заплащане
на такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, е
нищожна като противоречаща на добрите нрави, неравноправна по смисъла
на ЗЗП и заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По делото не е спорно, а и от събраните по делото писмени
доказателства се установява, че между страните е сключен цитираният по-
горе договор за кредит, по силата на който ответното дружество е
предоставило на ищеца сумата от 750 лв. със задължението на последния да я
върне в срок от 30 дни при лихвен процент от 40,99%, ГПР – 49,7 %. В
договора е уговорена и такса за експресно разглеждане в размер на 106,34 лв.,
като общата дължима сума по кредита е в размер на 881,61 лв. Основният
спор между страните в настоящото въззивно производство е правен и се
концентрира върху въпроса относно действителността на клаузата от
договора, предвиждаща заплащането на такса за експресно разглеждане. Тъй
като възникналото между страните правоотношение е такова между търговец
и потребител, приложение намират нормите на ЗПК и съответно ЗЗП, като по
аргумент от разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът има задължението да
2
следи служебно както за нищожността на опредЕ. клауза в потребителския
договори поради нейното противоречие с императивни материални правила
на закона, така и поради нейната неравноправност. Съгласно чл. 10а, ал. 1
ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на
таксите и комисионните по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно от това следва да се
посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, тъй като те са част от
дейността му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да
събира повече от веднъж такса за едно и също действие. От приложените по
делото общи условия по договора се установява, че процесната такса се
дължи за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит и
получаване на отговор по него в срок до 15 минути от изпращането му или за
приоритетно разглеждане на искането и ускорена процедура за отговор в срок
до 2 часа от началото на следващия работен ден, в случай че искането е
постъпило извън работното време на кредитора, в неработен ден или
официален празник. Настоящият състав на съда споделя изводите на
първоинстанционния съд, че тази такса е свързана с процедурата по усвояване
кредита, поради което и клаузата, която предвижда дължимостта , влиза в
колизия с императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Разглеждането на
искането за кредит преди предоставянето на заемната сума, било то и
експресно, представлява действие по усвояване на кредита, а разходите,
свързани с него, са присъщи за основния предмет на договора, а не с
допълнителен такъв. Макар да е уговорено в договора като допълнителна
услуга, с оглед естеството на посоченото действие на кредитора съдът
намира, че то представлява част от дейността по предоставяне на кредита. В
тази връзка следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 16, ал.
1 ЗПК извършването на предварителна преценка относно
кредитоспособността на потребителя е задължение на кредитора, поради
което не може да се приеме, че той осъществява допълнителна услуга,
обосноваваща съответно насрещно възнаграждение. Предвид горното,
правилно районният съд е приел оспорената клауза за нищожна поради
противоречието със закона и по-специално с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2
ЗПК и е уважил предявения иск на посоченото основание. Безпредметно се
явява обсъждането на въпроса дали таксата е следвало да бъде включена в
уговорения по договора ГПР.
Действително в мотивите на първоинстанционното решение са
допуснати сочените във въззивната жалба неточности при
индивидуализирането на страните по делото. Настоящият състав на съда
намира обаче, че те се дължат на технически грешки и не са повлияли на съда
при формиране на вътрешното му убеждение, доколкото не се констатира в
3
мотивите на обжалвания съдебен акт да са обсъждани твърдения, доводи или
възражения, извън наведените от страните.
Неоснователни са наведените във въззивната жалба доводи, че не са
били налице основанията за присъждане на адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Предпоставките за присъждане
на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са
посочени в разпоредбите на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗА: адвокатът да е оказал
безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА; в
съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т. е.
да е постановено позитивно решение за страната, представлявана от
съответния адвокат (чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 78 ГПК). При осъществяване на
посочените предпоставки и заявено своевременно искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да определи адвокатското
възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат в размер не
по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА, като осъди другата
страна да го заплати. Според настоящия състав на съда в случая са налице
предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца. Преценката дали да окаже безплатна
правна помощ и дали лицето е материално затруднено, или не, се извършва
не от съда, а от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между
адвоката и клиента (така Определение №708/05.11.2015 г. по дело №
4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о., Определение №442/28.06.2019 г. по дело №
502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о.).
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира
въззивната жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора направените от жалбоподателя разноски следва
да останат в негова тежест. Същият следва да бъде осъден на основание чл.
38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА да заплати в полза на процесуалния
представител на въззиваемия – адвокат Е. И., адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лв., изчислено съобразно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Така мотивиран, съдът

РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2575 от 11.07.2022 г., постановено по гр.
дело № 1434 по описа на РС – Пловдив за 2022 г., поправено с Решение №
2661 от 14.07.2022 г. и с Решение № 2969 от 13.08.2022 г., постановени по
същото дело.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК: *********, да заплати на адвокат
4
Е. И., АК – Пловдив, личен № **********, със служебен адрес – гр. Пловдив,
ул. ***, сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5