№ 1532
гр. София, 02.12.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО III ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито
заседание на втори декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Мирослава Тодорова
Членове:Христинка Колева
Мирослав Стоянов
като разгледа докладваното от Мирослав Стоянов Въззивно частно
наказателно дело № 20211100604675 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 249, ал. 3 НПК.
Образувано е по частна жалба на подсъдимия ИВ. Г. чрез упълномощения
защитник адв. В.Н. срещу Определение от 15.11.2021 г. по нохд № 14610/2021 г. на
СРС, с което е потвърдена мярка за неотклонение „задържане под стража“, взета
спрямо подсъдимия ИВ. Г..
С жалбата са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, тъй
като мотивите на районния съд, че подсъдимият не е български гражданин и няма
собствено жилище на територията на Република България, има семейство и деца, които
също не са български граждани и не живеят в страната, са дискриминационни
касателно признаците „народност“ и „имуществено състояние“. Подсъдимият е
напускал пределите на страната, като е пътувал до Молдова и обратно, разполага с
квартира. Липсата на собствено жилище не може да се тълкува във вреда на който и да
е гражданин на която и да е страна, въпреки че съдът е длъжен да съобрази
имущественото състояние на обвиняемия, респективно подсъдимия. Обоснованото
предположение за авторството на деянието се подкрепя единствено от твърденията на
пострадалата А., която имала склонност да преувеличава, тъй като в експертизата на Г.
вещото лице потвърдило, че подсъдимият бил искрено изненадан от повдигнатото му
обвинение за изнасилване. От събраните по делото доказателства е видно, че
подсъдимият не е оказал съпротива при ареста си. Липсва опасност обвиняемият, който
не е осъждан, да се укрие или да извърши друго престъпление.
Предвид гореизложеното, с оглед събраните по делото доказателства и въз
основа на закона, въззивният съд приема за установено следното:
Производството пред СРС е образувано по повод обвинителен акт срещу ИВ. Г.
за извършени престъпления по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК и по чл. 150, ал. 1 НК.
Подсъдимият е с мярка за неотклонение „задържане под стража“, взета в досъдебна
фаза на процеса с определение от 27.08.2021 г.
1
За да постанови атакувания съдебен акт, районният съд е приел, че е налице
обосновано предположение за това, че подсъдимият е извършил възведените с
обвинителния акт престъпления, имайки предвид и настоящия етап от наказателното
производство. На следващо място, съдът е отчел наличието на реална опасност от
укриване на подсъдимия, който няма дългогодишна трайна обвързаност с Република
България, няма постоянен трудов договор, лично жилище, женен е с четири деца,
които продължават да живеят на територията на Република Молдова. Счетено е, че
срокът от около 2 месеца и половина задържане под стража на подсъдимия е разумен,
отчитайки и активност, проявена при разследването от компетентните органи.
Настоящият въззивен съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния
съд, че към момента е налице обосновано предположение, че подсъдимият има
отношение към инкриминираното деяние, който извод на този етап се подкрепя от
събраните в производството доказателствени източници – протоколи за разпит на св.
Д. А., за оглед на местопроизшествие и на веществени доказателства, заключението на
съдебно-медицинската експертиза, чиято годност подлежи на преценка единствено от
съда, разглеждащ делото по същество, и не може да бъде обсъждана в настоящото
частно производство. Същевременно не може да бъде игнорирано и наличието на
доказателства в подкрепа на защитната теза на подсъдимия, съдържащи се в
обясненията му и кореспондиращите им показания на свидетелите А.Ц. и С.У., за
които се твърди, че са били в една компания с подсъдимия и пострадалата преди
инкриминираните деяния. Както беше посочено, в разпоредително заседание съдът не
разполага с процесуални средства да провери доказателствената стойност на
наведените от прокуратурата доказателства, тъй като те не са събрани непосредствено
от него и предстои разгръщането на състезателността в хода на съдебното следствие. За
нуждата на настоящото разглеждане, е от правно значение, че не е опровергана
валидността на доказателствата в подкрепа на обоснованото предположение, тъй като,
разгледани от външна страна, не страдат от съществени процесуални недостатъци или
такава вътрешна логическа противоречивост, която да ги дискредитира изначално на
собствено основание. От друга страна, наличието на доказателства и в подкрепа на
защитната теза следва да бъде съобразено при преценката на конкретната тежест на
процесуалното ограничение, която е пропорционална на целта на мерките за
неотклонение.
На следващо място, настоящият съдебен състав разгледа констатираните досега
при осъществяване на съдебния контрол върху законността на задържането опасности
от укриване и извършване на престъпление.
За да се прецени дали такива опасности съществуват и понастоящем, три месеца
след вземане на първоначалната мярка за неотклонение, съдът обсъди всички
доказателства, отнасящи се до обстоятелствата по чл. 56, ал. 3 НПК, които стоят в
основата на правилната индивидуализация на мерките за неотклонение.
В тази насока съдът отчете правното значение на чистото съдебно минало, както
и обвързващата сила на презумпцията за невинност, която не позволява в съдебна фаза
законността на задържането да се обосновава единствено с тежестта на
инкриминираните престъпления. Същевременно обществената опасност на процесните
деяния, за които съществува обосновано предположение, че са извършени, не може да
бъде игнорирана съгласно чл. 56, ал. 3 НПК.
На следващо място съдът прецени, че подсъдимият е привлечен в качеството на
обвиняем за първи път на 25.08.2021 г., т.е. около 10 месеца след инкриминираните
деяния. По делото обаче има данни, че той вече е бил известен за воденото разследване
2
още на 08.10.2020 г., когато е бил разпитан за отношенията му със свид. Д. А.. След
тази дата до задържането на подсъдимия по делото няма данни той да е влизал в
каквато и да било комуникация със св. А..
Като съобрази комплексното значение на изложените относими обстоятелства,
въззивният съд намира, че може да бъде формиран извод за продължаваща опасност от
извършване на престъпление, както е преценил и първостепенният съд, но тя, в
контекста на изтъкнатото чисто съдебно минало и сериозния предупредително-
възпиращ ефект, оказан върху подсъдимия от задържането му досега, вече може да
бъде неутрализирана с мярка за неотклонение, която е по-лека от задържане под
стража.
Оттук насетне въззивният съд провери законосъобразността на съображенията
на районния съд относно констатираната опасност от укриване на подсъдимия само
поради факта, че е чужденец. Действително, както посочва защитникът на подсъдимия,
липсата на собствено жилище на територията на Република България и фактът на
чуждото гражданство не могат да стоят в основата на съдебната преценка за опасност
от укриване, защото това би било дискриминиране на подсъдимия. Следва да се
анализират всички доказателства, които изясняват степента му на обвързаност със
страната, както и дали са събрани такива за намерение да се укрие от органите на
наказателния процес.
В тази насока следва да бъде съобразено, че подсъдимият работи в България от
година и половина преди деянията. След 5.10.2020 г. до задържането му под стража на
27.08.2021 г. подсъдимият е живял на квартира в гр. София и не се е укривал.
Неоснователен е доводът на защитника на подсъдимия, че подсъдимият в качеството
на обвиняем е пътувал извън страната и се е завръщал, защото след привличането му
на подсъдимия е била наложена мярка задържане под стража. Но е вярно, че той е бил
разпитан като свидетел на 08.10.2020 г. и въпреки че е разбрал за разследването по
оплакване на св. А. срещу него, е продължил да работи в България. Ето защо
въззивният съд намира, че изводимата опасност от укриване поради мобилността на
подсъдимия, който се предполага, че често е пътувал до Молдова при семейството си,
не е с такава интензивност, че да обосновава продължаващото действие на
задържането като единствено адекватна за въздействие върху нея.
В заключение, като оцени всички изтъкнати обстоятелства, въззивният съд
намира, че с оглед обоснованото предположение за извършване на престъпление и
конкретно установеното естество на опасностите от укриване и извършване на
престъпление, спрямо подсъдимия следва да продължи да действа мярка за
неотклонение, която да бъде възприета от него като съществено процесуално
ограничение. Такава мярка е гаранция в размер, който значително надвишава месечния
доход на подсъдимия, така че ако същият не изпълни произтичащите от нея
задължения, а именно ако подсъдимият се укрие или извърши престъпление,
отнемането на гаранцията в полза на държавата да бъде оценено като сериозна загуба
за него.
Поради това съдът намира, че гаранция в размер на 5 000 лева би представлявала
такова сериозно имуществено ограничение, което наред с евентуално действие на
забрана за напускане пределите на страната може да постигне в пълнота задачите на
мерките за неотклонение и на всяка процесуална принуда, без да създава на
подсъдимия ограничения, по-големи от необходимите.
По гореизложените съображения въззивният съд намира, че към настоящия
3
момент са налице предпоставки за изменение на мярката за неотклонение спрямо
подсъдимия в по-лека, тъй като „задържането под стража“ се явява незаконосъобразна
и непропорционална намеса, надхвърляща нуждите на наказателния процес.
По тези мотиви, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ИЗМЕНЯ мярката за неотклонение „задържане под стража“ на подсъдимия ИВ. Г.,
роден на **** г. в гр. Тараклия, Република Молдова, в „гаранция“ в размер на 5 000
лв. (пет хиляди лева), по н.о.х.д. №
14610/2021 г. на СРС, 95. състав.
Подсъдимият ИВ. Г. да бъде освободен след внасяне на определената гаранция, ако не
се задържа на друго правно основание.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4