Решение по дело №233/2025 на Административен съд - Плевен

Производството е по реда на глава дванадесета от АПК във връзка с чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

С Решение № 72/03.02.2025г., постановено по а.н.д. № 1150/2023г., Районен съд Плевен, дванадесети наказателен състав е отменил Електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“ [населено място], с който на „О.И.Х.“ ЕАД с ЕИК *** и седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от С. И. Д. – Изпълнителен директор, на основание чл.187а, ал.2, т.3 вр. с чл.179, ал.3б от Закон за движение по пътищата (ЗДвП) е наложено административно наказание – имуществена санкция в размер на 2500 лв. за извършено нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП.

Решението е обжалвано в законния срок с касационна жалба от надлежно легитимирано лице – Агенция „Пътна инфраструктура“ чрез упълномощен юрисконсулт, страна по а.н.д. № 1150/2023г. по описа на РС Плевен.

В жалбата се излагат твърдения за неправилност на оспореното решение поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Твърди се, че ЕФ е издаден от компетентен орган, при спазване на процедурата за реализиране на административнонаказателна отговорност и в съответствие с правилата на материалния закон; ЕФ е издаден по предвидения в закона ред и форма и съдържа всички изискуеми от закона реквизити, като в него по ясен и недвусмислен начин са очертани изпълнителното деяние, нарушените законови разпоредби, предвидената в закона имуществена санкция, срок и начин за заплащане. Твърди се, че процесното ППС се е движело по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за който се събира тол такса за изминато разстояние, било е оборудвано с бордово устройство, като в случая няма подадена валидна тол декларация за сегмента на рамката, където е отчетено нарушението, в резултат на което не е заплатена дължимата пътна такса. Тъй като санкционираното лице е собственик на ППС, то е изпълнен състава на визираното от законодателя нарушение – незаплащането на тол такса е административно нарушение, което подлежи на санкциониране. Излагат се твърдения за неправилност на извода на съда относно нарушение на принципа на пропорционалност. Поддържа се, че наложените санкции следва да отговарят кумулативно и на трите изисквания – ефективност, пропорционалност и възпиращ ефект, като в този смисъл пропорционалността на санкцията не следва да се разглежда изолирано. Излага се, че е недопустимо безспорно установеното нарушение да остане несанкционирано, тъй като съответните обществени отношения остават без необходимата защита. Иска се отмяна на решението и потвърждаване на ЕФ, както и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ответната страна до законово определения минимум, предвид фактическата и правна сложност на делото.

В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не изпраща представител. В представена по делото писмена защита поддържа жалбата по изложените в нея съображения, излага доводи по същество на спора, моли за отмяна на съдебното решение и потвърждаване на ЕФ. Претендира юрисконсултско възнаграждение, прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ответника.

Ответникът, редовно призован, в съдебно заседание чрез упълномощен адвокат и в представен по делото отговор на жалбата, ангажира становище за неоснователност на касационната жалба, като реферира и към решение на СЕС по дело № С-61/2023г. и излага доводи за непропорционалност/несъразмерност на наказанието. Моли да се остави в сила решението на районния съд, претендира разноски по представен списък.

Представителят на Окръжна прокуратура Плевен дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Административен съд Плевен, втори касационен състав, като съобрази наведените доводи и провери обжалваното решение при спазване разпоредбата на чл.218 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и е допустима.

Съгласно чл.63в от ЗАНН, административният съд разглежда касационните жалби срещу решенията на съответните районни съдилища по реда на глава ХІІ от АПК. Чл.218 от АПК по принцип свежда предмета на касационната проверка до посочените в жалбата пороци на решението, но същевременно задължава касационната инстанция да следи и служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон. Воден от така определения предмет на настоящото дело, съдът намира касационната жалба за неоснователна. Аргументите за това са следните:

За да постанови решението си, въззивният съд приел от фактическа страна, че от представения по делото Електронен фиш № **********, издаден от АПИ се установява, че на „О.И.Х.“ ЕАД, собственик на ППС влекач МАН ТГХ с рег.№ [рег. номер], с техническа допустима максимална маса 18 000, брой оси 2, екологична категория ЕПС, в състав с ремарке с общ брой оси пет, с обща технически допустима максимална маса на състава 44 000, е наложена имуществена санкция за това, че на 19.03.2021г. в 14:15 ч. е установено нарушение на посоченото по-горе ППС в община Д. Д. за движение по път І-3 км 100+471 с посока намаляващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за посоченото ППС изцяло не е заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от Закона за пътищата, тъй като за посоченото ППС няма валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването. Нарушението било установено с устройство № 40222, представляващо елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, намиращо се на път I-3 км 100+471. С ЕФ на собственика, на когото е регистрирано превозното средство – „О.И.Х.“ ЕАД, на основание чл.187а, ал.2, т.3 вр. с чл.179, ал.3б от ЗДвП била наложена имуществена санкция в размер на 2500 лв. за извършено нарушение на чл.102, ал.2 от ЗДвП.

За да отмени обжалвания пред него ЕФ, районният съд е изложил мотиви, че са нарушени общите принципи на правото на ЕС, и по-конкретно принципът на пропорционалност, тъй като санкционните разпоредби на чл.179, ал.3б от ЗДвП и чл.187а, ал.2, т.3 от ЗДвП предвиждат санкции в абсолютен размер. Приел е, че горните разпоредби, съобразно които на дружеството е наложена имуществената санкция, не могат да намерят приложение, предвид противоречието им с правото на ЕС и предвид принципа на примат на правото на ЕС над националното право на държавите членки, поради което процесният електронен фиш като незаконосъобразен подлежи на отмяна.

Касационният състав намира решението – предмет на проверка в настоящото производство, за валидно, допустимо и правилно, по следните съображения:

Относимата санкционна разпоредба – чл.187а, ал.2, т.3 във вр. с чл.179, ал.3б от ЗДвП, предвиждаща административно наказание „имуществена санкция“ във фиксиран размер от 2500 лева, противоречи на принципа на пропорционалност/съразмерност.

Принципът на пропорционалността е част от общите принципи на съюзното право на ЕС, които държавите-членки трябва да спазват. По аргумент на същия една мярка не може да надхвърля границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимно преследваните цели и в случаите, когато съществува избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничение, а породените от нея неудобства не трябва да са несъразмерни с тези цели (в този смисъл Решение от 17.04.2018г., С-414/16, т.68, С-537/16, т.56). Строгостта на санкцията следва да бъде съответна на тежестта на нарушението. СЕС многократно е подчертавал, че административните или репресивните мерки не трябва да превишават това, което е необходимо за преследваните цели, и санкцията не трябва да е несъразмерна на тежестта на нарушението, така че да стане пречка за закрепените в Договора на ЕО свободи. СЕС сочи, че за да се прецени дали определена санкция е в съответствие с принципа на пропорционалност, следва в частност да се вземат предвид вида и тежестта на нарушението, което се наказва с тази санкция, както и начина за определянето на нейния размер и това е задължение на националния съдия.

По преюдициално запитване, отправено от Административен съд Хасково, СЕС с решение от 21.11.2024г. по дело C-61/2023г. е приел, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27.09.2011г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса” с фиксиран размер. Следователно при постановяване на решението си Съдът на ЕС е съобразил и обстоятелството, че чл.179, ал.3б от ЗДвП е част от система от санкции, включваща и възможност за освобождаване от отговорност със заплащане на компенсаторна такса, която сама по себе си също е с фиксиран размер. Ето защо изводът на районния съд, че нормата следва да остане неприложена, за да се осигури пълният ефект на правото на Европейския съюз, е правилен и в съответствие с принципите на правото на ЕС.

С оглед принципа на законоустановеност на наказанието, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер, тъй като диференциацията на административнонаказателната отговорност е задача на законодателя, а не на съда. Когато санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Отчитайки така изложеното, правилно районният съд е приел, че санкцията се явява в явна колизия с правото на Съюза, обективирано в чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, доколкото се явява несъразмерна спрямо извършеното нарушение и не е предвидена възможност да бъдат взети всички обстоятелства относно характера и тежестта на нарушението или обстоятелства, свързани с категорията на управляваното ППС и изминатото разстояние, за което не е заплатена тол такса, които да обосноват налагането на наказание в по-нисък размер, тъй като санкцията е предвидена от законодателя в абсолютен такъв.

По силата на чл.633 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК, решението на СЕС по преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. При съобразяване на задължителното тълкуване на съюзното законодателство – решение от 21.11.2024г. по дело C-61/2023г. на СЕС, се налага изводът, че оспореният пред РС Плевен електронен фиш е издаден в противоречие с принципа за съразмерност по чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури. Размерът на имуществената санкция е в противоречие с чл.9а от Директивата – налице е липса на съразмерност спрямо преследваната от законодателя цел, изразяваща се в липсата на възможност за индивидуализиране на санкцията за всеки конкретен случай, при съобразяване на неговите особености, като изминато разстояние, дължима такса или други обстоятелства от техническо естество.

Поради горното настоящият състав намира за правилни изводите на въззивния съд, че обжалваният електронен фиш се явява издаден в противоречие с материалноправните разпоредби на закона, поради което следва да бъде отменен.

По изложените мотиви съдът счита касационната жалба за неоснователна, а решението на Районен съд Плевен за валидно, допустимо и правилно, поради което същото следва да бъде оставено в сила. Не са налице пороци на решението, съставляващи касационни основания по смисъла на НПК, които да водят до неговата отмяна.

При този изход на спора основателно се явява искането на ответника за възстановяване на направените разноски в касационното производство. Ответникът е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 550 лв., заплатени изцяло в брой, които следва да му се присъдят. Възражението за прекомерност на ответника при условие, че хонорарът надвишава минималния размер по наредбата, е неоснователно. Съгласно чл.18, ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изменено, ДВ, бр.14/2025г.), ако административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по реда на чл.7, ал.2 върху стойността на всяка наложена глоба, санкция и/или обезщетение. Минималното възнаграждение по наредбата, регламентирано в чл.7, ал.2, т.2 от нея, е 550 лв.: при имуществена санкция от 2 500 лв., възнаграждението е 400 лв. + 150 лв. (10% върху 1 500 лв.), т.е. договореното и заплатено възнаграждение е на минимума по наредбата.

Водим от горното и на основание чл.63в от ЗАНН във връзка с чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Плевенски административен съд, втори касационен състав

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 72/03.02.2025г., постановено по а.н.д. № 1150/2023г. по описа на Районен съд Плевен.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ [населено място] да заплати на „О.И.Х.“ ЕАД с ЕИК *** и седалище и адрес на управление [населено място], [улица], разноски за касационното производство в размер на 550 (петстотин и петдесет) лева.

Решението не подлежи на обжалване.