РЕШЕНИЕ
№ 1436
гр. Пловдив , 10.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на шести юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20205330117002 по описа за 2020 година
Производството е образувано по предявен от ИВ. АС. К. против „Ес Джи Финанс“
ООД иск за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал.
1 ГПК, че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 8 от договор за кредит, сключен на
09.03.2020 г., е нищожна като противоречаща на добрите нрави, поради установяването й в
противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, в нарушение на договорното неравноправие между
страните и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за кредит от 09.03.2020 г., по
силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, била предоставена сумата в размер от
1 200 лв. при фиксиран лихвен процент по заема от 40, 08 % и годишен процент на
разходите от 48, 33%, със срок за погасяване от 11 месеца и с размер на погасителната
вноска от 271, 60 лв. Твърди, че в договора е установено задължение за кредитополучателя
за предоставяне на обезпечение под формата поръчителство от две физически лица, което да
отговаря на изискванията, установени от кредитодателя, или представяне на банкова
гаранция за заемната сума със срок на валидност 30 дни след крайния срок за погасяване на
задължението. В случай на непредставяне на уговореното обезпечение кредитополучателят
се задължил да заплати неустойка в общ размер на 1 533, 95 лв., платима на вноски, като
към всяка погасителна вноска се кумулира месечна вноска за неустойка от 139, 45 лв.
Твърди, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент от 40, 08 % не отговаря на
действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява
добавък към договорната лихва, като поради увеличаване на лихвения процент нараства и
1
стойността на годишния процент на разходите, но същия не е посочен в договора в
действителния му размер в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че с кумулирана на
задължението за неустойка кредиторът се обогатява допълнително, което води до нарушение
на добрите нрави и внася неравноправие между правата и задълженията между страните.
Сочи, че възнаградителната лихва представлява цената на предоставената услуга, а в случая
е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, което
води до нарушаване на принципа за добросъвестност. Позовава се на съдебна практика,
съгласно която възнаградителна лихва в размер, надвишаващ трикратния размер на
законната лихва, е недействителна, поради противоречието й с добрите нрави. По тези
съображения счита, че не дължи плащания за неустойка, тъй като договорът е нищожен на
основание чл. 22 ЗПК, поради сключването му в нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в договора лихвен процент не отговаря на действително
приложения, поради това, че уговореното в чл. 8 от договора плащане, макар и установено
като неустойка, по правната си същност представлява скрита добавка към
възнаградителната лихва. Твърди, че неправилно размерът на плащането по чл. 8 от
договора, наречено "неустойката", но представляващо скрито възнаграждение за ползването
на финансовия актив, не е включен при определяне на годишния процент на разходите,
поради което и посоченият в договора годишен процент на разходите също не отговаря на
действителния, което представлява нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По така изложените съображения счита договорът за недействителен на основание чл. 22
ЗПК, поради което и съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи връщане единствено
на чистата стойност на кредита, без лихвата и другите разходи по кредита. Счита, че с
включване на клауза за неустойка в този размер се е достигнало до сключване на договора за
кредит при заобикаляне на закона и в точност на правилото, установено в разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага съображения за нищожност и на клаузата на чл. 8 от договора като
противоречаща на добрите нрави по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Моли за уважаване на предявените искове.
Претендира присъждане на сторените в производството съдебно-деловодни разноски.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Ес Джи Финанс“
ООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната
неоснователност. Твърди, че между страните е сключен договор за кредит № *** г., срокът
на който е изтекъл и по който ищцата е погасила сумата от 240 лв. Твърди, че договорът за
заем е сключен съобразно с изискванията, установени в разпоредбата на чл. 10 ЗПК, като в
полза на кредитополучателя е предоставена преддоговорна информация чрез получаване на
Стандартен европейски формуляр. Счита, че не е допуснато нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1,т. 10 ЗПК, тъй като в договора е посочен годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя към момента на сключване на договора. Поддържа, че
не е налице и соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора е посочен
фиксиран годишен лихвен процент по кредита, както и условията за прилагането му. По
така изложените съображения счита, че не са налице основанията по чл. 22 ЗПК. Твърди, че
2
законът не поставя ограничения за финансовите институции да изискват предоставяне на
обезпечение за заемите, които осигуряват, като на ищеца са предоставени две алтернативи за
учредяване на обезпечение на задължението. Тъй като ищецът не е изпълнил установеното в
договора задължение за предоставяне на обезпечение, за него е възникнало задължението за
заплащане на неустойка, установено в разпоредбата на чл. 8 от Договора. Счита за невярно
соченото от ищеца, че неустойката е загубила присъщите си обезщетителна, обезпечителна
и санкционна функции. Последната е установена за обезщетяване на вредите, които
изправната страна би претърпяла от неизпълнението или лошото изпълнение. Поддържа, че
на основание чл. 19, ал. 3 ЗПК неустойката не следва да бъде включена в размера на
годишния процент на разходите по кредита, тъй като последната представлява задължение,
което възниква единствено при неизпълнение на задължението на заемополучателя да
осигури обезпечение. В този смисъл и размерът на неустойката не е включен в общата сума
за погасяване по кредита, доколкото и последната представлява условно задължение, чието
възникване е неизвестно към момента на сключване на договора. Твърди, че
възнаградителната лихва представлява цената на предоставената от кредитора услуга,
поради което последният е свободен да определи нейния размер съобразно с принципа на
свободата на договарянето, установен в чл. 9 ЗЗД. При установяване на размера на
възнаградителната лихва било спазено ограничението, установено в разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Сочи, че договорената лихва не е установена в противоречие с добрите нрави. По
така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на
сторените в производството съдебно-деловодни разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК за установяване недействителността на клаузата за неустойка, установена в
разпоредбата на чл. 8 от договора като противоречаща на добрите нрави, поради
установяването й в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10
ЗПК.
В обстоятелствената част на исковата молба са изложени съображения за
недължимост на неустойка и поради недействителност на договора за потребителски кредит
на основание чл. 22 ЗПК, а именно – поради сключването му в нарушение на изискванията,
установени в разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, единствено по които съдът
дължи произнасяне. Това е така, тъй като ищецът по иск за недействителност, за разлика от
ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един
иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения.
От събраните по делото доказателства се установява, че между ищцата ИВ. АС. К. (с
предишно фамилно име В.) и „Ес Джи Финанс“ ООД е сключен договор за паричен заем №
3
*** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1 200 лв. срещу
насрещното задължение на ищеца – кредитополучател, да върне предоставения му за
възмездно ползване финансов ресурс на единадесет месечни погасителни вноски – всяка в
размер на сумата от 132, 15 лв., ведно с начислената възнаградителна лихва или сумата в
общ размер от 1 453, 65 лв. Установен е годишен лихвен процент от 40, 08 % и годишен
процент на разходите от 48, 33 %.
С разпоредбата на чл. 6 от договора страните са постигнали съгласие, че
заемополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от
следните обезпечения: банкова гаранция или поръчители, отговарящи на условията по чл. 9,
ал. 2 от Общите условия към договора за кредит. Установено е, че едновременно с тези
обезпечения заемополучателя издава и запис на заповед в полза на заемодателя в размер на
сума, равна на заемната сума, с включени лихви и евентуално дължими неустойки, такси и
разноски.
С разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за паричен заем е
установено, че е установено, че обезпечението по договора следва да е едно от следните: 1.
поръчителство на едно или две физически лица, които да поемат солидарно задължение със
заемополучателя и да отговарят на следните условия: в случай на поръчителство от едно
физическо лице размерът на осигурителния доход да е най-малко 5 пъти размерът на
минималната работна заплата за страната, а в случай на двама поръчители - размерът на
осигурителния доход за всеки един от тях да е в размер на поне три пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени със
заемодателя, не са заематели по сключени и непогасени договори за заем със заемодателя;
нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от редовен,
както по активи, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към
БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ
за размера на получавания осигурителен доход; 2. залог върху движими вещи, чиято
стойност надвишава два пъти размера на задължението по договора, включващо главница и
лихви; 3. първа по ред ипотека върху недвижим имот, чиято стойност е в размер,
надвишаващ 1/5 пъти размера на задължението по договора, включващо главница и лихви;
4. конституирането като страна по договора на трето лице в качеството му на солидарен
длъжник, който да отговаря заедно със заемополучателя за задълженията по договора; 5.
безусловна банкова гаранция с размер на 110 % от задълженията по договора и със срок от 6
месеца след настъпване на падежа на последната погасителна вноска.
С клаузата на чл. 9 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на
задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от
сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на
сумата от 1 533, 95 лв., платима разсрочено съгласно погасителния план към договора,
обективиран в Приложение № 1, неразделна част от договора.
4
По делото е допуснато изслушването на съдебно-счетоводна експертиза, от която се
установява, че при определяне на годишния процент на разходите по договора от 48, 33 %, в
последният е включена единствено установената в договора възнаградителна лихва, но не и
начислената неустойка. Вещото лице е определило оскъпяването на кредита при включване
в него на задължението за заплащане на неустойка, което е от 2, 5 пъти, а месечното
увеличение е между 212 % и 295 % или средно 249 %.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в
тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или
други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите.
В случая в разпоредбата на чл. 2, т. 5 от Договора е посочен годишният процент на
разходите по кредита от 48, 33 %.
С клаузата на чл. 8 от договора за потребителски кредит страните са установили, че
длъжникът следва да заплати в полза на кредитодателя неустойка при неизпълнение на
задължението му за осигуряване на обезпечение по чл. 6 от договора в тридневен срок от
сключване на договора. Тази неустойка е уговорена в глобален размер от 1 533, 95 лв., като
е посочено, че последната е платима разсрочено, ведно с погасителните вноски по кредита.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден
характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на
разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на
отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва
за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
5
потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19,
ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на ищеца,
изложени в исковата молба, че невключване на предвидената в чл. 8 от договора неустойка,
в процентното изражение на годишния процент на разходите, така както е установен в
договора, води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал.
1. т. 10 ЗПК.
Съдът намира, че не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува
6
разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е налице
не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на
посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на
възприето от общностния законодател правило в разпоредбата ма чл. 10, пар. 2, б. “ж” от
Директивата, осъществено от националния съд, което е недопустимо, след като
националното законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и
пълен начин.
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез
невключване в неговото процентно изражение на задължение, което е установено в глобален
размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на договора за
кредит на соченото от ищеца основание. Макар неустойката по своята същност, с оглед
тълкуване на разпоредбите на договора, да представлява скрито възнаграждение за
кредитодателя, което води до по-голям процент на разходите по кредита, не следва да се
прилага санкцията установена в разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Това е така, тъй като в
случаите, в които годишният процент на разходите надвишава установения в закона
максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5
ЗПК установяваща, че санкция за неспазване на посоченото изискване, е недействителност
на съответната клауза от договора.
Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на договори
за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно и при нарушение на разпоредбите, установяващи
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, следва да намери
приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за
потребителя би останал неясен размера на задължението по кредита и начина на неговото
формиране. В процесния казус, макар задължението за неустойка да не е включено в
процентното измерение на годишния процент на разходите по кредита, това задължение е
установено в глобален размер и като част, която се добавя към размера на седмичната
вноска по кредита, поради което за потребителя съществува яснота относно точния размер
на задължението му и общата стойност на кредита.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не е допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на чл. 11, ал. 1.
т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е установен годишния лихвен процент, а именно от
40, 08 %, като макар отделно да не е установен размерът на договорната лихва, последният е
7
изводим от клаузите на договора, тъй като е посочена общата стойност на кредита, както и
размерът на заемната сума, като разликата между посочените две суми, формира и размера
на левовата равностойност на възнаградителната лихва. В случая следва да се посочи, че
лихвеният процент е фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена
формулата за неговото определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към
задължението на кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на
добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне
по занятие на парични средства срещу възнаграждение. Съдът не възприема цитираната от
ищеца, без конкретно посочване на съдебните актове, на които се позовава, съдебна
практика, съгласно която недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е уговорка
за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити. В
договора е посочен общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителната
лихва и съотношението й с главницата по кредита, поради което може да се осъществи и
съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания
от кредитодателя.
По така изложените съображения съдът намира, че договора за кредит отговаря на
нормативно установените изисквания за необходимо съдържание и не следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
В клаузата на чл. 8 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение на договора в размер на сумата от 1 533, 55 лв.,
която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна
отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е
предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между страните
неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл
съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е
прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че
неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено
е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на
8
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3.
вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане
на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 4, ал. 1 от договора.
Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за
изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното
задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с
установеното възнаграждение на кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на
задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен
характер. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято
стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за
установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под
формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено
допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено
това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски
подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане
на неустойка, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на
допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в
противоречие с добрите нрави.
По така изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск за установяване
недействителността на клаузата на чл. 8 Договора, поради установяването й в противоречие
с добрите нрави е основателен, поради което не следва да се пристъпва към разглеждане на
останалите посочени от ищеца основания за недействителност на тази клауза.
9
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата
следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски в размер на сумата от общо
181, 34 лв. за заплатена държавна такса и депозит за съдебно-счетоводна експертиза.
В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на процесуалния представител
на ищцата – ***, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, определено на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към момента на
сключване на договора за правна защита и съдействие – ДВ, бр.7 от 22.01.2019 г. Съдът
намира, че възнаграждението следва да се определи с оглед цената на главния установителен
иск (цената на установителния иск е в размер на установената в договора неустойка от 1 533,
95 лв.), и е в размер на сумата от 337, 38 лв.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Ес Джи Финанс“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Петър Ченков“ № 3, ет. 1,
ап. 1, по предявения от ИВ. АС. К., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл.
124 ГПК, че клаузата на в чл. 8 от договор за кредит № *** г., е недействителна, поради
установяването й в противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Ес Джи Финанс“ ООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл. 78,
ал. 1 ЗЗД на ИВ. АС. К., ЕГН **********, сумата от 181, 34 лв. – съдебно-деловодни
разноски в производството по гр.д. № 17002/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX
граждански състав.
ОСЪЖДА „Ес Джи Финанс“ ООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, на ***, сумата от 337, 38 лв. – адвокатско възнаграждение
за осъществено процесуално представителство по гр.д. № 17002/2020 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __________/п/_____________
10