Решение по дело №379/2020 на Окръжен съд - Добрич

Номер на акта: 260017
Дата: 14 септември 2020 г. (в сила от 22 октомври 2020 г.)
Съдия: Георги Кирилов Пашалиев
Дело: 20203200500379
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 12 юни 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

№ 260017

 

14.09.2020 г., град Д.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Окръжен съд Д., гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети август, през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА

                                              ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ДЯКОВА                    

МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАШАЛИЕВ

 

при участието на секретаря Румяна Радева, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 379 по описа на Окръжен съд Д. за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба с вх. № 5257/06.03.2020 г. на съпрузите С.Н. и Е.Н., подадена чрез пълномощника им адвокат М.З., и по жалба с вх. № 5723/12.03.2020 г. на К.И., подадена чрез процесуалния му представител адвокат Н.А., срещу Решение № 179/19.02.2020 г., постановено по гр. д. № 3810/2018 г. от Районен съд Д., с което първостепенният съд е допуснал съдебна делба на апартамент, подробно индивидуализиран в решението, при квоти: за К.И. - 1/3 ид. ч; за С.Н. - 1/3 ид. ч.; за С.Н. и Е.Н. - 1/3 ид.ч в режим на съпружеска имуществена общност.

Допуснал е и съдебна делба на гараж, подробно индивидуализиран в решението, при квоти: за К.И. – ½ ид. ч. и за С.Н. – ½ ид. ч.

В жалбата на С.Н. и Е.Н. се излагат доводи за неправилност на съдебния акт в частта, с която е допусната делба на процесния апартамент.

Оспорва се правният извод на съда, че Ж. И.е била собственик на 1/3 идеална част от процесния апартамент, получена по наследство от съпруга ѝ П. И. И.. В тази връзка се твърди, че имотът е бил придобит от двамата съпрузи по време на брака им в режим на СИО, независимо, че в нотариалния акт само единият от тях фигурира като собственик, и независимо от това, че само единият е член-кооператор. Жалбоподателите се позовават на презумпцията за съвместен принос, установена в чл. 19, ал. 3 от СК от 1985 г. (отм.). Изтъкват, че имотът може да се признае за индивидуална собственост на единия съпруг единствено ако се докаже, че другият няма принос за придобиването му.

Оттук заключават, че след смъртта на П. И. И. СИО се е трансформирала в обикновена съсобственост, като Ж. И.е притежава 4/6 идеални части от правото на собственост, а двамата братя по 1/6.

Искат решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде допусната делба на апартамента при квоти: за С.Н. и Е.Н. в режим на СИО 4/6 идеални части; за К.И. 1/6 идеална част; и за С.Н. 1/6 идеална част. Претендират и заплащането на разноски.

В съдебно заседание не се явяват лично. Представляват се от адвокат М.З., която иска решението на първостепенния съд да бъде отменено и да бъде постановено ново, съответно на изложеното в жалбата.

Не е постъпил отговор от К.И.. В своята въззивна жалба същият излага доводи за неправилност на решението в частта относно процесния апартамент.

Оспорва изводите на съда, изложени във връзка с твърденията за недействителност на договора за продажба, сключен между Ж. И.и С.Н.. Счита, че за да е конкретизиран предмета на сделката, следва изрично да е посочена каква идеална част се продава. Касае се за същественото съдържание на договора за продажба. От липсата на такова посочване извежда, че не са налице съвпадащи волеизявления. Поддържа становището си, че нотариалният акт е бил съставен от лице без удостоверителна компетентност.

Не е съгласен и с изложеното от съда относно придобиването на ½ идеална част от имота по давност. В тази връзка сочи, че съдът не е извършил качествен анализ на гласните доказателствени средства.

Иска решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде допусната делба на апартамента при квоти от по ½ ид. ч. за С.Н. и К.И..

Пред въззивната инстанция не се явява лично. Явява се пълномощника му адвокат Н.А.. В хода на устните състезания излага оплаквания срещу съдебния акт, идентични на тези в жалбата си. Иска да бъде допусната делба на процесния апартаменент при квоти по ½ идеална част за всеки от С.Н. и К.И..

С.Н. и Е.Н. са подали отговор, в който се противопоставят на твърденията на К.И.. Поддържат становището си заявено още с отговора на исковата молба.

Не са съгласни, че К.И. е придобил ½ идеална част от правото на собственост по давност. Считат, че от последния не са предприети действия, с които да манифестира волята си да владее за себе си процесната идеална част. Позовават се на гласните доказателствени средства.

Искат жалбата да бъде оставена без уважение. Претендират разноски.

 

Въззивният съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:

Не е спорно, че П. И. И. и Ж. И.са родители на К.И. и С.Н..

От приложения по делото нотариален акт № *** г., на районен съдия М. С., се установява, че П. И. И. е признат за собственик  на жилище *, с площ от *** кв. м., ведно с избено помещение и таванско помещение 4, находящо се на *** в жилищна сграда-блок ***, в гр. Д., ***, придобит чрез включване в *** (л. 8).

Последният е починал на *** г., като след смъртта си е оставил следните наследници по закон: съпругата си Ж. И.и двамата си синове К.И. и С.Н., изводимо от удостоверение за наследници (л. 9).

Видно от представеното удостоверение за сключен граждански брак (л. 64), С.Н. и Е.Н. са сключили граждански брак на *** г.

Ж. И.е прехвърлила собствените си идеални части от процесния апартамент, находящ се в гр. Д., ***, ***, ***, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 72624.615.3357.1.5 по КК на гр. Д., състоящ се от три стаи, столова, кухненски бокс, сервизни помещения със застроена площ *** кв. м., ведно с прилежащи избено помещение № 6 с площ 15, 97 кв. м. и № 15 с площ от 2, 76 кв. м., таванско помещение № 4 с площ от 17, 69 кв. м. и с 12, 894 % идеални части от общите части на сградата, както и 12 894 % идеални части от правото на строеж върху държавно дворно място, на сина си С.И., с нотариален акт № *** год. (л. 21). Сделката е извършена пред Т. М. – нотариус в Районен съд Д.. В заключителния абзац от акта е материализирано следното изявление на нотариуса: „След като се убедих, че дарителят е собственик на имота, предмет на сделката, и че са изпълнени особените изисквания на закона, съставих този нотариален акт.“

От заповед № 98а/11.07.1997 г. на председателя на Окръжен съд Д. се установява, че на основание Окръжна № РД-02-08-52/08.08.1997 г.  на заместник-министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, на всички районни съдии е възложено да изпълняват функциите на нотариус за неопределено време, считано от 12.08.1997 г. (л. 129).

По делото са представени данъчните декларациите на К.И. и С.Н. по чл. 14 от ЗМДТ, подадени до Община Д. съответно на 26.07.2018 г. и на 31.03.1998 г. (л. 177 до 186). И двамата са посочили, че първият притежава 1/6 ид. части от жилището, а вторият 5/6 ид. ч.

От получена справка на МВР с изх. № 357000-8812/06.12.2019 г., е видно, че за периода от 2009 г. до 2019 г. С.Н. два пъти е преминавал през ГКПП на Република България – на 25.07.2012 г. и на 13.12.2018 г.

Представени са и приходни квитанции за заплатени местни данъци от С.Н. до 2012 г. (л. 197 до 205).

Останалата част от събраните писмени доказателствени средства не следва да бъде коментирана, тъй като не е относима към предмета на въззивната проверка.

По делото са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите М. П., П. И., Я. С., К. В.и И. Д.. От показанията им се установява, че К.И. се е нанесъл да живее в процесния апартамент през 2005 г., а С.Н. до настоящия момент живее в Р., като от 1997 г. се е прибирал само няколко пъти в Република България. До 2005 г. жилището се е обитавало от Ж. И., а преди това и от покойния ѝ съпруг П. И. И.. През 2018 г. между двамата братя е възникнал конфликт, след като С.Н. е съобщил на К.И., че иска да продаде дела си от апартамента. Въззивният съд приема за достоверни показанията на свидетелите в тази част, тъй като са непротиворечиви и кореспондират както помежду си, така и на останалия доказателствен материал. В частта досежно процесния гараж гласните доказателствени средства не следва да бъдат анализирани, защото не е инициирана въззивна проверка на решението по отношение на делбата на гаража.      

 

При тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.

Пред първоинстанционния съд е предявен иск, с правно основание чл. 34 от ЗС, за делба на апартамент и гараж, находящи се в гр. Д.. Съделителите са инициирали проверка на решението само в частта, с която е допусната делба на процесния апартамент. В останалата част, с която е допусната делба на гаража, съдебният акт е влязъл в сила, тъй като не е обжалван от страните.

От нотариален акт № *** г., се установи, че наследодателят П. И. И. е придобил правото на собственост върху процесния апартамент чрез включването му в ***. По делото няма доказателства, от които да се извежда, че съпругата му Ж. И.е членувала в кооперацията. Този факт обаче е ирелевантен за настоящото производство. Независимо от това, че последната не е била член кооператор, тъй като нотариалният акт е съставен по време на брака ѝ с П. И. И., който е членувал в ***, имотът е станал общо притежание и на двамата съпрузи. Това е така, защото издаването на нотариалния акт е моментът, в който настъпва транслативният ефект и кооператорът придобива правото на собственост - чл. 35, ал. 2, изр. второ от ЗЖСК. Към този момент са били приложими разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 3 от СК (1985 г.), които уреждат имуществените последици за съпрузите при придобиване на имот от единия от тях. Те се изразяват в това, че последният не става лична собственост на единия съпруг, а съпружеска имуществена общност, защото по силата на закона се презюмира, че и двамата имат принос в придобиването на имота. Това становище е застъпено и в съдебната практика на ВКС в Решение № 193 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 2647/2014 г. на ВКС, I г.о.

Оттук се извежда, че процесният апартамент е бил СИО. Имуществената общност се е прекратила със смъртта на П. И. И., съгласно чл. 26, ал. 1 от СК. Бездяловата съсобственост се е трансформирала в обикновена съсобственост, като съпругата Ж. И.е притежавала ½ идеална част от имота, вследствие на прекратяването, и 1/6 идеална част по наследствено правоприемство, или общо 4/6 идеални части. Всеки от братята К.И. и С.Н. е получил по наследство по 1/6 идеална част от правото на собственост върху апартамента. Установи се също, че впоследствие с нотариален акт № *** год. Ж. И.е прехвърлила на С.Н. дела си върху имота. Прехвърлянето на този дял от 4/6 идеални части е извършено по време на брака на последния с Е.Н., поради което същият е станал СИО на двамата съпрузи.     

При това положение, делбата на съсобствения на страните недвижим имот следва да бъде допусната при следните квоти: 1/6 идеална част за К.И.; 1/6 идеална част за С.Н.; и 4/6 идеални части за С.Н. и Е.Н. в режим на СИО.

Пред първоинстанционния съд К.И. е направил възражение за нищожност на договора, обективиран в нотариален акт № *** год. В условията на евентуалност е релевирал възражение за придобиване по давност на ½ идеална част от имота.

Въззивният съд счита, че възражението за нищожност по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД е неоснователно. Изложени са твърдения за липса на съгласие, на форма и невъзможен предмет.

От представения нотариален акт и от останалата част от доказателствените материали не може да се заключи, че предметът на сделката не е индивидуализиран в достатъчна степен. От волеизявлението на Ж. И.става ясно, че същата е прехвърлила на С.И. целия си дял от правото на собственост върху имота. Същият не е определен, но предвид обстоятелството, че прехвърля целия обем от притежавани права, може да се направи извод, че е определяем. Оттук следва, че възраженията за нищожност, основаващи се на твърденията за липса на индивидуализация на предмета на договора, са неоснователни.

Не е правилно и твърдението, че не се установява вида на договора. Престациите на страните недвусмислено сочат на извършена продажба. Ж. И.е прехвърлила дела си от правото на собственост върху апартамента, а С.Н. е платил цена. Отразеното в изявлението на нотариуса, че прехвърлителят на имота е дарител, а не продавач, не опорочава сделката по никакъв начин.

Неоснователно е и възражението за нищожност на договора поради неспазване на формата. Сделката е извършена пред Т. М., който към *** год. е бил съдия в Районен съд Д.. По това време, нотариалното удостоверяване се е регулирало от Закона за нотариусите и нотариалната дейност (в сила от 06.01.1997 г.). В параграф 3 от Преходните разпоредби е предвидено, че „заварените от този закон лица, изпълняващи нотариални функции в районните съдилища, продължават да ги изпълняват по досегашния ред, но не по-късно от 1 октомври 1998 г.“. Съдия Т. М. е в кръга на посочените лица и тъй като в този преходен за въвеждане в пълно действие на нормативния акт период от време е сключена и процесната сделка, то правилно е становището, че същият е бил компетентен да извърши нотариалното удостоверяване. На тази основа следва да бъде посочено, че в изпълнение на делегираните правомощия с параграф 27 от Заключителните разпоредби заместник-министъра на правосъдието и правната евроинтеграция е издал Окръжна № РД-02-08-52/08.08.1997 г. Въз основа на този документ е съставена и приложената по делото заповед № 98а/11.07.1997 г. на председателя на Окръжен съд Д., с която е  възложено на всички районни съдии да изпълняват функциите на нотариус за неопределено време, считано от 12.08.1997 г. Изложеното обосновава категоричен извод, че към момента на сключване на договора районен съдия Т. М. е разполагал с материална компетентност да извършва нотариални удостоверявания, поради което сделката не е опорочена. В този смисъл е и Решение от 09.03.2006 г. по гр.д. № 1279 от 2004 г. на ВКС, II г.о.

Възражението на К.И. за придобиване по давност на ½ идеална част от имота не следва да бъде разглеждано, тъй като е направено в първото по делото заседание, след изтичане на преклузивния срок. Възражението е евентуално спрямо възражението за нищожност и като такова е следвало да бъде въведено още с исковата молба.

Изводите на въззивната инстанция не съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което решението следва да бъде отменено в частта относно делбата на апартамента, като такава бъде допусната при следните квоти: 1/6 идеална част за К.И.; 1/6 идеална част за С.Н.; и 4/6 идеални части за С.Н. и Е.Н. в режим на СИО.

По отношение на разноските:

Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция, в полза на С.Н. и Е.Н. се поражда правото да им бъдат присъдени разноските за въззивното производство.

Направено е своевременно искане за присъждане на разноски и е представено доказателство, от което се установява, че С.Н. е платил държавна такса от 25, 00 лева за разглеждане на делото от въззивния съд. Същата следва да бъде възложена в тежест на насрещната страна.

 

С оглед на горното, въззивният съд

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 179/19.02.2020 г., постановено по гр. д. № 3810/2018 г. от Районен съд Д., в частта относно апартамент, находящ се в гр. Д., като вместо него постановява:

ДОПУСКА извършването на съдебна делба между К.П.И., ЕГН **********,***; С.П.Н., ЕГН **********,*** и Е.Й.Н.,***, Саратовска област, на следния недвижим имот:

- апартамент № *, находящ се  в гр. Д., ***, ***, ***, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 72624.615.3357.1.5 по КК на гр. Д., състоящ се от три стаи, столова, кухненски бокс, сервизни помещения със застроена площ *** кв.м., ведно с прилежащи избено помещение № 6 с площ 15, 97 кв.м. и № 15 с площ от 2, 76 кв.м., таванско помещение № 4 с площ от 17, 69 кв.м. и с 12, 894 % идеални части от общите части на сградата, както и 12, 894 % идеални части от правото на строеж върху държавно дворно място съгласно нотариален акт № 86, т.Пс, нот. дело *** година на районния съдия при Районен съд Толбухин, при квоти:

1/6 идеална част за К.П.И.; 1/6 идеална част за С.П.Н.; 4/6 идеални части за С.П.Н. и Е.Й.Н. в режим на съпружеска имуществена общност.

 

ОСЪЖДА К.П.И., ЕГН **********,***, да заплати на С.П.Н., ЕГН **********,***, сумата от 25, 00 лева – държавна такса за въззивно обжалване.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                

 

                 Председател:                                            Членове: 1.

                                                                                                                     

             

                                                                                                  2.Обн., ДВ, бр. 13 от 9.02.2007 г.