№ 107
гр. Разград, 22.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети май през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Валентина П. Димитрова
Членове:Атанас Д. Христов
Петър М. Милев
при участието на секретаря Небенур Р. Хасан
като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20223300500119 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
С Решение № 126 от 02.03.2022г. постановено по гражданско дело №
20213330101753 по описа за 2021 година на РС – Разград, съдът е постановил
следното:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н. М. М., ЕГН
********** от гр.Разград, ул.“Бели лом“, №5 че същият дължи на
„Водоснабдяване Дунав“ЕООД, ЕИК ********* със седалище гр.Разград
сумата 54,95 лв. / петдесет и четири лева и деветдесет и пет стотинки/ за
ползвани В и К услуги в имот с административен адрес с. гр.Разград,
ул.“Бели лом“, №5 , аб.№67376 за отчетен период 01.05.2018 г. - 24.07.2018
г., ведно със законната лихва от 26.05.2021 г. до окончателното изплащане
на сумата и 14,93 лв. / четиринадесет лева и деветдесет и три стотинки/
мораторна лихва върху тази сума за периода 30.08.2018 г. – 20.05.2021 г.,
които са част от сумите, за които е издадена заповед за изпълнение
№714/27.05.2021 г. по ч.гр.д.№1135/2021 г. на РС- Разград и ОТХВЪРЛЯ
предявените искове в останалата им част до първоначално предявените
размери от 915,83 лв. главница, отнасяща се за периода 17.05.2014 г. –
01.05.2018 г. и 245,75 лв. обезщетение за забава като ПОГАСЕНИ ПО
ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА Н. М. М., ЕГН ********** от гр.Разград, ул.“Бели лом“,
1
№5 ДА ЗАПЛАТИ на „Водоснабдяване Дунав“ЕООД, ЕИК ********* със
седалище гр.Разград сумата 35,82 лв. /тридесет и пет лева и осемдесет и две
стотинки/ за направените по гр.д.№1753/2021 г. разноски, както и сумата
1,54 лв. /един лев и петдесет и четири стотинки/ разноски по ч.гр.д.
№1135/2021 г. по описа на РС Разград.
Недоволен от това решение, в ЧАСТТА, с която иска е ОТХВЪРЛЕН,
останал ищецът „Водоснабдяване Дунав“ ЕООД, което го обжалва, чрез
пълномощника си адвокат Д.Г. от АК - Разград. Намира решението в
обжалваната част за неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Моли
същото да бъде отменено и вместо него бъде постановено решение, с което
исковите претенции бъдат уважени изцяло. Акцентира, че вземането е
станало изискуемо едва след изтичането на 30 – дневният срок от
фактурирането по арг. на чл. 33, ал.2 вр. чл. 5, т.6 ОУ, поради и което именно
от изтичането на този срок е започнал да тече тригодишният давностен срок
по чл. 111 б. „в“ ЗЗД, поради което и възражението за изтекла погасителна
давност не е основателно. Излага подробни съображения. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна - Н. М.
М., чрез особения си представител адвокат Й.Ц. К. от АК – Разград, депозира
отговор. Намира жалбата за неоснователна и моли решението в обжалваната
част да бъде потвърдено. Поддържа, възражението си направено още пред
първоинстанционния съд, че Общите условия на ищеца поставят
потребителите в неравноправно положение, сочейки нормата на чл. 33, ал.2
от ОУ, поради което счета, че тази разпоредба е нищожна като неравноправна
клауза. Излага подробни съображения.
С въззивната жалба и отговора не са направени нови доказателствени
или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за
въззивника се явява пълномощникът му адвокат Д.Г. от АК – Разград.
Поддържа жалбата и излага подробни съображения.
За въззиваемата страна Н. М. М., се явява особения му представител
адвокат Й.Ц. К. от АК – Разград. Поддържа отговора на жалбата и излага
подробни съображения за потвърждаване на решението в обжалваната му
част.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща
на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той
се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по
допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от
2
посоченото в жалбата.
В частта, в която искът е бил частично уважен, решението не е
обжалвано и е влязло в сила, поради което не е предмет на въззивна проверка
за допустимост и правилност.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение в обжалваната част, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните доказателства, намира, че същото е валидно и
допустимо, но е неправилно /поради извода на пъровинстанциония съд, че
вземането е погасено по давност/.
Въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е
пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед
разпоредбата на чл. 272 ГПК, препраща своята към нея.
Правните изводи на първоинстанцинонния съд, с изключение на
тези относно погасителната давност, са правилни и въззивния съд
препраща към тях, на осн. чл. 272 ГПК.
Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
посочи следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се
основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора
и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна
квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който
страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна
възможност за защита в производството.
Предявените положителни установителни искове имат за предмет
установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на
сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. По
този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на
вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване и
съществуване, дължимост спрямо ответника - длъжник. Ищецът носи
процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са
породили неговото вземане. В случая ищцовото дружество следва да установи
по безспорен начин обстоятелството, че в обекта, собственост на ответника
през процесния период е доставяна питейна вода, като следва да се установи
точното консумирано количество.
Между страните не се спори, че процесния обект, за който е
начислена процесната сума е собственост на ответника и за него има открита
3
самостоятелна партида в ищцовото водоснабдително дружество, като
представената по делото фактура се отнасят за него.
От събраните по делото доказателства, въззивният съд приема, че
ищцовото дружество е доставяло в този обект питейна вода през процесния
период.
Относно дългия междинен период на отчитане.
В тази връзка, следва да се изтъкне, че причина за дългия междинен
период на отчитане /през 2014 г. и след това през 2018 г./ се дължи изцяло на
поведението на ответника. Следва да се изтъкне, именно защото с оглед
разпоредбата на чл. 415, ал.1, т.2 ГПК заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и връчителят е събрал данни, че
длъжникът не живее на адреса е бил предявен настоящия иск по чл. 422
ГПК. Именно защото ответникът не е могло да бъде намерен на адреса /на
който са доставяне ВиК услугите и който е постоянен адрес на ответника
съгласно справка НБДН – л. 29 РС/, както пред първата инстанция, така и пред
въззивната ответинкът е представляван от особен представител, назначен на
осн. чл. 47, ал.6 ГПК. Видно от справката от НБДН /л.29 РС/, е че ответникът
е с настоящ адрес Р Турция, а видно от справка от АИС „Граничен контрол“,
е че за процесния период е налице краткотрайно пребиваване на ответника в
РБ /л. 57 РС/.
Предвид горното, съдът намира, че в случая редовно отчитане на
водомера на ответника действително не е било извършвано, но поради
обстоятелството, че имотът е бил необитаем и заключен през по – гоямата
част от времете, т. е. не се касае до нарушаване задълженията на ищцовите
служители, а до недобросъвестно поведение на ответника-абонат, който не е
уведомил експлоатационното дружество за отсъствието си. А
обстоятелството дали от страна на ищцовото дружество са били издавани или
не ежемесечни фактури, по никакъв начин не се отразява на дължимостта на
сумите за доставените ВиК услуги, поради което доводите в този смисъл са
неотносими. Ето защо, съдът приема, че ответникът дължи заплащане на
количеството потребена вода за процесния период в претендирания размер.
Поради това предявеният главен иск е основателен и доказан в претендирания
размер и следва да бъде уважен изцяло.
Ответникът, при несъгласие с фактурираното количество вода е
следвало да процедура, съгласно уговореното в разпоредбата на чл. 24, ал.3 от
Общите условия - да уточни с ВиК оператора извършване на отчитането в
удобно за двете страни време, в срок не по-дълъг от една година от
последното отчитане.
С оглед изложеното съдът намира, че предявеният положителен
установителен иск по чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 124, ал.1 от ГПК е
основателен и доказан в пълния претендиран размер.
От основателността на главния иск за установяване съществуването
на начислени суми за доставена и консумирана питейна вода, следва и
4
основателността на акцесорното вземане за мораторна лихва върху
главницата. Върху начислената сума за дължима питейна вода при
неизпълнение на задължението на потребителя за плащане в срок /до 30 дни
след датата на фактуриране, съгл. чл. 33, ал.2 от Общите условия на
ответника/, на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 84, ал.1 от ЗЗД, се дължи
заплащане на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата до
момента на заплащане на задължението. С оглед дължимостта на
горепосочената главница върху нея се дължи и съответно обезщетение за
забава, в отхвърления размер.
Върху посочената като дължима главница следва да се признае за
дължима и законната лихва за забава, считано от дата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 26.05.2021 г., съгласно
разпоредбата на чл. 86, ал.1 от ЗЗД и чл. 422, ал.1 от ГПК.
По отношение възражението за изтекла погасителна давност:
Процесните главни задължения касаят начисляване на 31.07.2018 г. В
чл. 33, ал. 2 от ОУ на ищеца е предвидено, че потребителите са длъжни да
заплащат ползваните услуги в 30 - дневен срок след датата на фактурирането
им, при неизпълнение на което задължение според чл. 44 от ОУ се дължи
обезщетение в размер на законната лихва, съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, считано
от първия ден след настъпване на падежа до деня на постъпване на
дължимата сума по сметка на В и К оператора.
По делото се установява, че за задълженията за главница от 1 177.10
лв. лева е издадена фактура № ********** на дата 31.07.2018 г. /л. 46 РС/.
Вземанията за В и К услуги са такива за периодични плащания по
смисъла на чл. 111, буква "в" ЗЗД, защото касаят повтарящи се през
определен период от време еднородни задължения, без да е необходимо тези
плащания да са с еднакъв размер, тъй като същите зависят от консумацията на
абоната /Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011
г., ОСГК/.
Задължението за отчетния период е начислено еднократно, поради
което и се дължи в цялост. Както вече се посочи, съобразно чл. 33, ал. 2 от
ОУ, ответникът дължи заплащане на сумата в 30 дневен срок след датата на
фактуриране, след който момент и изпада в забава. Падежът на процесното
задължение е 30.08.2018 г. /фактурата е с дата 31.07.2018 г. /, а заявлението по
заповедното производство е подадено на 26.05.2021 г. Ето защо,
възражението за изтекла погасителна давност не е основателно. Такава е и
съдебната практика по сходни случаи намерила израз в Решение № 1303 от
20.07.2021 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 1380/2021 г., Решение № 1103 от
29.07.2020 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 901/2020 г. и Решение № 16 от
8.01.2020 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 1295/2019 г.
Като е достигнал до други правни изводи, районният съд е
постановил неправилно и незаконосъобразно съдебно решение в обжалваната
му част, което следва да се отмени в тази му част, и вместо него да се
5
постанови ново, с което исковите претенции бъдат уважени.
По възражението на ответника за нищожност поради
неравноправност на чл. 33, ал.2 от ОУ на ищеца.
Необосновани са направените от ответника и в първата и във
въззивната инстанция възражения за това, че Общите условия поставят
потребителите в неравноправно положение сочейки нормите и чл. 33, ал.2
/респективно чл. 5, т.6/ от ОУ. Нормата на чл. 5, т.6 гласи: "Потребителите са
длъжни да заплащат ползваните В и К услуги съгласно чл. 33, ал. 2", а чл. 33,
ал.2 от ОУ гласи: "Потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за
ползваните от тях В и К услуги в 30-дневен срок след датата на фактуриране."
Тези норми не представляват неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от
Закона за защита на потребителите, тъй като те вменяват общо правило за
изпълнение на основно договорно задължение по един договор за продажба.
Тези клаузи не установяват задължение, което е неравноправно по смисъла на
която и да е от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП, дори и от твърдяната т.14, която
гласи: "Неравноправна клауза ... е всяка уговорка, ... която ... налага на
потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или
доставчикът не изпълни своите." Посочените норми съдържат общо
предписание за заплащане на задължението на потребителя, но не и
задължение да заплати нещо което не е доставено или не съответства на
уговореното между страните или нормативната база. Нормите на чл. 5, т.6 и
чл. 33, ал.2 от ЗЗП по-скоро корелират с общи принципи на облигационното и
гражданското право, като "Pacta sunt servanda" (Поетите с договор задължения
следва да се изпълняват), или правилата, касаещи продажбата и записани в
чл. 187, ал.1 от ЗЗД "Продавачът е длъжен да предаде на купувача
продадената вещ." и чл. 200 от ЗЗД: "Купувачът е длъжен да плати цената и
да получи вещта." Никъде в тези норми не е уговорено несиметрично
задължение на потребителя на вода и канал да приеме изпълнение при
неточно или некачествено изпълнение. Такова се твърди, но не се установява,
тъй като в тези норми, както беше споменато, не е уговорено, че потребителят
не може да възрази или както в настоящият случай, че не може да упражни
правата си упоменати в Закона за задълженията и договорите. Такава е и
съдебната практика намерила израз в Решение № 20 от 26.02.2018 г. на ОС -
Шумен по в. т. д. № 211/2017 г.
По разноските.
С оглед основателността на исковите претенции, съгласно
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК, на ищцовото дружество следва да се присъдят още 23.46 лв. за
направените в заповедното производство разноски, още 544.18 лв. за
направените разноски в първоинстанционното исково производство, както и
сумата 650.00 лв. за направените в настоящото производтво.
Ръководен от гореизложеното, съдът, на осн. чл. 271, ал.1 ГПК,
РЕШИ:
6
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 126 от 02.03.2022г. постановено по гражданско
дело № 20213330101753 по описа за 2021 година на РС – Разград В ЧАСТТА,
с която е отхвърлен искът на „Водоснабдяване Дунав“ЕООД, ЕИК *********
срещу Н. М. М., ЕГН ********** по чл. 422, ал. 1 ГПК за разликата над 54,95
лева до размер от 915,83 лева - главница, отнасяща се за периода 17.05.2014 г.
– 01.05.2018 г. и за разликата над 14,93 лева до размер 245,75 лв. -
обезщетение за забава като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с
чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД по отношение на ответника Н. М. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес гр. Разград, ул. Бели Лом № 5, с настоящ адрес
Р Турция, че в полза на „ВОДОСНАБДЯВАНЕ-ДУНАВ" ЕООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр. Разград, п.к. 7200, ул.
Сливница 3А, предтавлявано от С.Р.И. – управител, съществува вземане в
размер на:
- разликата над сумата от 54,95 лева до сумата от 915,83 лева /или
още 860.88 лева/ - главница отнасяща се за периода 17.05.2014 г. – 01.05.2018
г., ведно със законната лихва върху сумата от 26.05.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането,
- разликата над сумата от 14,93 лева до сумата от 245,75 лева /или
още 230.82 лева/ - обезщетение за забава за периода 30.08.2018 г. –20.08.2021
г.,
за които суми има издадена издадена заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК № 714/27.05.2021 г. по ч.гр.д.№1135/2021 г. по описа на РС-
Разград.
ОСЪЖДА Н. М. М., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Разград,
ул. Бели Лом № 5, с настоящ адрес Р Турция да заплати на
„ВОДОСНАБДЯВАНЕ-ДУНАВ" ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. Разград, п.к. 7200, ул. Сливница 3А, предтавлявано от С.Р.И.
– управител следните суми:
сумата от още 23.46лв. /двадесет и три лева и четиридесет и шест
стотинки/, представляваща разноски, направени в заповедното
производство ч.гр.д.№1135/2021 г. по описа на РС- Разград,
сумата от още 544.18 лв. /петстотин четиридест и четири лева и
осемнадесет стотинки/, представляваща разноски в исковото
производство пред първата инстанция,
сумата от 650.00 лв. /шестстотин и петдесет лева/, представляваща
разноски в исковото производство пред въззивната инстанция.
Решение № 126 от 02.03.2022г. постановено по гражданско дело №
20213330101753 по описа за 2021 година на РС – Разград в частите, с които
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 вр. чл.86, ал. 1 ЗЗД, са УВАЖЕНИ и са присъдени
7
разноски, е влязло в сила поради необжалването му от страна на ответника.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с
оглед нормата на чл. 280, ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8