Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, ……..
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В състав в публично съдебно
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
БЕТИНА БОШНАКОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Бошнакова
в. гр. дело № 11609 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на Н.Р. Л Де Й., подадена чрез назначения му процесуален
представител адв. Б.К. – САК, срещу решение № 154630/20.07.2020 г., постановено
по гр. дело № 16622/2018 г. по описа на СРС, в частта, с която жалбоподателят е
осъден да заплати на ищеца „У.Б.“ АД на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ във вр. с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 4992,26 лева, представляваща
непогасен остатък от главница по договор за кредитна карта за физически лица № CCIR-201-01722-2016/22.12.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.03.2018 г., до
окончателното плащане на вземането, на основание чл. 420, ал. 2 ТЗ сумата от 254,15
лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 19.04.2017 г. –
23.06.2017 г., както и на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 359,16 лева,
представляваща неустойка в размер на законната лихва върху главницата за
периода 23.06.2017 г. – 08.03.2018 г.
В жалбата се прави
оплакване за неправилност на решението в обжалваната му част поради нарушение
на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Твърди се, че ответникът не е сключвал договор за кредитна карта
на физически лица, евентуално - че се е отказал от него, че задълженията са
погасени, в т.ч. и по давност. Оспорва факта на получаване на кредитната карта
и ПИН кода. Поддържа, че са налице неравноправни клаузи – относно лихвения
процент и ГПР, като заявява, че действителният ГПР е различен от посочения
размер. Сочи, че поради неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 във вр. с
чл. 22 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния
заем. Възразява, че особеният представител не може да приема волеизявления,
свързани с промяна в материалното правоотношение.
В срока за отговор на въззивна жалба
въззиваемата страна „У.Б.“ АД не е депозирала такъв.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите
на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена от активно
легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради
което се явява допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по
допустимостта – в обжалваната му част, а по
правилността е ограчен до изложените във въззивната жалба доводи, като може да
приложи и императивна правна норма (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС). Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по правилността на
съдебния акт.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.
По делото е представено копие от договор за кредитна карта за физически лица № CCIR-201-01722-2016/22.12.2016 г., установяващо
възникването на правоотношение между страните, по силата на което кредитодателят („У.Б.“ АД) е отпуснал на жалбоподателя-ответник (Н.Р. Л Де Й.) кредит под формата на
кредитен лимит в размер на 5000 лева, достъпът до който се осигурява чрез
кредитна карта MasterCard
Standard (издаването на която на името,
на риск, отговорност и за сметка на оправомощения държател Н.Р. Л Де Й. е предмет на отделен договор, сключен между страните същия ден), отчитан
по сметка BG***********, срещу задължение за кредитополучателя да върне ползваните
суми от кредитния лимит или поне минимална погасителна вноска (МПВ) в размер на
150 лева, респ. минимално дължима сума. Падежната дата за внасяне на МПВ била 15-то
число на всеки месец, следващ периода на клиентски плащания. Срокът на действие
на договора бил до 31.12.2018 г., до изтичането на който кредитополучателят е
следвало да погаси изцяло дължимите по кредита суми (главница, лихва) без право на револвиране.
Уговорена била месечна възнаградителна лихва в размер на 1,33 %, която се
начислява единствено за осъществените транзакции, представляващи теглене на
пари в брой, както и неустойка за забава (наказателна лихва) в същия размер,
дължима при непогасяване до и/или на датата на издължаване в пълен размер на ползваната
част от кредитния лимит през предходния (отчетен) период на клиентски плащания.
Клаузата на т. 11 от договора предвижда автоматична предсрочна изискуемост на кредита при забава на
плащането в продължение на 150 дни на дължимите суми по
кредита (главница и/или лихва).
По делото е установено, че
кредиторът „У.Б.“ АД е изпълнил основното си задължение по кредита и реално е превел уговорената
сума по сметката на кредитополучателя и следователно сумата е била действително
усвоена. Този факт се от изготвената
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение
съдът кредитира, тъй като е пълно, обективно и обосновано, изготвено е по поставените от СРС задачи, с
отговорите на които спортният въпрос по предмета на експертното изследване е
изяснен. Следва да се отбележи, че при изслушване на заключението пред
първата инстанция процесуалният представител на ответника формално, без да
посочи истинността на кои констатации на вещото лице за релевантните за спора
факти, оспорва, като не е поискал в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК повторно
заключение по същите въпроси поради съмнение в тяхната правилност. От
заключението на вещото лице се извежда извод, че към датата на сключване на
процесния договор – 22.12.2016 г., кредитополучателят е имал задължение по
кредитната карта в размер на 5147,35 лева, част от което е погасил с получените
по договора заемни средства и е усвоил нови суми. Последното ползване на
кредитната карта е извършено на 15.03.2017 г. (датата на последно изтеглената
сума). Според вещото лице непогасените задължения на ответника възлиза на 4992,26
лева – главница, 254,15 лева – възнаградителна лихва за периода 19.04.2017 г. - 23.06.2017 г., 573,23 лева – наказателна лихва за забава за периода 23.06.2017 г. – 09.03.2018
г.
От правна
страна:
Относно обявяване на кредита за
предсрочно изискуем на особения представител на ответника и последиците от
това:
Клаузата на т. 8.12 от договора
предвижда автоматична предсрочна изискуемост на кредита при забава на плащането
над 61 дни на главница и/или лихва по кредита. Според разясненията, дадени в т.
18 Тълкувателно решение № 4/18.04.2016 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва с волеизявление на една от страните при едновременното наличие на две
предпоставки: обективният факт на неплащане на дължими суми по кредита и
упражнено от кредита право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването
на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от
кредита за предсрочно изискуеми, вкл. и за вноските с ненастъпил падеж, които
към момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора не са
били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване
на изявлението от длъжника, ако към този момент са се осъществили обективните
факти, обуславящи настъпването ѝ. От дадените в цитираното решение
разяснения произтича извод, че предсрочната изискуемост не би могла да настъпи
по начина, предвиден в цитираната по-горе договорна клауза – като последица
единствено от забавата в плащанията на дължимите суми по кредита, ако не е
изпълнено изискването за уведомяване на кредитополучателя. Отсъствието на
изискване за уведомяване обаче не прави самата клауза неравноправна и нищожна.
По делото безспорно е доказано, че е налице преустановяване на плащанията по
кредита за период по-дълъг от 61 дни. Банката-кредитор е изпратила нарочно
уведомление до ответника, че поради неплащане счита целия кредит за предсрочно
изискуем. Кредиторът е изразил воля за обявяване
кредита за предсрочно изискуем, но тя не е достигнала до кредитополучателя. Изпратеното до
ответника съобщение е върнато в цялост. От друга страна, съдебната практика приема, че обявяването на
кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото
производство. Изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ,
който е представен като приложение към исковата молба. В тези случаи
изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба и
от приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените
в договора обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено
на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. Както вече беше посочено, по
делото е безспорно установено, че отправеното уведомление до кредитополучателя,
съдържащо волеизявление на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на
кредита поради непогасяване на дължимите вноски по кредита и покана за плащане
на задълженията в общ размер 5587,25 лева, не е надлежно връчено на адресата,
но препис от исковата молба заедно с приложенията към нея им е връчен на
назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител по делото адв. Б.К.. С получаването
на препис от исковата молба заедно с доказателствата към него изявлението на
банката за обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията по договора за
кредит е породило своето действие, поради което цялата дължима главница е
станала изискуема. Упражняването на това потестативно право на банката и в този
смисъл настъпването на предсрочната изискуемост на кредита в хода на исковото
производство представлява факт от значение за съществуването на претендираното право
на вземане за главница и възнаградителна лихва, който следва да бъде взет
предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните
суми (така и Решение № 86/27.10.2020 г.
по т. дело № 2118/2019 г. на ВКС, ТК, I ТО). При тези съображения съдът намира за
неоснователни доводи на жалбоподателя, касаещи липсата на надлежно уведомяване
на длъжника-ответник за обявяване на предсрочната изискуемост на всички
задължения по договора за кредит. От друга страна, в настоящия случай е видно
от данните по делото, че препис от исковата молба, в която се съдържа изявление
на ищеца за обявяване на предсрочната изискуемост, е бил връчен на ответника
чрез назначения му особен представител на 01.10.2019 г. (л. 83 от
първоинстанционното дело), към който момент обаче вече са били настъпили
падежите на задълженията за заплащане на всички погасителни вноски.
Следователно ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане за
главница в 4992,26 лева, доколкото нито се твърди, нито ответникът до приключване
на устните състезания е ангажирал доказателства, че е погасил това задължение.
Ето защо настоящият съдебен състав приема за изцяло основателна
претенцията на ищеца за осъждането на ответника да заплати сумата от 4992,26 лева, представляваща дължима главница
по договор за кредитна карта за физически лица № CCIR-201-01722-2016/22.12.2016 г. В тази част
решението на СРС е правилно и като следва да бъде потвърдено.
На следващо
място, по дефиниция договорът за банков кредит е възмезден – срещу задължението
на банката да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и
срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума
съобразно уговорено в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по
кредита. Клаузата на т. 7.1.1. указва ясно и недвусмислено размера на дължимата
от кредитополучателя възнаградителна лихва, съставляваща цената за ползване на
предоставения му кредит. Съгласно заключението на вещото лице дължимата за
исковия период възнаградителна лихва е в размер на претендирания от ищеца, а
именно 254,15 лева. В тази част решението на СРС е
правилно и като следва да бъде потвърдено.
По отношение на
уговорената неустойка за забава в размер на 1,33 % месечно или 15,96 % годишно - въззивният съд споделя извода на първата
инстанция, че договорната клауза е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, но противно на първостепенния съд, счита, че в случая не намира приложение
правилото на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Неравноправната договорна клауза на т. 7.2 е нищожна, т.е. няма задължителна сила за
ответника, имащ качеството на потребител, поради което същата не следва да се
прилага в отношенията между страните (в
този смисъл Решение № 76/22.07.2020 г. по т. дело № 1011/2019 г. на ВКС, ТК, I ТО). Като е приела обратното, първата инстанция е постановила
неправилно решение в частта, с която ответникът е осъден на основание чл. 92 ЗЗД да заплати на ищеца сумата в размер на 359,16 лева – наказателна лихва за
периода 23.06.2017 г. – 08.03.2018 г., поради което решението в обсъжданата част
следва да бъде отменено, а искът отхвърлен като неоснователен.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
Страните не претендират
разноски по делото, поради което такива не се дължат.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 154630.20.07.2020 г., постановено по гр. дело № 16622/2018 г.
по описа на СРС, в частта, с която Н.Р. Л Де Й., гражданин на Белгия, роден на ***
г., с ЛЧН ********** и карта за продължително пребиваване № *********, издадена
на 09.05.2013 г. от МВР – гр. София, с адрес: гр. София, ул. „***********е
осъден да заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК ******* на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
сумата от 359,16 лева, представляваща неустойка в размер на законната
лихва върху главницата за периода 23.06.2017 г. – 08.03.2018 г., КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „У.Б.“ АД, ЕИК ******* против Н.Р. Л Де Й., гражданин на
Белгия, роден на *** г., с ЛЧН ********** и карта за продължително пребиваване
№ *********, издадена на 09.05.2013 г. от МВР – гр. София, с адрес: гр. София,
ул. „***********иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за осъждането на ответника да
заплати на ищеца сумата 359,16 лева, представляваща неустойка за забава
по чл. 7.2 от договор
за кредитна карта за физически лица № CCIR-201-01722-2016/22.12.2016 г. за периода 23.06.2017 г. – 08.03.2018 г.,
като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.