Решение по дело №705/2023 на Административен съд - Пловдив

             РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ

 

 

 

 

 

 

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№ 1244

 

гр. Пловдив, 28 юни 2023 год.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ отделение, ХVІІ състав, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и трета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    ТАТЯНА П.

 

при секретаря БЛАГОВЕСТА КАРАКАШЕВА като разгледа докладваното от председателя ТАТЯНА П. административно дело № 705 по описа за 2023 год. на Пловдивския административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

І. За характера на производството, жалбата и становищата на страните:

1. Производството по делото е по реда на чл. 268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

2. Образувано е по жалба на Е.М.П., с ЕГН **********,***, чрез пълномощника си адвокат К.Ч., против Решение № 23/06.02.2023 г. на Директора на ТД на НАП Пловдив, с което е оставена без уважение жалба на П. срещу Разпореждане с изх. № С200016-137-0006671/07.06.2022 г., с което е разпореден отказ за погасяване по давност на публични вземания, издадено от М.Ч., на длъжност публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Пловдив, на основание чл. 226, ал. 1 от ДОПК.

В жалбата се правят оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания административен акт. Излагат се съображения за погасяване на публичните вземания по давност. Иска се отмяна на Решение № 23/06.02.2023 г.  на Директора на ТД на НАП – гр. Пловдив и на Разпореждане за отказ за погасяване по давност на публично вземане изх. № С200016-137-0006671/07.06.2022 г. на публичния изпълнител.

3. Ответникът по жалбата - Директорът на ТД на НАП гр. Пловдив, чрез процесуалния си представител, моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна. Претендира се присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение.

ІІ. За допустимостта:

4. Разпореждането за отказ за погасяване по давност на публично вземане изх. № С200016-137-0006671/07.06.2022 г. на публичния изпълнител, е обжалвано в предвидения за това срок, пред горестоящия в йерархията на приходната администрация орган, който с решението си го е потвърдил. Така постановеният от Директора на ТД на НАП гр. Пловдив резултат и подаването на жалбата в рамките на предвидения за това преклузивен процесуален срок, налагат извод за нейната процесуална ДОПУСТИМОСТ.

ІІІ. За фактите:

5. За събиране на публични задължения по ЗДДФЛ за отчетната 2012 г., установени с Ревизионен акт № Р-22221716003299-091-001/15.02.2017 г. на ТД на НАП - София, издаден по отношение на Е.М.П., е образувано изпълнително дело № *********/2017 г. На П. е изпратено Съобщение за доброволно изпълнение с изх. № С170022-048-0080602/13.05.2017 г., връчено на 22.05.2017 г., с което същата е уведомена за образуваното изпълнително дело и за размера на дължимите задължения, като е поканена да ги изпълни в 7-дневен срок от съобщаването.

С Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С170022-022-0016128/27.03.2017 г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – София, на основание чл. 200, чл. 202, ал. 1, чл. 203, ал. З, във връзка с чл. 195, ал. 1-3 от ДОПК, са наложени следните обезпечителни мерки: запор върху налични и постъпващи суми по банкова сметка, ***, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление; запор върху притежавани от длъжника безналични ценни книжа. На 27.03.2017 г. са изпратени запорни съобщения до банките, връчени на 29.03.2017 г. От Обединена Българска банка е получен отговор с вх. № С170022-000-0262200/08.04.2017 г., с който публичният изпълнител е информиран че запорът по запорно съобщение с изх. № С170022-003-0094149/27.03.2017 г. е наложен. На 27.03.2017 г. е изпратено запорно съобщение до Централен депозитар, гр. София, входирано на 30.03.2017 г.

С Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С170022-022-0016145/27.03.2017 г. е наложена възбрана върху ½ идеална част от недвижим имот - апартамент, находящ се в к.к. Слънчев бряг, община Несебър, област Бургас, вх. F, ет. 4, ап. F15 - жилищна сграда „Роял Дриймс", подробно описан в постановлението. Възбраната е вписана на 30.03.2017 г.

Горепосочените постановления са връчени на Е.П. на 26.11.2019 г.

С Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С190022-022-0115658/06.12.2019 г. е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкова сметка, ***, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление, находяща се в Обединена Българска банка. От банковата институция, на 24.01.2020 г. е получен отговор с изх. № 230-ОПЗ/*********/12.12.2019 г., с който публичният изпълнител е информиран за наложения запор върху вземания на длъжника по посочената сметка.

Публичният изпълнител е издал и Постановление за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ) с изх. № С220016-022-0000900/19.01.2022 г., издадено на основание чл. 200 от ДОПК и чл. 202, ал. 1, във връзка с чл. 195, ал. 1-3 от ДОПК, с което е наложена следната обезпечителна мярка: запор върху налични и постъпващи суми по банкова сметка, ***, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление, находящи се в Райфайзенбанк, за сумата в размер на 45 404,14 лв. Постановлението е обжалвано от П. пред Директора на ТД на НАП Пловдив, който с Решение № 199/23.05.2022 г. го потвърждава и изпраща преписката на публичния изпълнител за произнасяне по компетентност по направеното в жалбата възражението за изтекла погасителна давност на задълженията по изпълнителното дело.

В тази връзка публичният изпълнител е издал процесното Разпореждане изх. № С200016-137-0006671/07.06.2022 г., с което е отказал да прекрати събирането на вземанията на обща стойност 45404,14 лева, представляващи лихви върху публични задължения за данък върху доходите на физически лица за финансовата 2012 г., установени с Ревизионен акт № Р-22221716003299-091-001/15.02.2017 г.

6. Това разпореждане също е обжалвано от П. пред Директора на ТД на НАП Пловдив, който, възприемайки описаната по-горе фактическа обстановка, с оспореното пред настоящата инстанция Решение № 23/06.02.2023 г. е потвърдил същото като е приел следното от правна страна:

По своята правна същност давността представлява период от време, определен по продължителност от закона, през течението на който, ако носителят на едно субективно право не го упражнява, то се погасява и се прегражда възможността за принудително събиране на публичното вземане. В тази връзка следва да се подчертае, че изтеклият срок погасява правото на кредитора да претендира това задължение, т.е. погасява се правото да събере дълга по принудителен ред, но не се заличава самото задължение. Давността погасява правото да се претендират публичните вземания, като те си остават дължими и могат както да бъдат платени доброволно /чл. 174 от ДОПК/, така и да бъдат прихванати /чл. 128, ал. 1 от ДОПК/. Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 9 от ДОПК лихвите върху публични вземания също са публични вземания и по отношение погасяването им по давност ще се приложат правилата, установени от ДОПК, в това число и правилата, уреждащи спирането и прекъсването на давността.

В тази връзка в решението са цитирани разпоредбите на чл. 171, ал. 1 и ал. 2 и чл. 172 ДОПК, регламентиращи института на погасителната давност по отношение на публичните вземания, нейното прекъсване и спиране.

По отношение приложението на абсолютната давност, регламентирана в чл. 171, ал.  2 от ДОПК, е посочено, че в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. /ЗМДВИП/, обнародван в бр. 28 на „Държавен вестник" от 24.03.2020 г., изрично е уредено, че същата не се прилага. Съгласно § 29, т. 1 от ПЗР на закона до отмяна на извънредното положение срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК не се прилага, а съгласно т. 2 от същия параграф, освен в случаите на чл. 172, ал. 1 от ДОПК, давността спира да тече и за времето на извънредното положение. Според ответния административен орган, цитираните разпоредби на § 29 от ПЗР на ЗМДВИП дават основание да се приеме, че от 24.03.2020 г., когато влизат в сила, до края на обявеното извънредно положение срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК не тече. Отделно от изложеното е посочен, че в § 13 от ЗИД на Закона за здравето (ОБН. - ДВ, БР. 44 от 13.05.2020 г.) е регламентирано, че сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение продължават да текат след изтичане на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". При това положение е прието, че срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, който е спрян на 24.03.2020 г. - започва да тече отново от 21.05.2020 г. и с оглед изричната разпоредба, че до края на извънредното положение 10-годишният давностен срок не се прилага, то същият следва да бъде удължаван с периода 24.03.2020 г. - 20.05.2020 г.(58 дни).

В конкретния случай, по отношение на задълженията, представляващи лихви за задължения за ДДФЛ, е отбелязано, че давността започва да тече от първи януари на годината, следваща годината, през която лихвата е следвало да се плати, т.е. лихвата като акцесорно вземане се натрупва върху неизплатената част от главницата и възниква последователно и самостоятелно за всички периоди на забава след датата, на която задължението е станало изискуемо. Прието е, че в случая от съществено значение е, че главното вземане е погасено преди изтичане на давността за същото. В тази връзка е посочено, че действително, съгласно разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД, с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар и давността за тях да не е изтекла, но тази разпоредба има предвид погасяване по давност на главницата, в който случай страната не може да осъществява по принудителен ред своето вземане, но не и случаите, в които главницата е била погасена чрез плащане /в случая при извършени действия по принудително изпълнение/. Когато вземането е погасено чрез плащане, вземането за лихви се погасява за в бъдеще. В тази връзка ответният административен орган се е позовал на практика на ВКС по приложението на чл. 119 от ЗЗД - Решение № 38 от 23.02.2011 г. по гр. дело № 276/2010г., Г. К., III Г. О. на ВКС, Решение № 435/14.06.2012 г., постановено по т. д. № 907/2011 г. по описа на ВКС. Прието е, че след плащането на главницата, начислените лихви губят своя акцесорен характер и придобиват качеството на основно задължение. Също така е отбелязано, че поради специфичната си природа лихвата върху една и съща главница възниква последователно през различни времеви периоди. Именно поради това, посочените в Разпореждането лихви не представляват суми, възникнали на точно определена дата, а са такива натрупвани през продължителен период от време.

При извършена служебна проверка в данъчно-осигурителната сметка на ЗЛ, е установено, че задълженията на лицето по ИД № *********/2017 г. представляват начислени лихви върху просрочени задължения за ДДФЛ, установени с РА № Р22221716003299-091-001/15.02.2017 г. за период 01.01.2012 г. - 31.12.2012 г., които са начислени през 2013 г., съответно давностният срок съгласно, чл. 171, ал. 1 от ДОПК започва да тече от 01.01.2014 г.

От данъчно-осигурителната сметка на ПП СУП е видно, че с осчетоводяване на задълженията по РА № Р22221716003299-091-001/15.02.2017 г. и след отразяване на Решение № 718/11.05.2017 г. на Директора на Дирекция ОДОП София /с което РА е изменен/, лихвата установена от датата на изискуемост на задължението до датата на издаване на РА е в размер на 25455.03 лв. Останалата лихва в размер на 19949.11 лв. е осчетоводена за период от 16.02.2017 г. /датата, следваща издаването на РА/ до плащане на главницата - 20.02.2020 г.

Задълженията в размер на 25455.03 лв., представляват лихви, начислени за период 01.01.2013 г. - 15.02.2017 г. (момента на установяване на главното задължение), установени с РА № Р22221716003299-091-001/15.02.2017 г., за задължения за ДДФЛ за период 01.01.2012 г. - 31.12.2012 г. За лихвите, начислени през 2013 г., петгодишният давностен срок е започнал да тече от 01.01.2014 г. и би следвало да изтече на 01.01.2019 г., но същият е многократно спиран - със започване на ревизията (ЗВР № Р-22221716003299-020-001/13.05.2016 г., връчена на 14.06.2016 г.) до издаването на РА № Р22221716003299-091-001/15.02.2017 г., в който момент давността е прекъсната и е започнала да тече нова 5-годишна давност. Давностният срок е спрян отново с обжалване на акта (жалба вх. № 94-Е-99/08.03.2017 г.), с който е определено задължението до влизането му в сила на 19.02.2019 г. (когато е постановено окончателното Решение на ВАС № 2427 от 19.02.2019 г.), както и с налагане на обезпечителни мерки с ПНОМ изх. № С170022-022-0016128/27.03.2017 г., ПНОМ изх. № С170022-022-0016145/27.03.2017 г. В последствие давността е спряна и с ПНОМ изх. № С190022-022-0115658/06.12.2019 г. и с ПНОМ изх. № С220016-022-0000900/19.01.2022 г. Абсолютната десетгодишна давност е започнала да тече, считано от 01.01.2014 г. и към настоящия момент тя също не е изтекла.

Според ответника, с още по-голямо основание изложените по-горе доводи се отнасят и за задълженията за по-късно начислените лихви - от 2013 г. до 15.02.2017 г.

Задълженията в размер на 19949.11 лв., представляват лихви, начислени през периода от установяване на главното вземане до плащане на същото (15.02.2017 г. - 20.02.2020 г.). Давността за лихвите, начислени през 2017 г., започва да тече от 01.01.2018 г. и е спряна с ПНОМ изх. № С190022-022-0115658/06.12.2019 г. и с ПНОМ изх. № С220016-022-0000900/19.01.2022 г., поради което петгодишният давностен срок не е изтекъл. Абсолютната десетгодишна давност е започнала да тече, считано от 01.01.2018 г. и към настоящия момент тя също не е изтекла. Аналогично, казаното се отнася и за по-късно начислените лихви - от 2018 г. до 20.02.2020 г.

С тези съображения е обоснована законосъобразността на отказа на публичния изпълнител, обективиран в Разпореждане с изх. № С200016-137-0006671/07.06.2022 г.

ІV. За правото:

7. В случая, административното производство по постановяване на оспореното решение, е осъществено по реда на чл. 267 от ДОПК от материално компетентен орган по смисъла на чл. 266, ал. 1 от ДОПК, и е завършило с издаването на оспорения в настоящото производство акт по смисъла на чл. 267, ал. 1, т. 5 от ДОПК, който е постановен в изискваната от закона форма.

Впрочем спор по тези обстоятелства и по установените факти няма. Спорът по делото е правен, като противоположните становища, поддържани от страните в настоящото производство се отнасят до правилното приложение на материалния закон и се концентрира най-общо във въпроса погасени ли са по давност процесните задължения за лихви.

8. За разрешаването на настоящия административноправен спор е необходимо да се съобрази следното:

Вземанията за лихви според чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК са публични. Според чл. 171, ал. 1 ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, а според ал. 2 на същата разпоредба (ред. ДВ, бр. 64 от 2019 г., в сила от 13.08.2019 г.), с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, изпълнението е спряно по искане на длъжника или е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа.

В разпоредбата на чл. 172 от ДОПК, са предвидени следните основания за спиране и прекъсване на давността: Давността спира /ал.1/: 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение. Давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение /ал. 2 на чл. 172 ДОПК/.

За пълнота е необходимо да се добави още, че доколкото институтът на давността е взаимстван от гражданското право, той следва да се прилага със съдържанието, което има в този клон на правото и доколкото в данъчното и осигурително право няма норми, които му противоречат. Ето защо, по аргумент от чл. 119 от ЗЗД, според който „с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания“, по отношение на данъчните и осигурителни задължения следва да се приеме, че с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Необходимо е изрично да се подчертае, че чл. 119 ЗЗД има предвид погасяване по давност на главницата, в какъвто случай страната не може да осъществява чрез иск своето вземане. Казано с други думи, единственото обстоятелство, което е от значение за приложението на коментираната разпоредба е дали главното вземане – главницата, е погасено по давност.

9. Изложеното до тук съотнесено с конкретиката на настоящия казус налага да се приеме, че след като главното вземане е погасено чрез плащане, преди погасяването му по давност (обстоятелство което не е спорно между страните), то вземането за лихви се погасява за в бъдеще, както правилно е приел и ответния административен орган, позовавайки се на Решение № 38 от 23.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 276/2010 г., III г. о., ГК.

Началната дата, от която следва да се приеме, че давността започва да тече за задълженията за лихви за 2012 г. е 01.01.2014 г., като 5-годишната давност изтича на 31.12.2018 г., а абсолютната 10-годишна давност изтича на 31.12.2024 г. Със започването на ревизия на жалбоподателката възложена със ЗВР № Р-22221716003299-020-001/13.05.2016 г., обаче давността е спряла, считано от 14.06.2016 г. (датата на връчване на заповедта) до издаването на Ревизионен акт № Р22221716003299-091-001/15.02.2017 г. съгласно чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК, като на 15.02.2017 г. с издаването на цитирания РА, на основание чл. 172, ал. 2 ДОПК давността е прекъсната. Следователно от този момент нататък (от 15.02.2017 г.) започва да тече нова 5-годишна давност, която от своя страна е спряла да тече считано от 08.03.2017 г. (датата на подаване на жалбата срещу процесния РА), поради обжалване на акта, с който са определени задълженията -  чл. 172, ал. 1, т. 4 ДОПК, до 19.02.2019 г., когато приключва обжалването на коментирания РА и същият влиза в сила.

10. Очевидно при това положение е, че включително и към настоящия момент по отношение на разглежданите публични задължения за лихви, дори без да се съобразят издадените впоследствие ПНОМ, не е изтекла нито давността по чл. 171, ал. 1 ДОПК, нито абсолютната давност по ал. 2 на същия член от кодекса.

11. Изложените до тук съображения обосновават крайния извод за законосъобразност на оспореното в настоящото производството решение на Директора на ТД на НАП Пловдив. Това има за последица неоснователност на жалбата, с която е сезиран съда. Тя ще следва да бъде отхвърлена.

V. За разноските :

12. При посочения изход на спора, на основание чл. 161 ал. 1, пр. 3 от ДОПК, на НАП, се дължат извършените разноски по осъществената юрисконсултска защита. Те се констатирах в размер на 1000 лв., съобразно чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

 

Водим от горното, Пловдивският административен съд, ХVІІ състав,

 

 

Р   Е   Ш   И

 

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Е.М.П., с ЕГН **********,***, чрез пълномощника си адвокат К.Ч., против Решение № 23/06.02.2023 г. на Директора на ТД на НАП Пловдив, с което е оставена без уважение жалба на П. срещу Разпореждане с изх. № С200016-137-0006671/07.06.2022 г., с което е разпореден отказ за погасяване по давност на публични вземания, издадено от М.Ч., на длъжност публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Пловдив, на основание чл. 226, ал. 1 от ДОПК.

ОСЪЖДА Е.М.П., с ЕГН **********,***, да заплати на Национална агенция за приходите гр. София, сумата в размер на 1000 лв., представляваща възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протестиране.

 

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: