Р Е Ш Е Н И Е
№90
гр.
Русе, 20.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в публично
заседание на четиринадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА МАГАРДИЧИЯН
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА АТАНАСОВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ
при участието на секретаря Тодорка
Недева, като разгледа докладваното
от мл. съдия ТОДОРОВА в.гр.д. № 32 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Подадена е
въззивна жалба от Х.Д.Т., ЕГН **********,***, чрез адв.
Н.Р., срещу Решение № 1693 от 23.10.2019 г., постановено по гр.д. № 2230/2019
г. по описа на Русенски районен съд, в частта, с която са отхвърлени
предявените искове за заплащане на възнаграждение за извънреден труд за сумата
над 1332.77 лева до претендираните 1622.11 лева, за заплащане на обезщетение за
забава за сумата над 185.92 лева до претендираните 224.17 лева, като
неоснователни, както и предявеният иск за заплащане на паричната равностойност
на незаплатени му хранителни продукти в размер на 31.20 лева, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба
до окончателното им изплащане. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение
поради нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Твърди
се, че неправилно първостепенният съд е приел, че за изчисляване на дължимото
допълнително възнаграждение за извънреден труд, получен след преобразуване на
нощен към дневен, за служител по ЗМВР, са приложими разпоредбите на ЗМВР, а не
тези на КТ и НСОРЗ. Сочи се, че КТ е субсидиарно приложим за неуредените
въпроси по ЗМВР, поради което изчисляването на дължимото допълнително
възнаграждение за положен извънреден труд следва да се извърши по реда на чл.
262, ал. 1, т. 4 от КТ. По отношение на иска за заплащане на паричната
равностойност на непредоставените на ищеца хранителни продукти се излагат
съображения, че същите се претендират на основание чл. 181, ал. 3 от ЗМВР.
Твърди се, че през периода от 18.04.2016 г. до 31.01.2017 г. е действала
Заповед № 1з-2335/20.11.2013 г., съгласно която при провеждане на
специализирани операции за извършване на граничен контрол на държавната
граница, включените в заповед и участващите в мероприятието служители от МВР
следва да получат допълнително хранителни продукти на стойност 1.20 лв. на
смяна.
С жалбата се иска решението в обжалваните части да бъде
отменено и вместо него постановено друго, с което предявените искове да бъдат
уважени в пълен размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещната страна, в който се изразява становище за нейната
неоснователност.
Постъпила е и въззивна жалба от Главна дирекция „Гранична
полиция“ – МВР, чрез юрисконсулт Й.С., против същото решение в частта, с която
Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР е осъдена да заплати Х.Д.Т., ЕГН **********,
сумата от 1332.77 лева за положен от него извънреден труд от 200.20 часа в
периода от 18.04.2016 г. до 18.04.2019 г., сумата от 185.92 лева – обезщетение
за забава върху главницата, считано от падежа на всяка претенция до 18.04.2019
г. В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението, поради
нарушение на материалния закон, и необоснованост. Твърди се, че Наредбата за
структурата и организацията на работната
заплата е неприложима в отношенията със служителите на МВР, доколкото статутът
им е уреден със специален закон – ЗМВР и издадените въз основа на него
подзаконови нормативни актове. Специална е и уредбата за полагане на нощен и
извънреден труд, като въз основа на законова делегация, министърът на
вътрешните работи е издал приложимата в случая Наредба № 8121з-776/29.07.2016
г., регламентираща реда за организацията и разпределението на работното време,
за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно
време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители в министерство на вътрешните работи.
С жалбата е направено искане решението в обжалваните части
да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се отхвърлят
предявените искове.
Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок, от
процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явяват процесуално допустими и
като такива, следва да се разгледат по същество.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта
- в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При изпълнение
правомощията си по чл. 269 ГПК
настоящият въззивен състав намира обжалваното решение
за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от жалбоподателя доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна
следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по обективно съединени искове за
заплащане на възнаграждение за извънреден труд с правно основание чл.178, ал.1,
т.3 от ЗМВР във вр.чл.9.2 от НСОРЗ, и за заплащане на
стойността на непредоставени ободряващи напитки и хранителни продукти с правно
основание чл.181, ал.3 от ЗМВР.
С обжалваното
решение Главна дирекция Гранична полиция – МВР с адрес гр. София, бул. Княгиня
Мария Луиза № 46, е осъдена да заплати на Х.Д.Т., ЕГН ********** ***, сумата от
1332.77 лева за положен от него извънреден труд от 200.20 часа в периода от
18.04.2016 г. до 18.04.2019 год., сумата 185.92 лева- обезщетение за забава
върху нея, считано падежа на всяка претенция до 18.04.2019 г., сумата 96,60
лева, представляваща равностойност на ободряващите напитки, които не са били
предоставени на ищеца за периода от 18.04.2016 г. до 18.04.2019 год., ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 18.04.2019. до окончателното
изплащане на задълженията както и сумата от 433.37 лв.- разноски по делото по
компенсация, и са отхвърлени предявените от Х.Д.Т., ЕГН ********** *** против
Главна дирекция Гранична полиция - МВР с адрес гр. София, бул. Княгиня Мария
Луиза № 46, искове за заплащане на сумите: над 1332.77 лева до 1622.11 лв. за
положен от него извънреден труд в периода от 18.04.2016 г. до 18.04.2019 год.,
над сумата от 185.92 лева до 224.17 лв. -обезщетение за забава върху нея,
считано падежа на всяка претенция до 18.04.2019 г., сумата от 31,20 лева,
представляваща паричната равностойност на незаплатените му суми за хранителни
продукти за периода 18.04.2016 г. до 31.01.2017 г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от 18.4.2019 г. до окончателното им изплащане.
Решението в
частта, с която Главна дирекция Гранична полиция – МВР с адрес гр. София, бул.
Княгиня Мария Луиза № 46, е осъдена да заплати на Х.Д.Т., ЕГН ********** ***,
сумата от 96.60 лева, представляваща равностойността на одобряващите напитки,
които не са били предоставяни на ищеца за периода от 18.04.2016 г. до
18.04.2019 г., ведно със законната лихва от 18.04.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата, като необжалвано е влязло в сила.
Страните не спорят, а и от
представените по делото доказателства се установява, че същите са в служебно
правоотношение като Х.Д.Т. заема длъжността „старши полицай“ при ГПУ Русе в Регионална
Дирекция „Гранична полиция“ - Русе. За периода от 18.04.2016 г. до 18.04.2019
г. същият работи на 12-часови работни смени и с оглед характера на работата
полага труд и пред нощта (от 22.00 ч. до
6.00 ч.).
Въз основа на така установените правнорелевантни за спора факти от първоинстанционния и
въззивния съд, съдът приема следното от правна страна:
Страните по делото са обвързани
от служебно правоотношение, регламентирано от ЗМВР и подзаконовите нормативни
актове по неговото приложение.
В закона няма препращаща норма,
която да даде основание да се прилагат субсидиарно, както разпоредбите на КТ,
така и издадените въз основа на кодекса подзаконови нормативни актове, в т.ч. и
НСОРЗ.
ЗМВР е специален нормативен акт,
регламентиращ статута на служителите, работещи в системата на МВР като
обосновава различен метод на правно регулиране на работното време, трудовото
възнаграждение и др. С оглед специалния характер на акта, размерът на дължимото
допълнително възнаграждение следва да се определи съобразно специалните
правила, посочени в закона и в издадените Наредби на министъра и заповеди, въз
основа на призната от закона делегация.
Съгласно разпоредбата на чл.176
от ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните служители на МВР се
състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения.
В чл.178 от ЗМВР са посочени
допълнителните възнаграждения. Допълнителни възнаграждения се дължат за
изпълнение на специфични служебни дейности- чл.178, ал.1, т.2 и за извънреден
труд- чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР.
За процесния период правната
уредба на нощният труд на служителите в МВР е регламентирана в чл.187, ал.1 от ЗМВР във вр.ал.3 и чл.179 от с.з., както и в Наредба
№8121з-592 /25.05.2015 г. и Наредба №8121з-776 от 29.07.2016 г. на министъра на
вътрешните работи, които са съобразени с функциите на МВР, както с естеството
на извършваната дейност. Посочените нормативни актове изчерпват правната
регламентация на нощния труд на работещите в системата на МВР и е недопустимо субсидиарното приложение на НСОРЗ, както неправилно е приел
първоинстанционният съд.
Неправилно е прието, че на ищеца
се дължи допълнително възнаграждение за положен от него извънреден труд,
определено по правилата на НСОРЗ. Тази наредба е подзаконов нормативен акт,
издаден по приложение на нормите на КТ, поради което не може да се прилага
субсидиарно, нито по аналогия.
Претенцията на ищеца за заплащане
на извънреден труд, образуван след преобразуването на положения от него като
работещ на 12/24- часови смени и полагащ нощен труд по правилата на чл.9 от
НСОРЗ, се основава на нормативен акт, който не може да намери приложение в
служебното правоотношение между страните, поради което същата е изцяло
неоснователна.
Поради изложеното и предвид
събраните по делото доказателства, не се установява ищецът да е положил
извънреден труд за претендирания от него период, поради което искът се явява
неоснователен, а решението в частта, с която е уважен – неправилно.
Поради акцесорния
характер на иска за обезщетение за забава върху претендираното допълнително възнаграждение
за положен извънреден труд и предвид изложеното за иска по чл. 178, ал.1, т. 3
от ЗМВР, то той се явява също неоснователен, поради което решението в частта, с
която е уважен следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което
да се отхвърли този иск.
По отношение на иска по чл. 181,
ал. 3 от ЗМВР за заплащане равностойността на хранителни продукти във връзка с
възложени дейности по План за овладяване на кризисна ситуация, настоящата
инстанция намира следното:
Разпоредбата на чл.181, ал.3,
изр.1 от ЗМВР предвижда, че за извършване на дейности, свързани със специфичния
характер на труда на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 – 3 и ал. 3, се
осигурява безплатна храна. Размерът на сумите и доволствията
по ал. 1 - 3 се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи
(ал. 4), а условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията
по ал. 1 - 3 се определят с наредби на министъра на вътрешните работи (ал. 5 от
същата норма). За процесния период е действала Наредба № 8121з-904/30.07.2015
г. за определяне на условията и реда за предоставяне на безплатна храна на
служителите на Министерството на вътрешните работи за извършване на дейности,
свързани със специфичния характер на труда на служителите, и на ободряващи
напитки на служителите, полагащи труд през нощта от 22,00 до 06,00ч., издадена
на основание чл.181, ал.5 във връзка с ал.3 ЗМВР. От анализа на приложимите
норми става ясно, че предоставянето на безплатна храна е свързано с
изпълняването на определени „специфични дейности“, изброени изрично в чл. 2 от
действащата наредба. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Наредбата служителите, извършващи
дейности, свързани със специфичния характер на труда, с право на безплатна
храна, се определят поименно със заповед на ръководителите на структурите по
чл. 33, т. 7 и по чл. 37 ЗМВР, както и на директорите на регионални дирекции
"Гранична полиция", регионални дирекции "Пожарна безопасност и
защита на населението" и дирекция "Жандармерия". В тази връзка, ищецът
претендира правото на безплатна храна във връзка с възложени дейности по приет
План за овладяване на кризисна ситуация, възникнала вследствие на засиления
миграционен натиск към територията на Република България и издадената в таи
връзка Заповед № Iз -2335/20.11.2013 г. По делото
са представени два Плана, съответно за 2013 и 2014 г., като липсват
доказателства на приемането на такъв план, действащ пред периода, за който се
претендира предоставянето на безплатна храна. В този смисъл правилни се явяват
изводите на първостепенния съд за недоказаност на претенцията, доколкото по
делото не е установено на ищеца да са възложени специфични дейности по чл. 2 от
Наредба № 8121з-904/30.07.2015 г. за процесния период и за същият да е
предвидено предоставянето на безплатна храна с нарочна заповед по чл. 4 от
Наредбата. Освен изложеното, настоящата инстанция намира, че нормативната
уредба на правото на служителите на безплатна храна при осъществяването на
специфични дейности не позволява същите да се компенсират с пари. Аргумент за
този извод на съда е разпоредбата на чл. 6 от Наредба № 8121з-904/30.07.2015
г., съгласно която безплатна храна за служителите на МВР, извършващи дейности,
свързани със специфичния характер на труда, се осигурява чрез предоставянето на
храни в натура. Очевидно целта на законодателя е да компенсира пряко
служителите за специфичните дейности, които извършва и то в момента на
извършване на работата, което изключва възможността този целеви стимул да се
компенсира с пари и то не към момента на извършване на работата. Поради
изложеното решението в тази му част се явява правилно, поради което следва да
бъде потвърдено.
Въз основа на
изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
уважен искът по чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР за заплащане на сумата от 1332.77
лева за положен извънреден труд от 200.20 часа в периода от 18.04.2016 г. до
18.04.2019 г., и искът за заплащане на сумата от 185.92 лева – обезщетение за
забава върху главницата, считано от падежа на всяка претенция до 18.04.2019 г.,
и вместо него да бъде постановено друго решение, с което исковете да бъдат
отхвърлени. В останалата част решение е правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
В първоинстанционното
производство Главна дирекция „Гранична
полиция“ – МВР има право на
възнаграждение за юрисконсулт съобразно броя на отхвърлените искове , или на
225 лева от общо дължимите 300 лева. Предвид обстоятелството, че един от общо
четирите предявени искове е уважен, то ищецът също има право на разноски за
първата инстанция, съразмерно на уважените искове или 125 лева – адвокатско
възнаграждение от общи платените 500 лева. След извършена служебна компенсация
между насрещните вземания за разноски на страните в първата инстанция,
разноските на ищеца се явяват изцяло погасени, а на ответника следва да се присъдят
100 лева. Поради изложеното, решението в, частта за разноските до този размер е
правилно и следва да се потвърди, а в останалата част следва да се отмени като
неправилно.
При този изход на
делото право на разноски във въззивната инстанция има Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, която е направила
своевременно искане за това, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК.
Пред въззивната инстанция тази страна е сторила разноски за държавна такса в
размер на 76.65 лева и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК има право на разноски
за юрисконсулт в размер на 300 лева.
На основание чл. 78,
ал. 6 от ГПК, държавната такса от която на основание чл. 126 от ЗДС ищецът е
освободен, следва да бъде заплатена по сметка на съда от ответника, съобразно
уважената част от исковете, или 50 лева за един иск.
Воден от горните мотиви, Русенски окръжен съд
ОТМЕНЯ Решение № 1693 от 23.10.2019 г.,
постановено по гр.д. № 2230/2019 г. по описа на Русенски районен съд, в частта
с която Главна дирекция
„Гранична полиция“ – МВР е осъдена да заплати Х.Д.Т., ЕГН **********, сумата от
1332.77 лева за положен от него извънреден труд от 200.20 часа в периода от
18.04.2016 г. до 18.04.2019 г., сумата от 185.92 лева – обезщетение за забава
върху главницата, считано от падежа на всяка претенция до 18.04.2019 г., както
и в частта за разноските за сумата над 100 лева – разноски за първата инстанция
и в частта, с която Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР е осъдена да
заплати по сметка на Русенски Районен съд сумата над 50 лева – държавна такса
върху уважените искове и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х.Д.Т., ЕГН **********
против Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР иск с правно основание чл. 178,
ал. 1, т. 3 от ЗМВР за сумата до 1332.77 лева за положен от него извънреден
труд от 200.20 часа в периода от 18.04.2016 г. до 18.04.2019 г., сумата от
185.92 лева – обезщетение за забава върху главницата, считано от падежа на
всяка претенция до 18.04.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1693 от 23.10.2019 г.,
постановено по гр.д. № 2230/2019 г. по описа на Русенски районен съд, в частта
с която са отхвърлени
предявените искове за заплащане на възнаграждение за извънреден труд за сумата
над 1332.77 лева до претендираните 1622.11 лева, за заплащане на обезщетение за
забава за сумата над 185.92 лева до претендираните 224.17 лева, като
неоснователни, както и предявеният иск за заплащане на паричната равностойност
на незаплатени му хранителни продукти в размер на 31.20 лева, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното им изплащане, както и в частта, с която Главна дирекция
„Гранична полиция“ – МВР е осъдена да заплати разноски в размер на 100 лева,
както и държавна такса върху уважените искове до размера на 50 лева.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78,
ал.3 ГПК Х.Д.Т., ЕГН **********,***, да заплати на Главна дирекция „Гранична полиция“ –
МВР, сумата от 376.65 лева – разноски за
въззивната инстанции.
В
останалата част решението, като необжалвано е влязло в сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Антоанета
Атанасова
Не споделям
правните изводи на мнозинството във въззивния състав, респективно не съм съгласна с окончателния правен резултат от обжалването
на първоинстанционното решение
в частта, касаеща предявените
осъдителни искове по чл. 179, ал.
1, предл. 2
ЗМВР във вр. чл. 188, ал. 2 ЗМВР, чл.
140 КТ и чл. 9, ал. 2 НОСРЗ и
чл. 86, ал.
1 ЗЗД по следните съображения:
Действително, по отношение реда
за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане,
за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство,
времето за отдих и почивките за държавните служители,
са създадени специални правила, определени с наредба на министъра на
МВР на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9 ЗМВР.
За периода от 02.06.2015 г. до 29.07.2016 г. е действала Наредба №
8121з-592/25.05.2015 г. за реда за организацията и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното
работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители в Министерството на вътрешните работи /обн.,
ДВ, бр. 40 от 2.06.2015 г. /, която е била отменена с Решение № 8585 от
11.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5450/2016 г.
/влязло в сила и обнародвано на 29.07.2016 г. с ДВ, бр. 59/. С § 4 от ЗР
на Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. е била отменена Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. за
реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима
на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи /обн., ДВ, бр. 69
от 2014 г./, която е възстановила действието си след отмяната на подзаконовия
нормативен акт, с който е била отменена. Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. е
била отменена с § 4 от ЗР на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. за реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на
вътрешните работи /обн., ДВ, бр. 60 от 2.08.2016 г.,
в сила от 2.08.2016 г. /.
И трите наредби
съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд
и през нощта между 22:00 и 06:00 часа, като работните часове не следва
да надвишават средно 8 часа за
всеки 24-часов период (чл. 3, ал. 3 от
трите наредби). Само в Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014 г. (действаща за част от
процесния период) изрично е
предвидено, че при сумирано отчитане
на отработеното време общият брой
часове положен труд между 22:00 и 6:00 ч. за отчетния период
се умножава по 0,143 като полученото
число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния
период, т. е. преизчислението
е с коефициент 1.143 (чл.
31, ал. 2 от Наредбата). В Наредба
№ 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г. липсват изрични
разпоредби, съответстващи на разпоредбата на чл. 31,
ал. 2 от
Наредба № 8121з-407 за преобразуване на часовете положен нощен труд.
При това положение, намирам, че в действащите
в процесния период подзаконови
нормативни актове е налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд.
В тази връзка, нормата на чл.
46, ал. 2
ЗНА предвижда, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи
се прилагат разпоредбите, които се отнасят до
подобни случаи, ако това отговаря
на целта на акта. Такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния
факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените
в специалния закон отношения следва да се приложи
общия закон, а именно Законът за държавния служител.
В този смисъл
са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага
субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на
изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се
прилага разпореденото в него, тъй като
обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови
правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация,
препращаща към общия ЗДСл, както
това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма
изрично уредено нещо друго, за
неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от
своя страна пък препраща към
трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на
чл. 67, ал.
3 ЗДСл постановява,
че минималните и максималните размери на основните заплати
по нива и степени за държавните
служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването им се определят
с наредба на Министерския съвет и не могат да
бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал.
2 НОСРЗ, при сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението
между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно
отчитане на работното време за съответното работно място, т. е. приложимият коефициент е 1,143. Предвид изложените по-горе съображения, намирам, че при
липсата в случая на специално правило,
което да определя методология за превръщането на отработените нощни часове в дневни при сумирано
изчисляване на работното време на държавните служители
в МВР, то наличната нормативна празнота следва да се
преодолее чрез субсидиарното приложение на чл. 9, ал. 2 НОСРЗ. В този смисъл съобразявам и решение №
311/8.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2018 г., което макар да
има за предмет
заплащане на други допълнителни възнаграждение на държавни служители от системата на
МВР, дава принципно разрешение на въпроса
за субсидиарното приложение на друг
закон при липса на изрично
уредено заплащане в ЗМВР. В него е посочено
е, че положителният отговор на въпроса
за приложение на субсидиарни разпоредби е в съответствие с основния правен принцип за равенство
и недопускане на дискриминация, закрепен в чл. 6 Конституцията
и чл. 14 ЕКЗПЧОС. Считам, че това разрешение
съответства и на прогласения в чл. 16 Конституцията на
Р България и чл. 1, ал. 3 КТ принцип за закрила
на труда, насочен към подпомагане
на работника или служителя като
икономически по-слаба и зависима страна по съответното правоотношение.
Поради това правилно в обжалваното решение Русенският районен съд е приел, че
държавният служител в МВР не би трябвало
да се поставя
в неравностойно положение спрямо работниците по трудови правоотношения,
регулирани от КТ. Всички възражения на ответника
в обратния смисъл намирам за неоснователни.
Считам, че включеният в рамките на дежурството
нощен труд на ищеца следва
да бъде приравнен
на дневно работно време, на която основа
и следва да бъде определен реално положеният от него труд
за исковия период.
Що се отнася до
размера на исковите претенции намирам следното:
Като се съобразят твърдените в исковата молба обстоятелства, се налага
извод, че ищецът претендира заплащане на дължимо и неизплатено допълнително
възнаграждение за положен нощен труд след преобразуване на нощните часове
положен труд в дневни, а не заплащане на положен от ищеца извънреден труд,
което е нещо различно. Никъде в исковата молба не се твърди, че положеният от
ищеца нощен труд, дори след преобразуването му в дневни часове, се явява
положен извън установеното за него работно време. Не се обосновава в исковата
молба, че получената след преобразуване на нощния в дневен труд разлика излиза
от рамките на установеното от него работно време, а само, че не е надлежно
заплатен положеният от ищеца нощен труд вследствие преобразуването му към
дневен. За да се приеме, че предявената претенция е за заплащане на положен
извънреден труд би следвало да има изрични твърдения в исковата молба и да се
обосновава, че твърдяната от ищеца разлика, получена при преобразуване на
нощния към дневен труд, надхвърля установеното за ищеца работно време, а такива
твърдения в исковата молба няма. Поради това, при липсата на изрични твърдения
за полагане на труд от работника /служителя извън установеното за него работно
време, което е основна характеристика на "извънредния труд" според
легалното определение в чл. 143 КТ, не може да се приеме, че претенцията на
ищеца следва да се квалифицира като такава за извънреден труд, независимо, че
самият ищец нарича този труд "извънреден". Така дадената от него
правна квалификация не обвързва съда, който е сезиран със спора.
Приетата от РС Русе погрешна правна квалификация на спора и на
претендираното вземане, обаче, в крайна сметка не е довело до разглеждане на
непредявен иск, респ. до недопустимост на постановеното от РРС решение, тъй
като в действителност първоинстанционният съд е изследвал именно
обстоятелствата от изложената в исковата молба фактическа обстановка, свързани
с твърденията за положен от ищеца нощен труд, който не е надлежно заплатен от
работодателя след преобразуването му към дневен при прилагане на коефициент
1,143. Именно за тези релевантни за спора обстоятелства са и събираните от РРС
доказателства, в т. ч. и приетото експертно заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, независимо от това, че в една негова част /а именно в частта
изчисляваща размера на дължимото допълнително възнаграждение с 50% увеличение/,
това заключение всъщност излиза извън предмета на спора.
Предвид
изложеното намирам, че на ищеца се дължи не допълнително възнаграждение за
извънреден труд по смисъла на чл. 143 КТ, а допълнително възнаграждение за
положен от ищеца нощен труд, който не е бил адекватно заплатен поради това, че
не е бил преобразуван в дневен с прилагане на коефициента 1, 143, чието
приложение следва от нормата на чл. 9, ал. 2 НОСРЗ във вр.
с чл. 140, ал. 1 КТ.
Ищецът сочи общо – за процесния период определен брой часове нощен труд
и претендира допълнително възнаграждение за него. По правилото на чл. 261 КТ нощният труд се заплаща с
увеличение, уговорено от страните по трудовото правоотношение, но не по-малко
от размерите, определени от Министерския съвет, т. е. с НОСРЗ. С увеличение
означава повече от заплащането на дневния труд. За това в НОСРЗ – чл. 9, ал. 2
се урежда преизчисление на нощния труд в дневен чрез
коефициент. За сравнение – по правилото на чл. 262 КТ
извънредният труд също се заплаща с увеличение, чиито минимални размери обаче
са конкретно посочени и не е нужно преизчисление чрез
коефициент. Без да сочи основание /факти/, ищецът е квалифицирал нощния си труд
като извънреден и е поискал за него плащане с увеличение по двата начина – и
чрез преизчисление чрез коефициент, и чрез прилагане
на завишена с 50 % часова ставка. Русенският районен съд е приел тази
квалификация и е уважил иска, присъждайки възнаграждение за извънреден труд,
което намирам за неправилно.
Както изложих по-горе, фактите сочат за
положен нощен труд, а претенцията е да бъде платено допълнително възнаграждение
за него. Считам, че в случая за часовете нощен труд трябва да е платено
възнаграждение като за часове дневен труд /т. е. основно възнаграждение/. Преизчислението чрез коефициента по чл. 9, ал. 2 НОСРЗ се
прави, за да се определи база за заплащане на допълнително възнаграждение при
прилагане на дневната ставка. Това се налага, защото няма два вида ставки –
дневна и нощна. Има една ставка – дневната и за това нощния труд се превръща в
дневен и разликата между преизчислените дневни и действителните нощни часове,
която всъщност се явява увеличение, се възмездява чрез прилагане на дневната
ставка. Ако се увеличи и ставката / + 50 %/, ще се получи второ увеличение, за
каквото няма основание в закона.
Видно от СИЕ, възприета от районния съд в първия й вариант,
допълнителното възнаграждение за нощен труд в размер възлиза на 1332,77 лв. с
увеличение 50 %. Като се приспадне това увеличение от 50 % се получава сума в
размер на 888, 51 лв., за която се явява основателен и доказан предявеният
главен иск. Поради това и акцесорният иск за лихвата
за забава се явява основателен за 124 лв., а не за 185,92 лв. като размерът му
определям съгласно чл. 162 ГПК.
По
изложените съображения намирам въззивната жалба на Х.Д.Т. срещу Решение № 1693/23.10.2019 г.,
постановено по гр. д. № 2230/2019 г. по описа на РРС, в частта, в която са
отхвърлени предявените от него искове за заплащане на възнаграждение за
извънреден труд над сумата от 1332,77 лв. до претендираните 1622,11 лв., както
и за заплащане на обезщетение за забава за сумата над 185,92 лв. до
претендираните 224,17 лв. за неоснователна,
а жалбата на Главна дирекция „Гранична полиция“ МВР София срещу същото
решение в частта, в която Дирекцията
е осъдена да заплати на Х.Т. сумата от 1332,77 лв., положен от него извънреден
труд за периода от 18.04.2016 г. до 18.04.2019 г. и сумата от 185,92 лв.
обезщетение за забава върху нея, считано от падежа на всяка претенция до
18.04.2019 г. за частично основателна като решението следва да се отмени за
сумата над 888,51 лв. до присъдената сума от 1332,77 лв. и за сумата над 124
лв. до присъденото 185,92 лв. обезщетение за забава.
Съдия: