Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 20.12.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав
в публично заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. №
9934/2020 г. по описа на
СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 143837
ОТ 08.07.2020 г., постановено по гр. д. № 58957/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 35 състав, е признато за установено, че Д.С.Г.
не дължи на „М.ф.м.“ АД сумата от 462,63 лв., представляваща главница по
договор за кредит от 08.11.2005 г., ведно със законната лихва от 15.10.2019 г.
до окончателното изплащане на задължението; сумата от 314,01 лв.,
представляваща законна лихва за периода от 07.02.2013 г. до 14.10.2019 г.,
сумата от 60,05 лв., представляваща мораторна лихва/ за периода от 05.11.2015
г. до 06.02.2013 г., както и сумата от 125 лв., представляваща разнокси, за
които суми е бил издаден изпълнителен лист от 21.06.2013 г. по ч. гр. д. № 5088/2013
г. по описа на СРС, 69 състав.
Със същото решение
ответника е осъден да заплати на Д.С.Г. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 450 лв., представляващи съдебни разноски.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от „М.ф.м.“ АД, чрез пълномощника
си - юрк. А. Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, с
оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа,
че към датата на подаване на исковата молба – 15.10.2019 г. за ищеца няма
правен интерес от завеждане на исков процес, тъй като същият е образуван след
прекратяване на изпълнителното производство и унищожаване на изпълнителния
титул. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение. Претендира направените по делото разноски.
Въззиваемият ищец –
Д.С.Г., чрез процесуалния си представител - адв. Е. Г., с надлежно учредена
представителна власт по делото, оспорва въззивната жалба по подробно изложени
съображения и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно
и законосъобразно. Счита, че представените протокол за унищожаване на
изпълнителен лист и постановление за прекратяване са антидатирани и
представляват частни документи, тъй като не е спазена законоустановената форма
и ред на издаването им. Изтъква, че постановлението не е връчено на ищцовата
страна и не се установява кога влиза в сила. Поддържа, че е налице правен
интерес от предявения иск и моли съда да потвърди обжалваното решение, както и
да присъди направените във въззивното производство разноски.
Жалбата е подадена
в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е
заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно
и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира подадената въззивна жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция
напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради
което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на
въззивната проверка, намира следното:
Не е спорно по
делото, че задълженията на ищеца са погасени по давност. Това става ясно от
представения протокол на ЧСИ М.Б.за връщане на изпълния лист и от
постановление, с което се прекратява изпълнителното производство по изп. д. №
20138380405440 на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК.
От двете заповеди
от 10.10.2019 г. изпълнителният директор при ответника е наредил да се отпише
от баланса на дружеството конкретно обособеното вземане на лицето Д.С.Г. и да
се унищожи оргиналът на изп. лист от 21.06.2013 г. Като тези две заповеди са
оспорени от ищеца като антидатирани. С оглед направеното оспорване на
протокола, представляващ частен документ, ответникът е следвало да устнови
истинността на оспорения документ с други доказателствени средства, което не е
сторил пред първоинстанционния съд, като твърди, че не е налице правен интерес
от водене на процесното производство.
Независимо от
цитираните заповеди от 10.10.2019 г. на изпълнителният директор на ответника, настоящия
състав на съда намира за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че в конкретния
случай към датата на подаване на исковата ищеца няма правен интерес от
завеждане на исков процес, тъй като същият е образувен след прекраятване на
изпълнителното производство и унищожаване на изпълнителния титул. В тази връзка следва да се отбележи, че субективното
право на ищеца да се позове на изтекла погасителна давност може да стане само в
исков процес, с оглед на което и сезирането на съда е условие за упражняване на
това право. Ето защо в случая е налице правен интерес като една от абсолютните
процесуални предпоставки за надлежно упражняване правото на иск. Дори да се
приеме, че представените писмени доказателства пред първоинстанционния съд и
оспорени от ищеца да са истински и изпълнителното производство да е прекратено
по молба на взискателя, то това не е пречка за завеждане на исково
производство, с което да се установи със сила на присъдено нещо, че процесните
суми не се дължат поради изтекла погасителна давност.
По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено,
а подадената въззивна жалба да се остави без уважение.
С оглед изхода на спора в полза на ищеца, въззиваем в настоящето
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъдят разноски за
процесуално представителство за въззивното производство в размер на 350 лв.
С оглед цената на
исковете, по аргумент от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр. чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 143837 ОТ 08.07.2020 г., постановено по гр. д. № 58957/2019 г. по описа на
СРС, I ГО,
35 състав.
ОСЪЖДА
„М.Ф.М.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Д.С.Г.,
ЕГН **********, с адрес ***, ж. к. „******на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл.
273 ГПК сумата от 350 лв. за процесуално представителство за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: