Р Е Ш Е Н И
Е
№ 563
гр.Велико
Търново, 11.01.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Великотърновският административен съд, X-ти състав, в публично
заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Съдия: Ивелина Янева
при секретаря Д.
С., и при участието на прокурора Мачева като разгледа докладваното от съдията И. Янева адм.дело N
104 по описа на
Административен съд Велико Търново за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.203 от АПК вр.чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 и следващите от ЗИНЗС.
Образувано е по
искова молба на Г.В.В., лишен от свобода в Затвора в Ловеч,
срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр.София, с искане за присъждане на
обезщетение в размер на 1 000лв., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на ИМ и мораторна лихва в размер на 388лв. от момента на
прекратяване на увреждането до окончателното им изплащане, за претърпени неимуществени
вреди за периода от 22.04.2015г. до 23.04.2015г. от престоя на ищеца в
Следствения арест гр. Велико Търново в килиия № 1 при изпълнение на мярка за
неотклонение „Задържане под стража“, без осигурена благоприятна среда и условия
за съхранение на физическото и психическото здраве на ищеца, като постоянен
достъп до санитарен възел, течаща вода, дневна светлина, ежедневен едночасов
престой на открито, съобразно чл. 29 и 31, ал. 5 от КРБ, чл. 2, т. 3, чл. 86,
ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 20, ал. 2 и ал. 3 от ППЗИНЗС. Твърди се, че това е
рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство, унижило го е, породило е
в него чувство на отритнатост, отхвърленост, незащитеност и страх. Причинени са
му яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на желание за живот, обективирано в
защитна реакция на организма при болка и стрес – сълзене на очите /плач/. В хода на
съдебното производство цената на иска е изменена, като претърпените неимуществени вреди са оценени на 500лв. Моли се за уважаване на
исковата претенция и присъждане на сторените по делото разноски.
Ответникът
Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията”, чрез процесуален представител,
оспорва изцяло предявените
искове, като моли за отхвърлянето им и присъждане на разноски.
Представителят
на ВТОП
дава заключение за неоснователност
на исковите претенции.
След като разгледа твърденията на
страните и доказателствата по делото, административният съд приема за
установено от фактическа страна
следното:
В изпълнение на разпореждане на прокурор в Окръжна
прокуратура Велико Търново Г.В. е приведен от Затвора гр.Бургас в ареста в
гр.Велико Търново в 11,10 часа на 22.04.2015г. и е настанен в килия № 1, заедно
с лицето И.Н.С.. От 14 часа до 19,25
часа В. участва в процесуално-следствени действия извън ареста, проведени от
следовател Т. в ОСлО към Окръжна прокуратура Велико Търново. В 8,05 часа на
23.04.2015г. В. е конвоиран обратно до Затвора в гр.Бургас.
Условията в ареста в гр.Велико Търново са следните:
Арестът се намира на третия етаж в сградата на ОД
„Полиция” Велико Търново. В експлоатация е от 1982г. и според изискванията към
този момент килиите са без външни прозорци. Над вратата на всяка килия има
прозорец. Самите врати са масивни и дублирани с решетка, което което позволява
да бъде отваряна масивната врата при заключена решетка. Светлина се осигурява от луминисцентни лампи и
чрез отваряне на плътните врати на килиите към коридора. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през
самите врати към коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана
с 4 бр. легла на два етажа, маса, два стола и шкаф. Налице е един общ санитарен
възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до
санитарния възел се извършва по сигнал на задържаните лица покилийно с цел
запазване сигурността в ареста. Задържаните се извеждат до санитарен възел при
заявено тяхно желание по всяко време на денонощието. Мястото на престой на свеж
въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два
прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където
задържаните се раздвижват и разхождат по график в рамките на работния ден.
В хода на
съдебното производство са разпитани
свидетели, чиито показания съдът кредитира като непосредствени, обективни
и безпристрастни, с изключение на показанията на свидетеля Ж. в частта, в която
се възпроизвеждат думи на ищеца. В тази част изявленията не съдържат
преживявания на лицето, поради което и не могат да установят надеждно факти.
При така установеното от фактическа
страна, съдът прави следните правни изводи:
Искът е предявен в петгодишния давностен срок от прекратяване
на незаконосъобразното бездействие.
Съгласно чл.1 ал.1 ЗОДОВ държавата и
общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност.
Разпоредбата
на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите,
причинени на лишението от свобода и задържаните под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултата на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС,
като ал.5 на същата въвежда оборима презупция за наличие на неимуществена вреда
за лице, което е адресат на нарушение по чл.3 от ЗИНЗС.
Нормата на
чл.3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение на
лишените от свобода и задържаните под стража. В същото време алинея 2 от
чл.3 съдържа законова презумпция за наличие на нарушение на чл.3, ал.1 когато
липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
Следователно
специалният закон съдържа различни правила както за установяване на
незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже
изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на
неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на
противното, като отново именно ответника следва да установи липсата на
въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване
на иск с правно основние чл.284 от ЗИНЗС, е достатъчно да се установи
поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства.
Съдът
намира, че в конкретния случай такива неблагоприятни условия са доказани.
От
писмените становища на ответника и показанията на началника на ареста се
установява липсата на естествена светлина
и чист въздух. В решението Н. срещу България се посочва, че последните са основни
елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо повече,
отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и
по-специално на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено
накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до
извод за нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията. Твърденията на
ответника, че проветрение се извършва чрез отваряне на прозорци над вратите и
плътни врати на килиите, не води до извод за липса на нарушение, тъй като
описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез
коридора. Както прозорците, така и вратите са към коридора на етажа. Не е
доказано и осигуряването на чист въздух чрез вентилационна система. Предвид заявената
година на експлоатация на ареста 1982г. и липсата на данни от свидетелите за
наличие на вентилационна система, съдът намира за недоказано наличието на
вентилационна система в помещенията на ареста. За установяване на осигуряване
на чист въздух на задържаните лица, съдът намира, че ответнка следва да
представи данни за монтиране на вентилационна система, с посочване на нейни
конкретни характеристики и система на работа, от които да може да се достигне
до непротиворечив извод за осигуряване на чист въздух на всяко задържано лице с
оглед възможността в една килия да бъдат настанени четири лица. Доказателства в
тази връзка не са представени от ответника, поради което и съдът формира извод
за наличие на нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.
Липсата
на санитарен възел в килията и течаща вода не е посочена в разпоредбата на
чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, поради което липсва законова презумпция за наличие на
нарушение и съдът следва да извърши самостоятелна преценка дали това
представлява нечовешко или унизително отношение към задържаното лице.
Съгласно
трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до
правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение
за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че
хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си
и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време,
но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна
среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на
възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Н. срещу България. След
като компетентния съд приема за нарушение на чл.3 от Конвенцията липсата на
санитарни помещения в килиите, то това обстоятелсво представлява забраненото и
от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително
отношение към задържания, респективно нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. Твърденията
на ответника за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са ирелевантни за наличието на нарушение на чл.3
от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да
минимализират вредните въздействия на помещенията, които е извън правомощията
им дали да бъдат експлоатирани като арест или не.
Недоказани
са твърденията на ищеца за носеща се лоша миризма в килия № 1 от тоалетната и
повреда в нея, водеща до намокряне на ползващото я лице. Действително видно от
представената схема на етажа, килия № 1 се намира най-близо до санитарния
възел, но той е отделен от килиите с коридор. От представените писмени
становища и показанията на свидетеля Г. се установява ежедневното почистване на
санитарния възел. Хипотетично е възможно наличието на лоша миризма от него и
достигането на същата до килиите, но не е установено именно по време на
пребиваването на В. това да е налице. Не се установи и повреда – спукана тръба.
Свидетелят Г. описа както механизма на установяване на повреди в материалната
база, така и липсата на установена през процесния период или по-късно повреда
на тръби в санитарния възел. Поради изложеното съдът намира, че ответника не е
допуснал унизително отношение към задържания В. чрез лоша миризма от санитарния
възел и повреда в него водеща до намокряне.
По
отношение на престоя на открито съдът намира, че описаните от свидетелите
условия за престой на открито – стая на друг етаж с прозорци с решетки, не
отговаря на изискванията на закона. Разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС
предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от
един час на ден. По аргумент на чл.240 и чл.256, ал.1, т.1 от ЗИНЗС, такова
право имат и задържаните лица. Престоят на открито означава възможност за задържаните лице да бъдат извън
сградата, под естествени атмосферни условия, с възможност за подслон ако същите
са неблагоприятни. Привеждането от една стая в друга, с разликата че последната
има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението Н. срещу България
Европейският съд по правата на човека приема, че за упражненията на открито трябва
да бъде осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на
външните съоръжения за упражнения също имат значение. Даден е пример за двор за
упражнения, който е само два квадратни метра по-голям от килията, заобиколен е
от стени с височина от три метра и има отвор към небето, покрит с метални пръти
и дебела мрежа, като този двор не предлага на затворниците подходящи
възможности за почивка и възстановяване. След като описаното в решението
пространство за упражнения на открито е двор и въпреки това не удовлетворява
изискванията на Конвенцията, то на по-голямо основание стая с прозорци също не
представлява място за упражнения на открито, което ответника е длъжен да
осигури по силата на българското законодателство и международните стандарти. Съдът намира за неоснователно
позоваването на ответника на Заповед №
1-6399/Ц от 26.07.2010г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД
"ИН". Действително, разпоредбата на чл.55.1 от тази заповед
предвижда, че в арестите, където няма възможност за изграждане на места за
престой на открито, провеждането се извършва в изградени за целта закрити
помещения с осигурен достъп на свеж въздух или вентилация. Тази разпоредба не
следва да се прилага от съда, тъй като от една страна е в противоречие с
нормативен акт от по-висока степен – чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. От друга страна
е издадена без законова делегация за това – разпоредбата на чл.256, ал.5 от ЗИНЗС предвижда вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой
на открито се определят със заповед на главния директор на Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията", т.е. административният орган може да
определя времето за престой на открито, но не и да предвижда провеждането му в
закрити помещения.
Настоящият състав намира, че по отношение на процесния период за
ищеца В. е налице нечовешко отношение изразяващо се в неосигуряване на условия
за двигателна активност, респективно нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.
Неоснователни са твърденията на ответника за липсата на фактическа възможност
за извеждане на 22.04.2015г. на открито на задържаното лице с оглед краткия му
престой в ареста и ангажирането на В. в процесуално-следствени действия. При съобразяване
с времето на пристигане в ареста в гр.Велико Търново /11,10ч./, времето за обяд
/12-13ч./ и времето на посещението на следовател /14-19,25ч./, е възможно
извеждането на задържания за едночасов престой на открито в периода 13 – 14
часа. Между страните няма спор, че на 22-23.04.2015г. В. не е извеждан на
открито.
Наведените
за пръв път в пледоария по същество от провесуалния представител на ищеца
твърдения за наличие на дървеници в помещенията, цъдът намира за недоказани. От
една страна самия ищец в исковата си молба, заявленията в хода на съдебното
производство и становище по същество не говори за дървеници в ареста в
процесния период. Показания на другото задържано в същия период лице не са
дадени поради неоткриване на свидетеля и заличаването му като такъв.
Показанията на свидетеля Ж. не съдържат преки впечатления от условията в
ареста, а възпроизвеждат твърдения на В.. Тези показания относно нахапвания от
дървеници са в пряко противоречие с изявленията на ищеца по настоящото дело, поради
което и не следва да се кредитират.
По
изложените съображения, съдът намира, че в периода 22-23.04.2015г. Г.В. *** е
поставен в нечовешки и унизителни условия, изразяващи се в липса на естествена
светлина, чист въздух, достъп до санитарен възел и престой на открито,
представяващи нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията за защита
на правата на човека. При съобразяване с посочените по-горе законови презумпции
при наличието на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС се предполага до доказване на
противното претърпени неимуществени вреди, които се явяват следствие на
незаконосъобразните бездействия на администрацията на ареста, респективно на
държавата, доколкото именно Държавата, като страна по ЕКПЧ има задължението да
спазва разпоредбите на Конвенцията.
По делото няма данни за извършени умишлени
действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне
на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва
човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но
липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл. 3 от
ЕКЗПЧОС (решение от 09.06.2005 г. И. срещу България, решение от 15.07.2002 г. К.
срещу Русия). Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване, и
неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на
описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен ищецът в
следствения арест през заявения период, съдът приема, че те действително са
причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които
надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение
"задържане под стража".
Следва да се има предвид и приложимата
разпоредба на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, според която при поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката "задържане под
стража", изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление,
проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени
вреди се предполага до доказване на противното.
За
ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 от ЗИНЗС
е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане
на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските
стандарти за условията в арестите - необходимо и достатъчно е да бъде
установено настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на имуществени права
и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права
и основни ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на
наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или
други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват
отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира
своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените
от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство
условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ
от 27.01.2015 г. по делото "Н. и други срещу България"/. Още повече
че разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че
всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други
помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване
човешкото достойнство на задържаните лица.
Неоснователно е възражението на ответника
за липса на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и липса на претърпени от ищеца
неимуществени вреди с оглед минималния престой от 21 часа в ареста в гр.Велико
Търново. Въпросът с продължителността на излагането на неблагоприптни условия е
разгледан в пилотното решение Н. срещу България. Именно там се приема, че макар и продължителността на периода, прекаран в
неподходящи условия, да може да се окаже релевантен фактор при преценката на
тежестта на страданията, причинени на задържано лице при тези условия,
относителната краткост на този период не изключва автоматично от обхвата на
чл.3 от Конвенцията. Съгласно
съдебната практика на Съда, всяко отношение, което не отговаря на изискванията
на чл.3 от Конвенцията, трябва да се счита за причиняващо неимуществени вреди
на пострадалото лице. Следователно в конкретния случай са налице както
нарушение на закона и Конвенцията, така и претърпени от задържания неимуществени
вреди.
Минималния период на подлагане на
нечовешки и унизителни условия следва да бъде съобразен при определяне на
обезщетението за претърпените болки и страдания.
Обезщетението за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като
такова в размер на 500 лв./ подлежи на определяне от съда по справедливост на
основание чл.52 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) по препращане от §1 от ЗР на ЗОДОВ и чл.284, ал.2 от ЗИНЗС. Понятието
"справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението
между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има
характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент
на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване
характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици,
ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане
икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че
обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Настоящият
състав намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета
предвид и практиката на Европейския съд по правата на човека. Този съд при
спазване на същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения
на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до
голяма степен съвпадат и с условията в ареста в гр.Велико Търново. Така
например в пилотното решение Н. и други срещу България на г-н Н. е присъдено
обезщетение от 6 750 евро / 13 230лв. / за период от 3 години и 10
дни или 11,97лв. на ден. При тези данни и съобразяване с периода на пребиваване
от 21 часа, настоящият състав приема за справедливо обезщетение от 12 лева. За
разликата от 488 лева искът следва да бъде отхвърлен.
Основателна е и претенцията на ищеца
за присъждане на законна лихва, считано от 23.04.2015г. до окончателното изплащане
на сумата. В т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр.д.
№ 3/2004 г. на ОСГК е прието, че началният момент на забавата и съответно
дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението при незаконни
действия и бездействия на администрацията е моментът на преустановяването им.
Следователно законна лихва следва да бъде присъдена от датата, на която
незаконните действия и бездействия са били преустановени - 23.04.2015г., когато
В. е върнат в Затвора в гр.Бургас, до датата на окончателното изплащане на
сумата.
Независимо
от изхода на спора, искането на ищеца за присъждане на сторени по делото
разноски е неоснователно. Представените в последното съдебно заседание
граждански договор за правни услуги и разписка към него противоречат на
приложените към исковата молба искане за назначаване на служебен адвокат, молба
за освобождаване от държавна такса и декларация за материално и гражданско
състояние. В молбата си за назначаване на служебен адвокат ищецът изрично
посочва нуждата от правна помощ, която не би била налице при наличие на вече
сключен договор със същия предмет. Аналогично е декларирано липсата на парични
средства не само за заплащане на адвокатско възнаграждение, но дори и
държавната такса от 10 лева, при условие че е поето задължение при подаване на
исковата молба да се заплати сумата от 300лв. по договор. Следователно в
конкретния случай иде реч за злоупотреба с права, което не следва да се
толерира. Доколкото съдът вече е допуснал предоставянето на правна помощ, назначеният
служебен адвокат би следвало да е извършил всичи дейности, предмет на
гражданския договор, включително и прецезиране на исковата молба, то е налице
ангажиране на двама адвокати за една и съща дейност. При наличие на двама
адвокати законът допуска възстановяване на разход само за един адвокат, който в
случая следва да е назначения служебен адвокат.
Неоснователно е
направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда
ищеца да заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от
ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на
чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на
направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо,
въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.
Предвид нормата на чл.10, ал.3
от ЗОДОВ следва Главна
дирекция "Изпълнение на наказанията" - София да бъде осъдена да
заплати в полза на органа на съдбата власт Административен съд Велико Търново
разноски за държавна такса в размер на 10лв.
С оглед на гореизложеното и на основание чл.203 и сл. АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" с адрес гр.София, бул. „Ген. Н. Столетов“ № 21, да заплати на Г.В.В. с ЕГН **********, изтърпяващ
наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в град Ловеч,
на основание чл. 1, ал.1
във връзка с чл. 4 от сума в размер на 12лв.
(дванадесет лева), ведно със законната лихва, считано от 23.04.2015г. до
окончателното изплащане на сумата,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди при
престоя в следствения арест в гр. Велико Търново.
ОТХВЪРЛЯ искова молба на Г.В.В.,
лишен от свобода в Затвора в Ловеч, срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр.
София за сумата от 488лв.
ОСЪЖДА Главна
дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес гр.София, бул. „Ген. Н.
Столетов“ № 21 да заплати в полза на
органа на съдебната власт Административен съд Велико Търново, разноски по
делото за държавна такса в размер на 10лв. (десет лева).
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: