№ 6500
гр. София, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана Г.
Членове:Димитър Ковачев
Йоанна Н. Станева
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело
№ 20241100514003 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 1649 от 30.01.2024г., постановено по гр. дело № 24577/2023г. по описа
на СРС, 59-ти състав е признато за установено по предявените от „Банка ДСК“ АД
(универсален правоприемник на "Сосиете Женерал Експресбанк" АД) срещу Т. Г. Д. искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата Т. Г. Д. дължи на
ищеца „Банка ДСК“ АД (универсален правоприемник на "Сосиете Женерал Експресбанк"
АД следните суми: сумата от 936,61 лева – част от непогасена главница в общ размер на
8621,61 лева по Договор за кредит Експресо компакт № 415514 от 16.07.2015г., ведно със
законната лихва от 23.09.2022г. до изплащане на вземането; сумата от 1734,93 лева –
възнаградителна лихва за периода от 17.10.2019г. до 16.07.2022г. по Договор за кредит
Експресо компакт № 415514 от 16.07.2015г.; сумата от 803,25 лева - мораторна лихва за
периода от 18.10.2019г. до 16.07.2022г.; сумата от 152,47 лева – мораторна лихва за периода
от 17.07.2022г. до 19.09.2022г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 26.11.2022г. по ч.гр.д. № 51532/2022г.
по описа на Софийски районен съд, II ГО, 59-ти състав и въз основа на нея изпълнителен
лист. С решението са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД (универсален
правоприемник на "Сосиете Женерал Експресбанк" АД) срещу Т. Г. Д. искове, както следва:
иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 9
ЗПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за разликата над уважения размер от 1734,93 лева, представляваща
1
възнаградителна лихва до пълния предявен размер от 3249,19 лева и за периода от
17.10.2016г. до 16.10.2019г.; иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1, предл. 1 ЗЗД, вр. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 803,25 лева,
представляваща мораторна лихва до пълния предявен размер от 1845,30 лева и за периода от
17.11.2016г. до 17.10.2019г. като неоснователни и погасени по давност. С решението е
осъдена Т. Г. Д. да заплати на „Банка ДСК“ АД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следните
суми: сумата от 365,84 лева – разноски в настоящото производство; сумата от 192,03 лева –
разноски в производството по ч.гр.д. № 51532/2022г. по описа на СРС, 59-ти състав, а „Банка
ДСК“ АД е осъдена да заплати на адв. М.Л.Л. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от
379,66 лева – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на
ответницата Т. Г. Д. в производството по делото и на адв. К.И.Б. на основание чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв. сумата от 165,36 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ на ответника Т. Д. в производството по ч.гр.д. № 51532/2022г. по описа на СРС, 59-ти
състав.
В законоустановения срок е подадена въззивна жалба от „Банка ДСК“ АД срещу
Решение № 1649 от 30.01.2024г., постановено по гр. дело № 24577/2023г. по описа на СРС,
59-ти състав в частта, с която са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД (универсален
правоприемник на "Сосиете Женерал Експресбанк" АД) срещу Т. Г. Д. искове по чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 2
ТЗ за разликата над уважения размер от 1734,93 лева, представляваща възнаградителна
лихва до пълния предявен размер от 3249,19 лева и за периода от 17.10.2016г. до
16.10.2019г.; и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр.
86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 803,25 лева, представляваща мораторна
лихва до пълния предявен размер от 1845,30 лева и за периода от 17.11.2016г. до 17.10.2019г.
като неоснователни и погасени по давност. В жалбата са изложени съображения, че
първоинстанционният съд неправилно бил възприел от кой момент започвала да тече
погасителната давност за процесното вземане. Поддържат, че в конкретния случай по
отношение на вземането на кредитора по договора за банков кредит давността била
започнала да тече от настъпване на падежа на последната вноска и от този момент
кредиторът можел да претендира вземането си. В настоящия случай крайният падеж по
процесния договор за кредит бил 17.07.2022г. и давността изтичала на 17.07.2027г. Поради
което намират, че първоинстанционният съд бил достигнал до погрешен извод за
неоснователност на предявения установителен иск за пълния размер на претендираното
вземане и бил постановил неправилно съдебно решение в противоречие с материалния закон
и в нарушение на съдопроизводствените правила. Искането към съда е да отмени решението
в обжалваната му част и да уважи изцяло предявените искове като основателни ведно със
законните последици. Претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. Г. Д., с
който се оспорва същата. Поддържа, че въззивникът погрешно тълкувал решение на ВКС и
разпоредби от закона, в които акцентът падал върху правата и задълженията на поръчителя.
2
В конкретния случай нямало поръчител, Т. Д. била единствен кредитополучател по
процесния договор за кредит, нямало предвидени лични обезпечения по договора. Твърди,
че към датата на подаване на отговора на въззивната жалба било постановено Тълкувателно
решение от 21.11.2024г. на ОСГТК, ВКС, в което било прието, че давността за главница по
погасителни вноски с различни падежи започвала да тече от изискуемостта на всяка вноска,
т.е. когато бил настъпил падежът. Предвид което правилно първоинстанционният съд бил
отхвърлил исковете на въззивника като бил приел, че давността започвала да тече от
изискуемостта на всяка погасителна вноска. Искането към съда е да отхвърли подадената
въззивна жалба и да потвърди решението в частта, в която било обжалвано. Претендира
разноски.
Решение № 1649 от 30.01.2024г., постановено по гр. дело № 24577/2023г. по описа на
СРС, 59-ти състав в частта, с която е признато за установено по предявените от „Банка ДСК“
АД срещу Т. Г. Д. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Т. Г. Д.
дължи на ищеца „Банка ДСК“ АД сумата от 936,61 лв. – част от непогасена главница в общ
размер на 8621,61 лв. по Договор за кредит Експресо компакт № 415514 от 16.07.2015г.,
ведно със законната лихва от 23.09.2022г. до изплащане на вземането; сумата от 1734,93 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 17.10.2019г. до 16.07.2022г. по Договор за кредит
Експресо компакт № 415514 от 16.07.2015г.; сумата от 803,25 лв. - мораторна лихва за
периода от 18.10.2019г. до 16.07.2022г.; сумата от 152,47 лв. – мораторна лихва за периода от
17.07.2022г. до 19.09.2022г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 26.11.2022г. по ч.гр.д. № 51532/2022г.
по описа на Софийски районен съд, II ГО, 59-ти състав и въз основа на нея изпълнителен
лист, като необжалвано е влязло в сила.
С Определение № 31077 от 31.07.2024г., постановено по гр. дело № 24577/2023г. по
описа на СРС, 59-ти състав са оставени без уважение молбите на адв. М.Л. и адв. К.Б., с
които е поискано да бъде изменено Решение № 1649 от 30.01.2024г. в частта за разноските.
Определението по чл. 248 ГПК като необжалвано е влязло в сила.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. По правилността на решението в обжалваната му част
намира следното:
СРС е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК
обективно кумулативно съединени искове за установяване дължимост на суми, за които е
била издадена Заповед № 34087 за изпълнение на парично задължение въз основа на
3
документ по чл. 417 ГПК от 26.11.2022г. по описа на СРС, 59-ти състав. Исковете са
допустими като предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и в предметните и субективни
предели на заявлението и издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
417 ГПК.
По предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните
обстоятелства: сключен между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД и Т. Д. договор за заем
със съдържанието, посочено в исковата молба, по който кредитоподателят е предоставил на
ответника сумата от 10 000 лева; възникнало по силата на договора задължение за
кредитополучателя да заплаща възнаградителна лихва в размера, посочен от ищеца;
изпълнение от кредитодателя на задължението му да предостави дадената в заем сума на
кредитолучателя; изискуемост на вземането; изпадането на ответника в забава и размера на
обезщетението за забава; че вземанията по процесния договор за кредит са прехвърлени в
полза на „Банка ДСК“ АД по силата на настъпило правоприемство чрез вливане на „Сосиете
Женерал Експресбанк“ АД в „Банка ДСК“ АД, както и с оглед своевременно релевираното
възражение за погасяване на вземанията по давност факти и обстоятелства, с които законът
свързва спиране или прекъсване на давността.
В доказателствена тежест на ответника е при установяване на посочените
обстоятелства да докаже плащане на вземането.
Предмет на проверка във въззивното производство с оглед изричните предели на
въззивната жалба, подадена от „Банка ДСК“ АД, е единствено правилността на
постановения от СРС акт в частта, с която са отхвърлени предявените искове за
възнаградителна и мораторна лихва като погасени по давност.
Предвид което настоящият съдебен състав възприема фактическата обстановка,
установена от първоинстанционния съд, касаеща наличието на облигационно
правоотношение между страните, основано на процесния договор за кредит, както и
предаването на заемната сума на ответника, както и обстоятелството, че въззивното
дружество е универсален правоприемник на кредитодателя „Сосиете Женерал Експресбанк“
АД. Във въззивното производство не е налице спор и относно размера на останалите
непогасени вземания по договора за кредит.
При извършена проверка за нарушение на императивни материалноправни норми
въззивният съд намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит "договорът
за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по договор за
потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска
дейност, а "кредитор" е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя
4
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по
отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 год., ОСГТК, според които
при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване, т.е. въззивната инстанция може служебно да се произнесе по
действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това
правни или фактически обстоятелства.
В настоящия случай от съдържанието на процесния договор се установява, че същият
представлява именно договор за потребителски кредит по смисъла на циираната норма и
следва да отговаря на изискванията, предвидени в ЗПК. На основание чл. 22 ЗПК, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 -
9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
От приетия Договор за кредит Експресо компакт № 415814 от 16.07.2015г. се
установява, че същият е сключен между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД и Т. Г. Д. с
предмет предоставяне на заем в размер на 10 000 лева за задоволяване на текущи нужди и за
рефинансиране на парични задължения към кредитна карта Райфайзенбанк- лимит 1000
лева, за погасяване – 1000 лева; овърдрафт Тексимбанк 1500 лева, за погасяване- 1500 лева;
София Комерс груп АД- 2500 лева- остатък 2439,03 лева; Нет кредит- остатък 768,12 лева;
Кредисимо -1500 лева- остатък 1608,97 лева; Вива кредит -700 лева, за погасяване- 621,25
лева; Би енд джи кредит 700 лева, за погасяване- 656,69 лева. Съгласно чл. 7.1 размерът на
погасителните вноски е 164,41 лева за период от 84 месеца с падеж на всяка погасителна
вноска – 17-то число на съответния месец. В чл. 8 от договора е уговорен номинален
фиксиран лихвен процент в размер на 8,25 % на година за целия срок на договора. В чл.11
от договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита, изчислен към
момента на сключване на договора е 10,54 %. Съгласно чл. 12 общата сума дължима от
кредитополучателя, изчислена към момента на сключване на договора е 13930,35 лева.
Видно от погасителния план към договора последната падежна дата е 17.07.2022г.
При извършена самостоятелна преценка на действителността на процесния договор
за кредит въззивният съд намира, че същият е действителен и не страда от посочените в ЗПК
пороци. В частност в договора за кредит ясно са посочени неговите параметри- посочен е
номинален фиксиран лихвен процент в размер на 8,25 % на година за целия срок на
договора, както и ГПР в размер от 10,54 %, ненарушаващ прага, предвиден в чл. 19 ЗПК.
Неразделна част от договора е и Приложение № 1- погасителен план към Договор за кредит
от 17.07.2015г., в който ясно са посочени размерите на вноските за лихва, главница и
застраховка.
Предвид гореизложеното единственият спорен въпрос във въззивното производство
касае приложението на погасителната давност.
5
По този въпрос след постановяването на обжалваното решение /30.01.2024г./ е било
постановено Тълкувателно решение от 21.11.2024г. по тълк. дело № 3/2023г. на ОСГТК на
ВКС, в което е посочено, че нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД винаги свързва началния момент на
течението на давностния срок с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е
моментът, от който може да се търси изпълнение. В тълкувателното решение е прието, че в
разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност, не съществува норма,
разграничаваща началото на давностния срок в зависимост от това дали задължението е
периодично или е едно задължение, изпълнението на което се осъществява по волята на
страните на части. В последната хипотеза, независимо че задължението е едно, уговорените
падежи - моментите на дължимо изпълнение на всяка една от вноските (представляващи
части от главното задължение), са предварително определени и с погасяването на всяка една
от тези вноски, се погасява и част от главното задължение, като изискуемостта на вземането
за съответната вноска настъпва с настъпването на падежа й. В случая не става въпрос за
частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено
изпълнение на главницата по договора, за което страните са постигнали изрично съгласие.
При неизпълнение на съответната вноска кредиторът, чието субективно притезателно право
е станало изискуемо, може да предяви иск за тази част от вземането си, респ. да застави
принудително длъжника си да изпълни, като длъжникът дължи и обезщетение за забава в
размер на законната лихва от деня на изтичане на срока (моментите на падеж на вноската,
изискуемостта й и на забавата на длъжника съвпадат). В мотивите на тълкувателното
решение е посочено, че от редакцията на разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД не може да се
направи извод, че давността за всяка една от последователно разсрочените във времето
вноски, чиято изискуемост вече е настъпила, започва да тече след като целият дълг стане
изискуем (от падежа на последната вноска или в хипотезата на предсрочна изискуемост).
Такъв извод би се явил в противоречие със същността и целта на института на
погасителната давност, изяснени в тълкувателната практика на ВКС (Тълкувателно решение
№ 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно
решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС), а
възприемането му би означавало: да не се зачете волята на страните по договора относно
различната изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски; да се
приеме, че кредиторът има право да търси изпълнение с оглед изискуемостта за съответната
част от вземането, върху тази част да се начислява лихва за забава при неизпълнение от
длъжника, но кредиторовото бездействие да не води до течение на давностния срок за тази
част от вземането; да се търси изпълнение на неплатена вноска десетилетия (напр. повече от
тридесет години) след настъпване на изискуемостта й; че при неизпълнение на задължение
за погасяване на уговорени вноски началото на давностния срок за тези вноски ще зависи
единствено от волята на кредитора с оглед решението му да обяви или не остатъка от дълга
за предсрочно изискуем; че в хипотеза, при която не е настъпил крайният срок за погасяване
на дълга, нито същият е обявен за предсрочно изискуем, съдебното предявяване на
вземането за съответната вноска (чрез осъдителен иск или чрез заявление за издаване на
заповед за изпълнение, респ. чрез иск по чл. 422 ГПК), няма да доведе до спиране и
6
прекъсване на давност, тъй като такава няма да е започнала да тече, независимо че
претенцията е приета за основателна от съда.
Така с цитираното тълкувателно решение е прието, че при уговорено погасяване на
паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок
за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече
съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Когато поради
неизпълнение на задълженията на длъжника, кредиторът обяви дълга за предсрочно
изискуем, давностният срок за непадежиралите до момента вноски от главницата започва да
тече от настъпване на предсрочната изискуемост. В настоящия случай в исковата молба
ищецът е посочил, че независимо от допуснатите нередовности при плащанията на
погасителните вноски, банката не била обявила кредита за предсрочно изискуем и не била
предприела действия за обявяване на предсрочна изискуемост на длъжника. Предвид което е
приложило първото разрешение и следва да се приеме, че давността по процесния договор
за кредит тече от момента на изискуемостта на съответната падежирала вноска.
При постановяване на решението си първоинстанционният съд е приел в
съответствие с последващото тълкувателно разяснение, че всяка погасителна вноска става
изискуема с настъпването на съответния падеж като именно от този момент започва да тече
погасителната давност за всяка вноска. Във въззивната жалба липсват оплаквания относно
размера на погасените по давност вземания като следва да бъде посочено, че правилно
първоинстанционният съд е приел, че приложима по отношение на вземанията за лихви
/възнаградителни и мораторни/ е именно тригодишната давност на основание чл. 111, б. „в“
ЗЗД. При изчисляване на погасените по давност вземания СРС правилно в приложение на
чл. 162 ГПК е използвал таблицата към заключението по ССчЕ и приетия по делото
погасителен план.
С оглед на гореизложеното въззивният съд намира, че решението на СРС в
обжалваната му част е правилно и е постановено в съответствие с горецитираното
тълкувателно решение, което е задължително за съдилищата.
При достигане на едни и същи правни изводи в изпълнение на правомощията си по чл.
271, ал. 1, предл. 1 ГПК, първоинстанционното решение в обжалваната му част следва да
бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода от спора, право на разноски в настоящата инстанция има въззиваемата
страна- Т. Г. Д., която не е сторила разноски. В производството пред въззивната инстанция е
била представлявана безплатно по реда на чл. 38 ЗАдв. съгласно представен договор за
правна защита и съдействие от 20.11.2024г. от адв. С. Д.. Предвид което на адв. Д. следва да
бъде изплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално
представителство по делото в размер от 480 лева. При определяне на размера съдът взе
предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, обстоятелството, че във
въззивното производство страните не са релевирали доказателствени искания, както и че
делото е приключило в едно съдебно заседание, в което не се е явил представител на
7
въззиваемата страна.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
3, т. 1, пр. 1 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1649 от 30.01.2024г., постановено по гр. дело №
24577/2023г. по описа на СРС, 59-ти състав, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените
от „Банка ДСК“ АД (универсален правоприемник на "Сосиете Женерал Експресбанк" АД)
срещу Т. Г. Д. искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за признаване за установено, че дължи
възнаградителна лихва за разликата над уважения размер от 1734,93 лева до пълния
предявен размер от 3249,19 лева и за периода от 17.10.2016г. до 16.10.2019г.; и по чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че дължи мораторна лихва за разликата над уважения размер от 803,25 лева до
пълния предявен размер от 1845,30 лева и за периода от 17.11.2016г. до 17.10.2019г. като
неоснователни и погасени по давност.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Московска“ № 19, да заплати на адв. С. Й. Д., ЕГН **********, с адрес на
упражняване на дейността: гр. София, ул. „********, на основание чл. 38 ЗАдв. сумата от
480 лева, представляваща възнаграждение за осъществено безплатно представителство във
въззивното производство на Т. Г. Д..
Решение № 1649 от 30.01.2024г., постановено по гр. дело № 24577/2023г. по описа на
СРС, 59-ти състав в частта, с която е признато за установено по предявените от „Банка ДСК“
АД срещу Т. Г. Д. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Т. Г. Д.
дължи на „Банка ДСК“ АД сумата от 936,61 лева – част от непогасена главница в общ
размер на 8621,61 лв. по Договор за кредит Експресо компакт № 415514 от 16.07.2015г.,
ведно със законната лихва от 23.09.2022г. до изплащане на вземането; сумата от 1734,93 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 17.10.2019г. до 16.07.2022г. по Договор за кредит
Експресо компакт № 415514 от 16.07.2015г.; сумата от 803,25 лв. - мораторна лихва за
периода от 18.10.2019г. до 16.07.2022г.; сумата от 152,47 лв. – мораторна лихва за периода от
17.07.2022г. до 19.09.2022г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 26.11.2022г. по ч.гр.д. № 51532/2022г.
по описа на Софийски районен съд, II ГО, 59-ти състав и въз основа на нея изпълнителен
лист, като необжалвано е влязло в сила.
Решението не подлежи на обжалване.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9