№ 1744
гр. Варна, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Христина В. Тодорова Колева
при участието на секретаря Цветелина Пл. Илиева
като разгледа докладваното от Христина В. Тодорова Колева Гражданско
дело № 20233110114941 по описа за 2023 година
Предявени са от М. Д. Д. срещу К. ЕООД, иск с правно основание чл. 26
ЗЗД за прогласяване на нищожност на клаузата на чл.3, ал.2, т.9 от Договор за
паричен заем № ***г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на
такса за експресно разглеждане в размер на 35.25 лева, поради противоречие
със закона, евентуално поради накърняване на добрите нрави и осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. І ЗЗД за заплащане на сумата в
размер на 35.25 лева, представляваща платена без основание сума по
нищожната клауза, ведно със законната лихва върху вземането, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното погасяване
на задължението.
В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е възникнало
валидно облигационно правоотношение по договор за паричен заем №***г.,
за сумата от 200 лева. Общата дължима сума от заемателя за погасяване на
заема е в размер на 239 лева, която е изцяло заплатена на 07.07.2023 г.
Съгласно чл.3, ал.2, т.9 от договора заемателят дължи 35.25 лева такса за
експресно разглеждане. Счита клаузата за нищожна, като навежда доводи, че
същата противоречи на 10а, ал. 1 и 2 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/.С очената такса има характер на действие, свързано с усвояването на
кредита, за което действие разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранява
заплащането й. В условията на евентуалност счита, че договарянето на такава
такса е в противоречие с добрите нрави и внася неравноправие в кредитното
правоотношение по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Сочи също, че
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът следва да съдържа ГПР по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договор за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР. В случая не е ясно, как е определен
ГПР. Събраната такса представлява разход, който е следвало да бъде включен
1
при изчисляване на ГПР. С твърденията за на нищожност на сочената клауза,
ищецът обосновава основанието за връщане на недължимо заплатената от
него сума в размер на 35.25, на основание чл. 55 ЗЗД като получена от
ответника без правно основание. Моли за уважаване на исковете.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника.
Излагат се възражения, като се посочва, че договорът е отговаря на
изискванията за действителност, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 -12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР). Сочи, че оспорената клауза за такса за
експресно разглеждане е възможност за потребителите на К. да получат
разглеждане на отправеното искане за сключване на договор за кредит до два
часа, считано от момента на неговото отправяне. Тази услуга е
незадължителна съгласно чл. 18 от Договора, съответно за включването й в
предмета на услугата ищецът е изразил изрично желанието си.
Кредитополучателят е имал възможността да сключи договор и да получи
искания от него кредит и без тази услуга. Разглеждането и отпускането на
кредита било осъществено в рамките на общо 42 минути. Ищецът е
разполагал с 14 дни, за да упражни правото си на отказ от договора съгласно
чл. 14 от същия, в случай че последният прецени, че е встъпил в кредитно
правоотношение при неизгодни за него условия. Счита действията на ищеца
за злоупотреба с право, противоречащо на принципа за законност и
добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК и целящо единствено
обогатяването му, чрез провеждане на съдебно производство.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
От представените по делото доказателства се установява и не е спорно,
че между страните на 26.06.2023г. е сключен договор за кредит № *** въз
основа на който ответното дружество е предоставило на ищеца заем в размер
на 200 лева срещу задължение за връщането му в срок до 11.07.2023г., при
фиксиран лихвен % 45 и ГПР 57.15%. В договора е посочено, че размерът на
предоставения кредит е 200 лева, общо дължимата сума, която следва да се
върне в срок до 11.07.2023 г. е 203.75 лева, от които дължима сума за
главница 200.00 лева, лихва 3.75 лева и такса за експресно разглеждане 35.25
лева.
Не е спорно, че на 07.07.2023г. ищецът е изпълнил задължението си по
договора, като е погасил задължението в размер на 239 лева, включващо и
таксата за експресно разглеждане.
С оглед качеството на заемателя се налага извода, че е налице договор с
потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, като към настоящия договор за
финансова услуга намират приложение съответно разпоредбите на Закона за
потребителския кредит.
Съдът намира, че клаузата от сключения между страните договор,
предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане е нищожна на
основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично
забранява на кредитора да събира от потребителя такси за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е характерът на
посочената такса, поради което и на това основание уговорката се явява
нищожна.
2
На практика дейността, за която е начислена тази такса, не е
допълнителна услуга, доколкото разглеждането на документите преди
предоставянето на заетата сума, дори и експресно, безспорно е типично
действие по усвояване на кредита и съставлява присъщ за основния предмет
на договора разход, като при това липсва яснота въз основа на какви
критерии се прави разграничение между "обикновено" и "експресно"
разглеждане на документи. Целта на таксите и комисионите по смисъла на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит, като същевременно съобразно чл. 10а, ал. 2 ЗПК
кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с
управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне
на кредита, както и да
събира повече от една такса за едно и също действие.
С оглед на изложеното таксата за експресно разглеждане противоречи
на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която забранява на кредитора да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояването и управлението на кредита, както и на разпоредбата на чл.10а,
ал.4 ЗПК, която предвижда, че видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит, доколкото в случая не е ясна разликата
между обикновено и експресно разглеждане на документи. Констатираното
противоречие на императивни законови разпоредби води до нищожност на
договорната клауза, предвиждаща дължимост на такса за експресно
разглеждане на документи.
Поради изложеното предявеният иск за прогласяване нищожността на
клаузата от сключения между страните договор, предвиждаща начисляване на
такса за експресно разглеждане, се явява основателен и следва да бъде
уважен.
Основателен е предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платена при начална липса на основание въз
основа на нищожната клауза такса в размер на 35.25 лева, тъй като от ищеца
са ангажирани доказателства, че е заплатил на ответника такса в посочения
размер и предвид липсата на оспорване от страна на ответника.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски.
Претендират се в следните размери – 85 лева държавна такса и 960 лева
възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат /480 лева за иска по
чл.26 ЗЗД и 480 лева за иска по чл.55 ЗЗД/.
От ответника е направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК, което съдът
счете за основателно. В случая съединените искове не налагат отделна
защита, поради което се дължи едно възнаграждение. Интересът, върху който
следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение,
е сборът от цената на исковете /в случая размерът на всеки иск е 35.25 лева./.
Причината е в обвързаността на материалния интерес, посочен в чл.7, ал.2 от
НМРАВ, с минималните размери на адвокатските възнаграждения,
установени със същата наредба. С Решение на Съда на Европейския съюз от
25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е даден отговор дали и в каква степен, при
3
определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за
минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на
адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е
прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи.
Национална уредба, съгласно която: - от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Даденото разрешение с
решението по преюдициалното запитване (задължително за всички съдилища
- чл.633 ГПК) означава, че при преценката си за размера на подлежащите на
възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято
полза е разрешен спорът и в приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК,
съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери
на адвокатското възнаграждение. Въведеният с разпоредбата на чл.78, ал.5
ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък
от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за ограничение на
конкуренцията с оглед на целта му по смисъла на чл.101, пар.1 ДФЕС.
Изложените по-горе обстоятелства дават право на съда да определи размера
на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното
дело, без да е обвързан нито от уговорения от заявителя и процесуалния му
представител размер на адвокатското възнаграждение, нито и от минималния
размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата. В
разглеждания случай става въпрос за подаване на идентични искови молби,
като се установява от служебна справка в ЕИСС, че само от този ищец, чрез
адв. Д. има подадени 16. Подаването им не съставлява никаква фактическа и
правна сложност, която да оправдава присъждането на адвокатско
възнаграждение в претендирания от ищеца размер от 480 лева за всеки иск,
надхвърлящ размера на претендираното вземане от 35.25 лв. Касае за
множество еднотипни дела, които предполагат почти идентична
предварителна подготовка. Настоящият състав, като се съобрази с
изложените по-горе съображения относно съответствието на националната
правна уредба за вземанията за разноски в гражданския процес с правото на
Европейския съюз, и като прецени действителната и правна сложност на
предмета на правния спор, счита, че възнаграждение в размер на 200 лева за
настоящото производство е адекватно на посочените критерии. С оглед на
изложеното, настоящият състав счита, че отсъства легитимно основание на
ищеца да се присъди по-високо възнаграждение за процесуална защита от 200
лева.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд
РЕШИ:
4
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл.3, ал.2, т.9 от
Договор за паричен заем № ***г., сключен между М. Д. Д., ЕГН ********** и
К. ЕООД, ЕИК ***, предвиждаща заплащане на такса за експресно
разглеждане в размер на 35.25 лева, поради противоречие със закона, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
ОСЪЖДА „К. ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр.
*** да заплати на М. Д. Д., ЕГН **********, адрес: гр. *** сумата 35.25
лева, представляваща платена без основание сума по нищожната клауза на
чл.3, ал.2, т.9 от Договор за паричен заем № ***г., сключен между М. Д. Д. и
К. ЕООД, ведно със законната лихва върху вземането, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 16.11.2023г. до окончателното
погасяване на задължението, на основание чл. 55, ал. 1, пр. І ЗЗД.
ОСЪЖДА „К. ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр.
*** да заплати на М. Д. Д., ЕГН **********, адрес: гр. ***, сумата от 285
лв. - разноски по делото за заплатена държавна такса и възнаграждение за
защита и съдействие от един адвокат, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал.5
ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал.2
ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5