Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 22.10.2020г.
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и
втори юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от
съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №9168 по описа за 2019 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №66376 от 15.03.2019г., постановено по гр.дело
№71120/2017г. по
описа на СРС, І Г.О., 167-ми състав, са
отхвърлени предявените от „Л.К.” ЕООД срещу „С.Б.за Р.Б.“ АД искове с правно
основание чл.422 от ГПК вр. с чл.280 вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за
признаване за установено, че „С.Б.за Р.Б.“ АД дължи на „Л.К.” ЕООД сумата от 10800
лв., представляваща абонаментна такса за месец юли 2011г., дължима по договор
за абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008г., за която сума е
издадена фактура №416/01.07.2011г., ведно със законната лихва от 06.10.2016г.
до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 3294.59 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата от 10800 лв. за периода
от 07.10.2013г. до 06.10.2016г. като погасени по давност. С решението е осъдена
„Л.К.” ЕООД да заплати на „С.Б.за Р.Б.“ АД на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата
от 250.00 лв., направени разноски в исковото производство.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - „Л.К.”
ЕООД, чрез адв.Р.Г., с която се обжалва изцяло решение №66376 от 15.03.2019г.,
постановено по гр.дело №71120/2017г. по описа на
СРС, І Г.О., 167-ми състав, като са инвокирани доводи за необоснованост,
неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като постановен в
противоречие на материалния закон и при допуснати нарушения на
съдопроизводствените правила. Твърди се, че СРС е допуснал процесуални нарушения, които
са довели до накърняване правото на защита на страната и до постановяване на
неправилен и незаконосъобразен съдебен акт. Излага се още, че съдът не е
обсъдил в цялост всички събрани по делото доказателства, което е довело до
обосноваване на погрешни правни изводи, че претендираното от дружеството-ищец уговорено
възнаграждение, представляващо абонаментна такса за месец юли 2011г., дължима по
договор за абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008г., за която сума
е издадена фактура №416/01.07.2011г., е погасено по давност. Твърди се, че
неправилен е изводът на СРС, че договор от 14.08.2012г. не обвързва ответното
дружество, тъй като е подписан от лице – И.К.– член на съвета на директорите на
ответното дружество, за която няма представени доказателства за надлежното й
упълномощаване за сключване на договор от името на ответното дружество,
съответно за потвърждаване на действията й от законен представител на
дружеството. Поддържа се още, че в случая СРС не е разгледал релевирания от
ищеца довод за приложението на разпоредбата на чл.301 от ТЗ. Твърди се, че от
анализа на събраните доказателства следва да се приеме, че лицето, подписало
договор от 14.08.2012г. от името на
ответното дружество, е действало със знанието и съгласието на неговия законен
представител Николай Кръстев, като последният никога не се е противопоставял на
извършените от И.К.действия, а напротив – многократно ги е потвърждавал,
предвид на което се налага извода, че сключеният договор от 14.08.2012г. обвързва ответното дружество на основание
чл.301 от ТЗ, което е довело до прекъсване на давностния срок и считано от
01.01.2014г. е започнал да тече нова давност, която не е изтекла към датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 06.10.2016г.. Допълнителни аргументи
в горния смисъл са изложени и в писмена защита. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и постанови друго, с
което да уважи предявените искове. Претендира присъждане на разноски, направени
пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК за направени
разноски в заповедното и исковото производство, в т.ч. и пред настоящата
въззивна инстанция. Прави възражение за прекомерност на претендирани от
въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - „С.Б.за Р.Б.“ АД, чрез адв.Р.М., представя писмен отговор, в който
изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба.
Излагат се доводи, че обжалваното решение на СРС е правилно и законосъобразно,
постановено в съответствие с разпоредбите на закона и при спазване на
съдопроизводствените правила. Поддържа се, че след съвкупен анализ на събраните
по делото доказателства СРС е обосновал правилен извод, че претендираното от
дружеството-ищец вземане, за което е издадена фактура №416/01.07.2011г., е
погасено по давност, която е изтекла на 06.07.2014г., преди датата на подаване
на заявлението по чл.410 от ГПК – 06.10.2016г.. Твърди се още, че при
доказателствена тежест за ищеца по делото не е установено при условията на
пълно и главно доказване, че е налице признание на процесното задължение от
страна на ответното дружество, съответно че е налице прекъсване на давността.
Допълнителни аргументи в горния смисъл са изложени и в писмена защита. Моли съда
да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно
и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени пред настоящата
инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК за направени разноски пред
настоящата въззивна инстанция. Прави възражение за прекомерност на претендирани
от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Предявени са от „„Л.К.” ЕООД срещу „С.Б.за Р.Б.“ АД при условията на обективно съединяване
искове с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във вр. с чл.280 вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства, които да променят така приетата за установена от първостепенния
съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба
е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми на закона. Решението
е и правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от въззивника-
ищец „„Л.К.”
ЕООД срещу ответника - „С.Б.за Р.Б.“ АД при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.280 вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във вр.
с чл.86, ал.1 от ЗЗД. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно
нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни.
Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и следното:
В конкретната хипотеза не
се оспорва от страните, както и от съвкупния анализ на събраните по делото писмени доказателства се установява факта,
че между тях е налице валидно облигационно отношение по сключен договор за
абонаментно консултанско обслужване от
01.07.2008г., както и не се оспорва от ответника факта на изпълнение на
задължението от страна на ищеца по договора, съответно размера на дължимото
възнаграждение от ответника, за което е издадена и процесната фактура
№416/01.07.2011г..
Основният спорен по делото въпрос е досежно погасено ли
е по давност претендираното от ищеца вземане, за което е издадена процесната
фактура №416/01.07.2011г., което с оглед чл.2, ал.2 от сключения договор за
абонаментно консултанско обслужване от 01.07.2008г. е с настъпил падеж на 06.07.2011г..
В настоящия случай след съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства
съдът счита,
че претендираното от ищеца вземане, за
което е издадена процесната фактура №416/01.07.2011г. е погасено по давност на
основание чл.111, б."в" ЗЗД.
Не може да бъде споделен доводът на въззивника- ищец, че давността е била
прекъсната с подписване на договор от 14.08.2012г., за който по делото е
безспорно установено, че е подписан от И.Г.Г.-К.- член на съвета на директорите
на ответното дружество, в лично качество и като представител на последното и в
който се съдържа признание, че процесната сума се дължи. Правилно СРС след
задълбочен анализ на събраните по делото доказателства е достигнал до извода,
че процесният договор от 14.08.2012г. и изявленията, съдържащи се в него, не
обвързват ответното дружество и респективно не е налице обстоятелство, водещо
до прекъсване течението на погасителната давност по смисъла на чл.116, б."а" ЗЗД.
Подписалият договора от страна на ответника е член на съвета на директорите, а
ответното дружество се представлява от други лица, което обстоятелство се
установява от доказателствата и справка в АВ-Търговски регистър. Представеният
и приет по делото договор от 14.08.2012г. не може да се приеме, като валидно признание
на вземането от страна на длъжника по смисъла на чл.116, б."а" от ЗЗД.
За да се приеме, че е налице такова признание на иска, същото следва да изхожда
от лицата, имащи право да задължават ответното дружество. Подписалата договора
не е между тези лица, видно от доказателствата по делото. Следователно се
налага извода, че в конкретния случай от страна на ищеца не е проведено пълно и
главно доказване на факта, че направеното от един от членовете на съвета на
ответното дружество изявление относно съществуването и дължимостта на
непогасеното задължение, обективирано в договора от 14.08.2012г., е достигнало
до знанието на изпълнителния директор на ответника, поради което липсва основание
за прилагането на правните последици на презумпцията на чл.301 ТЗ. Непровеждането на
дължимото в случая от страна на ищеца, доказване на твърдяните от него и оспорени
от ответника факти води до неоснователност на
предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.280 вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД. В
настоящия случай, недоказването на релевантните факти
и на приложимия фактически състав следва да бъде отнесено във вреда на ищеца,
който съгласно принципа за разпределяне на доказателствената тежест, дължи
установяване на фактите, които твърди, че са се осъществили и които обосновават
претендираното в исковото производство вземане. В тази връзка
правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е
отхвърлил предявения иск с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.280 вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, както
и акцесорния иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.86,
ал.1 от ЗЗД като неоснователни
и недоказани.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение
на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд
атакуваното решение, вкл. и в частта за разноските като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за
въззивното производство:
При
този изход на спора на въззивника- ищец не се следват разноски, право на
разноски има въззиваемата страна. Направеното от въззивника, чрез процесуален
представител възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно
размера на претендираното адвокатско възнаграждение от въззиваемия съдът счита
за неоснователно. В случая претендираното и изплатено от въззиваемия адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 1800.00 лв. с ДДС не се явява завишено при
отчитане на материалния интерес на предявените искове и вида на извършените
процесуални действия от страна на процесуалния представител на въззиваемия –
подаден писмен отговор на въззивната жалба и процесуално представителство в
едно съдебно заседание. Претендираният от въззиваемия размер на адвокатско
възнаграждение съответства на нормативно определените размери, предвидени в
Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
/в редакция, относима към датата на сключване на договора за правна защита и
съдействие от 07.07.2020г./. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78,
ал.3 от ГПК въззивникът следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемия сумата от 1800.00 лв. с ДДС, представляваща
направени разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В
състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №66376 от 15.03.2019г., постановено по гр.дело
№71120/2017г. по
описа на СРС, І Г.О., 167-ми състав.
ОСЪЖДА „Л.К.” ЕООД, с ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***; да заплати на „С.Б.за Р.Б.“ АД, с ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:***; на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр.
с чл.273 от ГПК сумата от 1800.00 лв. /хиляда и осемстотин лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски за платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.