Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 26.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №153 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.07.2018
год., постановено по гр.дело №27866/2017 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.А.М.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 3 475.51 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*********, абонатен
№136781, за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год., сумата от 49.06 лв. – стойност на услугата дялово
разпределение за същия период, ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от 01.12.2016 год. до окончателното им изплащане, сумата от 22888 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху стойността на доставена топлинна енергия, за
периода от 15.09.2015 год. до 31.10.2016 год. и сумата от 8.62 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху стойността на услугата дялово разпределение за
периода от 15.09.2015 год. до 31.10.2016 год., за които суми е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№69791/2016 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в, като ответницата е осъдена да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски по
делото за държавна такса в размер на 115.74 лв., за възнаграждения за вещи лица
в размер на 500 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение и направените разноски в заповедното производство за държавна
такса в размер на 75.24 лв. и сумата от 50 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответницата И.А.М.. Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционното решение е
нищожно поради това, че противоречало на правото на Европейския съюз и тъй като
хипотезите на нищожност не били „изчерпателно изброени“. Заповедта за
изпълнение била издадена в противоречие с императивни правила на закона, поради
което липсвало основанието за издаването ѝ и оттам се стигало и до пороци
на първоинстанционното решение. Излагат се доводи, че в заповедното
производство вземането не било индивидуализирано в достатъчна степен, поради
което не можело да бъде издадена заповед
за изпълнение, по която ответницата да се защити, а оттам и не можело да се
установи интерес от предявяване от страна на „Т.С.“ ЕАД на установителен иск по
тази заповед. Общите условия на „Т.С.“ ЕАД били приети по неустановен от закона
начин, тъй като липсвало изрично писмено приемане от страна на ответницата. Първоинстанционното
решение противоречало на принципи на правото, както и на забраната за засягане
на частната собственост по чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република
България, поради което същото било нищожно. Между страните не било налице
твърдяното правоотношение, тъй като липсвал писмен договор. Процесният имот бил
в траен ремонт и фактически било невъзможно ползването на услугата. Заповедта за
изпълнение била издадена при наличие на основание за отвод на
съдията-докладчик, тъй като никой от съдебните състави на СРС не бил приложил
разпоредбата на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ. Първоинстанционният съд не се бил съобразил
с Тълкувателните решения на ВКС, бил се позовал на непредставени по делото
документи, не бил се произнесъл по направени в отговора на исковата молба
доводи, не бил отчел приложимите се стандарти за терморегулиращи вентили, както
и по отношение на други принципи на разпределението на топлинна енергия. По
делото липсвали доказателства за температурата на топлата вода към абонатната
станция за процесния период, за инсталираната мощност, че цялата сградна
инсталация е работела, при положение че е имало демонтирани отопитлителни тела.
Не било ясно защо била начислена служебно топлинна енергия при максимален
разход. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ противоречала на правото на ЕС и на
Директива 2011/83/ЕС. Разпоредбите, които придавали на физическите лица, чиито
жилища са свързани с абонатна станция за топлоподаване, качеството на
потребител, противоречали на правилата на чл. 16 ЗЗД и разпоредби от ЗЗП, които
възприемали в българското право правилата на директивите на Европейския съюз
относно това, че непоисканата доставка не създавала облигационно задължение. Общите
условия на „Т.С.“ ЕАД били неравноправни. Първоинстанционният съд не бил
изследвал съществени елементи на правоотношението между страните по делото –
мястото на продажба на топлинна енергия. Системата, при която топлинната
енергия се продавала на изхода на абонатната станция била действала преди
десетилетия като социална услуга, но сега била несправедлива към потребителите.
Не било извършено измерване на топлинната енергия на границата на правото на собственост,
както това изисквал чл. 156 ЗЕ и правото на ЕС. Била измервана топлинна енергия
на входа на системата в абонатната станция /преди топлообменника/, а не след
това. Определянето на нормативна методика за изчисляване на топлинна енергия
противоречало на правилата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО. Определянето на
разходи за топлинна енергия за подгряване на сградната инсталация противоречало
на закона. Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването предвижда тези разходи
да се определят не на база реален отчет, а на база реално потребление. Нормативно
определената формула не отчитала върната в системата на отопление на етажната
собственост енергия за рециркулация, която намалявала разхода на енергия. Освен
това методиката за изчисляване на енергията за отопление на сградната
инсталация не вземала предвид реално инсталираната мощност на абонатната
станция в сграда, а само проектната такава. Нормативно установените формули не
вземали предвид топлинните загуби в инсталацията, като натоварвали потребителите
със заплащането им. До абонатната станция не била доставяна топлинна енергия с
необходимата температура от 90 градуса, а постъпвала такава с температура само
70 градуса. „Т.С.“ ЕАД доставяло три услуги – отопление на имот, отопление на
общи части, и подгряване на топла вода, като същите можело да се предлагат
отделно, а това не било направено и потребителите били принудени да заплащат
трите услуги в пакет. Липсата на реален отчет изкривявала сметките на
потребителите, като била нарушена Конституцията, която уреждала собствеността
като право, а ЗЕ натоварвал собствениците и със задължения за заплащане на
топлинна енергия. По силата на Общите условия на ищеца били начислявани лихви
за забава за стойността на още недоставена топлоенергия. Едва от изготвянето на
изравнителна сметка на потребителя, която установявала дали прогнозните
количества енергия са били точно изчислени, можело да се натоварват
потребителите със задължение да заплащат лихви за забава. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Неоснователни са
оплакванията на жалбоподателката за нищожност и недопустимост на обжалваното
решение, поради следните съображения:
Цитираната
съдебна практика на Съда на Европейския съюз /ЕС/ – Решението по дело C-119/05 Lucchini е неприложимо по настоящото
производство. В същото е посочено, че решението на гражданския съд може да бъде
акт по предоставяне на държавна помощ, като в този случай държавата не следва
да приложи последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за
несъвместима с правилата на Вътрешния пазар /тогава – Общия пазар/ от страна на
Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните
помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза – отпускане на
държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ
с правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната помощ страда от
тежки пороци, които не позволяват нейното запазване и същата следва да бъде
възстановена на държавата. Прилагането на тези последици обаче става в
изключителни случаи. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото
решение, следва, че за да може едно съдебно решение да противоречи на правилата
за държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на
Вътрешния пазар държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с
акт на орган или институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното
решение на гражданския съд ще се окаже неприложимо. Към момента на
постановяване на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред
Европейската комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е
установено Европейската комисия да разследва дали България е допуснала
несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Т.С.“ ЕАД, поради което
настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в рамките на
производството пред себе си. От друга страна настоящият случай се различава от
разглеждания в решението по делото C-119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се
твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и законодателен
такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. Няма пряк акт, с който да
е отпусната държавна помощ на „Т.С.“ ЕАД, поради което при неправилна преценка
дали приложимата се нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното решение
на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално неправилно поради
противоречие с приложимия се материален закон.
Действително основанията
за нищожност на съдебното решение не са изчерпателно изброени в закона, но съдебната
практика приема, че нищожност е налице в следните фактически хипотези: решението
е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън
правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или
толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на
тълкуването. Всички те касаят начина на формиране и изразяване на
волеизявлението на съда – виж Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 год. на
ВКС по т.дело № 1/2011 год., ОСГТК. Извън тези случаи порочното съдебно решение
може да бъде единствено недопустимо или неправилно, но не и нищожно. Посочените
основания не се установяват по делото, поради което процесното решение на СРС
се явява валидно. Въпросът за приложението на правните норми има отношение към
преценката за правилността на решението, но не и за неговата валидност.
Пороци на издадена
в заповедното производство заповед за изпълнение не подлежат на изследване от
съда, разглеждащ иска за съществуване на вземането, предявен по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК. Само за пълнота трябва да се посочи, че процесната заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №69791/2016 год. по описа на СРС, ГО,
143 с-в, не е нищожна, тъй като е подписана от районния съдия, с което е
потвърдена волята на същия за издаването ѝ; в същата се съдържат всички
реквизити на съдебно разпореждане, което е ясно.
Обжалваното
решение не е постановено при наличието на основание за отвод на съдията по
смисъла на чл. 22 ГПК. Посоченото от жалбоподателката основание няма отношение
към вътрешното убеждение на съдията, а е свързано с приложението на правни
норми, т.е. с правилността на първоинстанционния съдебен акт.
Решението е и
правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е следва да се посочи следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Доказано е също така, че ответницата е собственик на процесния
апартамент №89, който извод следва от съвкупната преценка на писмените
докозателства по делото – договор за продажба на недвижим имот – частна
общинска собственост от 26.09.2007 год., нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека от 28.09.2007 год., съобщение до Агенция по вписванията за
налагането на възбрана по изпълнително дело №20128410409674 по описа на частен
съдебен изпълнител Н..М, с рег.№841 на КЧСИ, вписана на 29.05.2013 год. Следователно
ответницата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на
§ 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм.
- ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателката, че разпоредбите на чл. 150 и 153 ЗЕ,
установяващи задължението на собствениците да заплащат доставената в имотите им
топлинна енергия и да спазват общите условия на топлоснабдителните предприятия,
които са приети от държавен орган, ограничават правото на собственост.
Основните права, уредени в Конституцията на Република България, са гарантирани
на гражданите в определени граници, посочени в чл. 57 от Конституцията – това
са правата на останалите правни субекти и нормите, установени в защита на
обществени интереси. В случая нормите на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между
правото на собственост и имплицитно заложения в чл. 19, ал. 1 от Конституцията /чрез
гарантирането на стопанската инициатива/ принцип за забрана на неоснователното
обогатяване. Собствениците на топлоснабдени имоти са свободни да ги ползват
както лично, така и чрез други лица – като ги отдават под наем. Законът
единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота за
топлоснабдяване е собственикът, а той следва да уреди отношенията си с другите
ползватели на имота на основание сключен с него договор. Това е правило за
разпределяне на отговорността по облигационни задължения, а не ограничение на
правото на собственост. Следва да се посочи, че чл. 1, § 1 от Протокол № 1 към
Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи изрично предвижда,
че правото на свободно ползване на благата /което отразява широкото разбиране
за „собственически“ права/ в съвременното конституционно право, включва
възможността да се налагат и определени ограничения на правото на собственост.
съвременното право допуска и данъчно облагане на собствеността – т.е.
натоварване на собственика със задължения дори и без насрещна престация, поради
което не е недопустимо законодателят да предвиди, че собственикът е отговорен
за заплащането на определени доставени до имота му блага, включително топлинна
енергия. Следователно обсъжданите разпоредби от ЗЕ не противоречат на норми от
правни актове с по-голяма юридическа сила.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата
към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/,
като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите
в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
В частност е установено
въз основа на писмените доказателства по делото – индивидуални справки за
отопление и топла вода и протоколи за неосигурен достъп, както и от заключението
на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с
оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че делът
на ответницата за
отопление, сградна
инсталация и битово горещо водоснабдяване са били
изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба /в процесния апартамент е имало 4 бр. отоплителни тела с 4 бр. ИРРО,
както и 1 бр. водомер/. Установено е също така, че общият топломер в абонатната
станция бил преминал през метрологични проверки на всеки две години, като
резултатът от проверките бил, че те съответстват на одобрения тип, както и че
ищецът е отчитал за своя сметка
технологични разходи.
Т.е. доказана е по
несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответницата топлоенергия
в определено количество за исковия период. При
определяне на дължимите
суми с
изравнителните
сметки е
спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно
определените цени, поради което и възражението на
жалбоподателката, че дяловото разпределение е било извършено неправилно се
явява неоснователно. Липсват доказателства, че отоплителните тела в имота са
били демонтирани, за което съответно е бил уведомен ищецът и/или третото
лице-помагач, а доказателствената тежест в тази насока е била на ответницата. Разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването установявана задължение за всички потребители да осигуряват
достъп на представители на фирмата за дялово разпределение за извършване на
отчет на уредите, като съгласно чл. 70, ал. 4 от
наредбата на потребителите, неосигурили достъп за отчет, за всички
отоплителни тела
в имота се начислява енергия по реда на т. 6.5 - от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни
тела без уреди. А съгласно чл.
69, ал. 2 от посочената наредба, изразходваното количество гореща вода от отделните клиенти се определя
по водомерите им за гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или
не е осигурен достъп за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно
денонощие на потребление.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателката, че нормативната уредба в областта на
енергетиката предоставяла държавна помощ на топлоснабдителните предприятия, тъй
като налагала на собствениците на топлоснабдени имоти да им заплащат
доставената енергия, а така се подпомагала нискоефективна система за
разпределение на енергия. Забраната на държавна помощ цели единствено да не
изкриви пазарните решения, свързани с икономическата целесъобразност, като
позволи на държавата да се намеси в полза на определен пазарен субект. Поради
това правилата относно държавните помощи са част от защитата на конкуренцията –
те целят да се предостави равнопоставеност на субектите. В случая нормата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, предвиждаща, че собствениците заплащат доставената до имота им
топлоенергия, не представляват държавна помощ. Съгласно дефиницията на чл. 107
ДФЕС, тълкувана съобразно практиката на Съда на ЕС – вж. напр. § 13 от
решението по дело C-150/16
Fondul Proprietatea SA, „държавна помощ“ представлява облекчение, дадено от
държавата, което може да засегне пазарните правила, което се предоставя
селективно на определени предприятия и може да доведе до пазарно предимство за
последните. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ се прилага за всички
топлоенергийни предприятия в България, а освен това същата кореспондира с
правилата, които се отнасят до други предприятия – доставчици на енергия – чл.
98а, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с електроенергия и чл. 183б, ал. 4 ЗЕ за
крайните снабдители с газ. Следователно за всички видове енергийни предприятия,
които доставят енергоносители до дома на потребителите е предвидено одобряване
на общи условия от държавен орган, като същите общи условия обвързват
потребителите, независимо дали са били приети писмено и предварително от тях.
Следователно не е налице държавна помощ, която да облагодетелства
топлоснабдителните предприятия спрямо другите енергийни предприятия по
отношение на начина на възникване на задълженията на потребителите спрямо тях.
На следващо място
СГС приема, че разпоредбата на чл. 13, §1 от Директива 2006/32/ЕО предвижда
задължение за осигуряване на индивидуални измервателни уреди при крайните
потребители само когато „това е технически осъществимо, финансово обосновано и
пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните
потребители на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване и/или
охлаждане и гореща вода за битови нужди“. Т.е., задължението за поставяне на
измервателни уреди на границата на собственост не е абсолютно, а при
енергийните системи, които са били изградени преди 2006 год. /както е в
частност/, следва да се вземе предвид доколко всяка индивидуална система
позволява инсталиране на индивидуални измервателни уреди и дали това не би
изисквало за потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално
отчитане. ЗЕ – чл. 156, ал. 2, т. 3 ЗЕ, също не предвижда задължение за
инсталиране на измервателни съоръжения след общата за етажната собственост
абонатна станция. Следователно не съществува общо нормативно задължение за
поставяне на измервателни уреди за всеки потребител на топлинна енергия.
При това
положение е допустимо законодателят да уреди с правни норми начина на
изчисляване на топлинната енергия, която се отдава от сградната инсталация. При
липса на обективна възможност да се въведе индивидуално измерване законодателят
трябва да определи правило, по което да се разпределя енергията между абонатите
в сграда в режим на етажна собственост. Това следва от характера на етажната
собственост като особен колективен режим на управление и стопанисване на общите
за една сграда разходи. Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13,
ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО, тъй като посочената разпоредба изисква
действително измерване на отдадената енергия единствено в случаите, когато това
„е уместно“. При сградите в режим на етажна собственост изчисляването на
индивидуална консумация единствено по отдадените от отоплителните тела в
отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй като намиращите се
между тези тела тръби също отдават топлинна енергия – ответницата оспорва само
дали нормативно установената формула отговаря на начина, по който се изчислява
отдаваната от тръбите на сградната инсталация топлина. В случая следва да се
има предвид, че критерият за „уместност“, който Директива 2006/32/ЕО въвежда не
може да бъде изпълнен чрез действително отчитане на отдадената от тръбите топлина,
тъй като от една страна разходите за този реален отчет биха били твърде големи,
тъй като се изисква замерване на всички тръби във всяка топлофицирана сграда
през дълъг период от време със специална техника, а от друга такива реални
отчитания биха били свързани и с твърде голямо засягане на личната сфера, тъй
като измерванията следва да се извършват в домовете на абонатите през
продължителен период от време. Поради това законодателят следва да направи
компромис с начините за измерване и да предвиди нормативно формула, която да
облекчи доказването и да осигури отчитане както на индивидуалното потребление,
така и на общата отдадена за отопление на сградата енергия. В случая следва да
се има предвид, че всяка сграда представлява отделна термодинамична система,
която е изолирана от околния флуид /въздуха/ чрез своите стени, врати и
прозорци. В рамките на тази система обитателите правят усилия да изолират
колкото е възможно по-добре външните стени, за да запазят топлината, която
преминава през отделните обекти и общите части и затопля сградата като цяло.
При това всеки от обитателите използва топлина от останалите и отдава топлина
към тях. Следователно въвеждането на формула, с която да се заплащат разходите
за затопляне на сградата не представлява правило, което не съответства на
фактическата ситуация и при това положение разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ,
която задължава всеки собственик в етажната собственост да заплаща за
отдадената от сградната инсталация топлина, не нарушава изискванията за
уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО. Не е налице и нарушение на
друг правен принцип, което да води до основание за неприлагане на посочената
разпоредба.
А доставянето на топлинна
енергия, отдадена за сградна инсталация, не представлява отделна услуга, както
счита жалбоподателката, породи което същата дължи нейната стойност.
Неоснователен е и
доводът на жалбоподателката относно приложението на установената в разпоредбата
на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с §
1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която
доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без
той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение
не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към
този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр.
30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
В мотивите на
Тълкувателното решение е посочено, че централното топлоснабдяване се е наложило
в България като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в градовете
през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните собственици и
начина на управление на общите сгради са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС,
Правилника за управлението, реда и надзора на етажната собственост /отм./ и с
отделни разпоредби в други нормативни актове. Нормативната уредба към онзи
момент не изисква съгласие в писмена форма на етажните собственици за
топлоснабдяването на сградата, което е икономически обяснимо с оглед
съществувалите тогава обществено-икономически условия: отоплението с централно
подавана топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това желанието
за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца. В правилника за
прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен, топлоснабдяването на жилищните сгради
под режим на етажна собственост в цялостно застроени топлоснабдени райони
/какъвто е и ж.к.“Илинден“/ или в жилищни комплекси е уредено като задължително
/чл. 162, ал. 1 и 2/, а искане от собствениците е предвидено като условие за
осигуряване на централно отопление само в сгради, по отношение на които
топлоснабдяването не е задължително /ал. 3/. Няма изискване за съгласие на
собствениците за топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост
и по Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия, посансоящем отменена. В чл.
55 от нея обаче е предвидена възможност за етажните собственици да се откажат
от ползването на топлинна енергия /за цялата сграда или за отделни обекти в
нея/ при определени предпоставки. Нормативните актове от този период не
предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на топлинна
енергия и топлоснабдителните предприятия.
С оглед така
дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна
енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна
инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено
надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на
топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.
153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не
се явява непоискана, респ. ответницата дължи нейната стойност.
На следващо
място, установено е въз основа на цененото заключение на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, че стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май
2014 год. до м.април 2016 год. възлиза на 3 475.55 лв., като в съответствие
с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ и съобразяване на диспозитивното начало в
гражданския процес първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че релевираните
претенции са основателни в претендирания размер от 3 475.51 лв., ведно със
законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал.
1 ГПК.
На следващо място
СГС приема, че всички дейности и обществени отношения,
свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в
областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването на
услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74
от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012
год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за
извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът
на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната
енергия" е точно определен в ЗЕ –
съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1
предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и
начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ
/отм./ – действаща нормативна уредба към момента на сключването на договора от 27.03.2001
год. между етажните собственици на процесната сграда и третото лице-помагач „Т.С.“
ЕООД/.
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
Ищецът твърди, че
за процесния имот са били изготвени две изравнителни сметки от третото
лице-помагач след края на отоплителните сезони, включени в исковия период /при
реален отчет на уредите/. Въз основа на съвкупната преценка на доказателствата
по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода, въззивният съд
счита, че услугата дялово разпределение е била реално осъществена през
процесния период, а нейната стойност, която не е била оспорена от ответницата,
възлиза на 49.06 лв., до който и размер предявеният иск е бил законосъобразно уважен
от СРС, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане
– чл. 422, ал. 1 ГПК.
Доколкото ищецът
не претендира обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимите
прогнозни месечни вноски, а такава върху задълженията по чл. 32, ал. 2 от действалите
през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год. – върху
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки /виж и клаузата на чл. 33/ и ответницата не отрича, че е
в забава по отношение на главните си задължения за стойността на доставената
топлинна енергия и на услугата дялово разпределение, то претенциите по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД се явяват основателни в претендираните размери /които не са оспорени
от ответницата/ и подлежат на уважаване, както е приел и първоинстанционния съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателката няма право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 16.07.2018
год., постановено по гр.дело №27866/2017 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/