№ 3200
гр. София, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Е.ия Александрова
Членове:Катя Хасъмска
Таня Кандилова
при участието на секретаря Кристина П. Георгиева
като разгледа докладваното от Таня Кандилова Въззивно гражданско дело №
20251100502329 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Д. Е. Д. срещу решението, постановено по гр.д.
№ 38223/2022 г. на СРС, 92 състав, в частта, в която въззивникът е осъден на основание
чл.127, ал.2, вр. чл.143, ал.2 и чл.149 СК, и чл.146 СК да заплати на малолетната си дъщеря
А.Д.Д., чрез нейната майка и законен представител С. И. К., издръжка в размер на 300 лева
месечно за периода от 03.11.2021 г. до датата, на която е подадена насрещната искова молба
(03.11.2022 г.), ведно със законната лихва за забава при просрочие. В жалбата се твърди, че
решението в обжалваната част е неправилно, като подробно са изложени съображенията за
това. Въззивникът моли да се отмени решението в обжалваната част и да се постанови
друго, с което исковата претенция за издръжка на малолетното му дете за минало време да
бъде отхвърлена, като неоснователна. Претендира разноски.
Въззиваемата страна С. И. К. оспорва изложеното във въззивната жалба и моли тя да
бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени приетите относими доказателства по
делото и обсъди становищата и възраженията на страните, приема за установено
следното:
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна,
1
имаща правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване акт,
който е валиден като цяло и допустим в обжалваната му част.
С решението по гр.д. № 38223/2012 г. СРС, 92 състав, е предоставил родителските
права по отношение на детето А.Д.Д., родена на ********* г., на майката С. И. К.,
определил е местоживеенето на детето при майката, на бащата Д. Е. Д. е определил режим
на лични контакти с детето А.Д.Д., осъдил е Д. Е. Д. да заплаща на дъщеря си А.Д.Д., чрез
нейната майка и законен представител С. И. К., месечна издръжка от 300 лева, считано от
03.11.2021 г. – една година преди подаване на насрещната искова молба в съда (03.11.2022 г.)
до настъпване на законно основание за изменение или прекратяване на издръжката, ведно
със законната лихва за забава. Първоинстанционният съд е допуснал предварително
изпълнение на решението в частта за присъдената издръжка и е осъдил Д. Е. Д. да заплати
на СРС държавна такса от 432 лева върху присъдената издръжка.
Първоинстанционото решение в частта относно родителските права, местоживеенето,
режима ни лични контакти и издръжката на детето А. за времето от 03.11.2022 г. (дата на
подаване на насрещната исковата молба в съда) до настъпване на причина за изменение или
прекратяване на издръжката (чл.143, ал.2 СК не обжалвано от страните, респ. е влязло в
сила и не е предмет на въззивно разглеждане.
Доводите в жалбата касаят допуснати от първоинстанционният съд нарушение във
връзка с доклада по делото, както и неправилна преценка на събраните доказателства,
довела до погрешен извод за доказано неплащането на издръжка за минало време от страна
на въззивника. През този период въззивникът твърди, че предоставял средства за
издръжката на дъщеря си според възможностите си, наред с предоставените грижи в натура.
Изплащането на издръжка за минало време максимално щяла да затрудни възможността му.
Наведените доводи за неправилност на обжалваното решение, в частта относно
издръжката за минали време са неоснователни.
Настоящият въззивен състав напълно споделя подробно установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените изводи въз основа на
събраните пред тази инстанция доказателства по делото, поради което не намира за
необходимо да преповтаря тези изводи. Първостепенният съд е изложил мотиви, в които е
анализирал събраните доказателства и е посочил защо е приел, че дължимата от въззивникът
издръжка на детето А. за минало време следва да бъде в размер на 300 лева месечно, поради
което въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд (чл. 272 от ГПК).
Въззивната инстанция е допуснала събирането на нови доказателства, свързани с
предмета на спора и водещи до неговото изясняване, заради основателни възражения във
въззивната жалба за нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд във
връзка с доклада по чл.146 ГПК, с оглед разясненията, дадени в т.2 на Тълкувателно
решение №1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Така, от
показанията на разпитания от въззивният съд свидетел М.Й.С. (майка на въззивника), при
съобразяване с евентуалната заинтересованост на свидетеля според правилата на чл. 172 от
ГПК, в това число и от приетото за безспорно и ненуждаещо от допълнително доказване по
2
делото, се установява, че Д. Д. през календарната 2022 г. е предоставил за издръжка на
малолетната си дъщеря сума в общ размер от 300 лева и й е закупил столче за хранене.
Наред с това се установява, че въззивникът, в присъствието на своята майка – св. М.Й.С.
през пролетта на 2022 г. е закупил за детето си анцуг, блузка, обувки, ботушки, като
периодично („често“ според свидетеля) купувал за дъщеря си храна и памперси. Така
ангажираните пред въззивната инстанция доказателства също не могат да обосноват извод,
че въззивникът е изпълнявал алиментните си задължения в периода, предхождащ с една
година подаването на насрещната исковата молба в съда (03.11.2022 г.). Това е така, защото
освен признатите от майката за платени общо 300 лева, бащата не доказва да е изпълнявал
алиментния си дълг в периода от 03.11.2021 до подаване на насрещната искова молба в съда
(03.11.2022 г.), тъй като спорадични плащания на обща стойност от 300 лева, инцидентното
закупуването на някоя друга дрешка или обувки, респ. непостоянното закупуване на
продукти от първа необходимост по негова лична преценка, не могат да се считат за
погашения на задължение за издръжка и не следва да бъдат съобразявани като такива.
При това положение изводът на първостепенния съд, че за релевантния минал период
бащата не установява да е изпълнявал алиментното си задължение към неговото дете, е
правилен. С оглед събраната по делото доказателствена съвкупност правилно
първоинстанционният съд е приел, че за периода от една година назад, считано от датата на
депозиране на насрещната искова молба в съда, грижи за детето А. са полагани единствено
от неговата майка, при която то е живяло. За този период бащата, като неотглеждащ
родител, дължи издръжка, чийто размер следва да бъде определен при отчитане на
установените и неоспорени нужди на детето и ниската му възраст.
При преценка на размера на дължимата и възможна за поемане от въззивника
издръжка на детето си А. за минало време съдът съобразява работоспособната възраст на
бащата, липсата на твърдения и доказателства за здравословни проблеми при същия,
изискващи ежемесечни разходи за лечение. При отчитане на установения в първата
инстанция месечен облагаем доход на въззивника , възлизащ на 1546.42 лева за периода от
януари 2022 г. до 31.03.2022 г., респ. месечен осигурителен доход след м.април 2023 г. в
размер на 1983.71 лева липсата на алиментни задължения към други деца, както и
доказания доход на майката за същия период в размер на около 650 лева и необходимостта
неотглеждащият родител да покрие по – голяма част от издръжката на детето, то се налага
извод, че бащата разполага с възможността без затруднения да отдели над средствата,
необходими за собствената му издръжка, сумата от по 300 лева за издръжката на дъщеря и за
времето от 03.11.2021 г. до подаване на насрещната искова молба в съда (03.11.2022 г.),
съобразявайки се както с възрастта и нуждите на детето, така и с възможностите на
задължения родител.
Съобразно изложеното, първоинстанционното решение в частта относно дължимата
от бащата издръжка на детето А. за минало време е правилно. При постановяване на
решението първоинстанционният съд е съобразил всички ангажирани и относими към спора
доказателства. Доказателствата и във въззивната инстанция не са достатъчни, за да разрушат
3
убеждението на настоящия съд в правилността на атакуваното решение. Като правилно,
постановено при спазване на материалния и процесуалния закон, първоинстанционното
решение в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, въззивникът няма право на разноски. Разноски при този
изход на спора се следват на въззиваемата страна, която е доказала действително сторени
такива в размер на 1200 лева - заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна
защита и съдействие, срещу които не е релевирано възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението на Софийския районен съд, 92 състав, постановено по
гр.д. № 38223/2022 г., в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д. Е. Д., ЕГН **********, да заплати на С. И. К., ЕГН **********,
сумата в размер на 1200 лева – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4