№ 3384
гр. София, 23.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Ваня Н. Иванова
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100514928 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № 20042310 от 15.02.2021 г. по гр.д.№ 43562 по описа за 2018
г. на СРС, Първо ГО, 159-ти състав се: признава за установено по отношение
на Е. С. Е., ЕГН **********, че дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, сумата от
326, 13 лв.- главница по потребителски кредит № ********* от 16.04.2015 г. ,
сключен между Е. С. Е. и „П.Ф.Б.“ ООД, вземането по който е прехвърлено на
„Ф.И.“ ЕАД с договор за прехвърляне от 28.07.2016 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 06.07.2017 г. до
изплащане на вземането, сумата от 32,30 лв.- договорна лихва за периода от
14.06.2015 г. до 27.02.2016 г., сумата от 71,57 лв.- разходи и такси за периода
от 14.06.2015 г. до 27.02.2016 г. и сумата от 55,22 лв.- обезщетение за забава
за периода от 14.06.2015 г. до 30.05.2017 г., като отхвърля иска за
обезщетение за забава за разликата до пълния предявен размер от 64,68 лв.
като неоснователен.
В тежест на ответницата са възложени разноските в размер на 931,49 лв.
1
Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС- Е. С. Е. чрез
особения й представител- адв.Д., в която се излагат доводи, че неправилно
СРС бил приел наличието на облигационно отношение като не бил възприел
изложеното в отговорите на особения представител на ответницата по делото,
където изрично били посочени данните от ТР. От тези данни било
установено, че фирма „П.Ф.Б.“ ООД към датата на прехвърляне на вземането
не съществува. Вписано било „Ф.Б.“ ЕООД, а не ООД. „Ф.Б.“ ЕООД било с
едноличен собственик на капитала „И.А.м.“ АД. Счита, че договора за кредит
от 16.04.2015 г. следвало да е сключен не с „П.Ф.Б.“ ООД, а с „Ф.Б.“ ЕООД.
Счита, че в случая е налице „лъжливо документиране“ по смисъла на чл.311
НК. Затова счита, че облигационната връзка била нищожна.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение, както и
постановяване на друго, с което така предявеният иск по чл.422 ГПК да бъде
приет за неоснователен.
По въззивната жалба е постъпил отговор от „Ф.И.“ ЕАД, ищец в
производството пред СРС. Излагат се доводи за валидност, допустимост,
правилност и обоснованост на така постановеното решение. Счита, че не са
допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален
закон. Сочи, че СРС бил разгледал промяната в наименованието и правната
форма на „П.Ф.Б.“ ООД и бил достигнал до правилни правни изводи. От
актуалното състояние на дружеството се установявало, че до 03.07.2017 г
.“Ф.Б.“ ЕООД било с наименование „П.Ф.Б.“ и с правна форма ООД. „П.Ф.Б.“
ООД с ЕИК **** било регистрирано в ТР на 03.04.2013 г., т.е. към датата на
сключване на договора за потребителски кредит – 16.04.2015 г. и към датата
на сключване на договора за цесия – 28.07.2016 г. наименованието и правната
форма на дружеството били „П.Ф.Б.“ ООД. При това положение и двата
договора били действителни и били породили облигационни отношения.
Претендира разноски, изразяващи се в юриск.възнаграждение, чийто размер
определя на 150 лв.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 27.02. 2021
г., обстоятелство, което се установява от съдържащата се по делото /пред
СРС/ призовка.
Въззивната жалба е подадена на 01.03.2021 г.
2
Следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С първоинстанционното решение са частично уважени предявените
срещу въззивницата/ответник пред СРС/ искове по чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1,прл.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ето защо съдът счита, че въззивната жалба в тази й част е
допустима.
В частта в която искът по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД е бил
отхвърлен поради липсата на правен интерес от обжалване, въззивната жалба
ще бъде оставена без разглеждане. В тази си част настоящето решение има
характер на определение.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка настоящата инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
За издадената на 17.07.2017 г. по ч.гр.д.№ 45270 по описа за 2017 г. на
СРС, 159 състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК, длъжникът е била уведомена по реда на чл.47, ал.5 ГПК.
СРС е дал указания на заявителя по чл.415, ал.1,т.2 ГПК, за които
последният е уведомен на 01.06.2018 г.
Исковата молба е предявена на 29. 06.2018 г. /чрез куриерска служба /.
Следователно същата е в срока по чл.415, ал.1 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че по
делото се доказало наличие на облигационно отношение по договор за
кредит, сключен на 28.07.2016 г. с услуга „кредит у дома“ между „П.Ф.Б.“
ООД, ЕИК **** и ответницата. С оглед уговореното в чл.27 от договора, с
подписването на договора клиентът бил потвърдил, че е получил пълния
размер на кредита. Изплащането на кредита следвало да стане на 45 вноски,
първата от които на 23.04.2015 г. В договора била предвидена лихва в размер
на 54,64 лв., такса за оценка на досие -20 лв. и такса услуга „кредит у дома“ –
3
233,12 лв. В исковата молба ищецът сочел, че до завеждане на делото
ответницата била заплатила доброволно част от сумите по договора като
падежа на първата неплатена вноска бил настъпил на 13.06-2015 г. Размерът
на задълженията на ответницата бил установен от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза като сумите съответствали на исковите претенции.
Вещото лице било констатирало, че след прехвърлянето на вземането от
страна на „П.Ф.Б.“ ООД на ищеца с договор за цесия от 28.07.2016 г., в
системата на ищеца няма отчетени плащания от страна на ответника, с което
да се намали неговия дълг. Иска за обезщетение за забава бил основателен за
сумата от 55,22 лв., а за разликата до 64,86 следвало да бъде отхвърлен.
Доводът на особения представител на ответницата за липсата на активна
материална легитимация на ищеца съдът е приел за неоснователен. От
представената справка от ТР, както и от извършената служебна такава се
установило, че „П.Ф.Б.“ ООД, ЕИК **** е регистрирано през 2013 г. като
след сключването на договора с ответницата била регистрирана промяна в
наименованието и правната форма на същото чрез преобразуването му във
„Ф.Б.“ ЕООД. Към датата на сключване на договора за кредит и към датата на
сключване на договора за цесия дружеството било с наименование „П.Ф.Б.“
ООД като към 28.07.2016 г. имало управители П.А.Х. и Г.А.О М., което
напълно съответствало на посоченото в договора. Уведомяване на длъжника
по реда на чл.99, ал.4 ЗЗД било извършено чрез нарочно съобщение, което
било връчено лично. Затова било възникнало задължение за плащане спрямо
ищеца на сумите по предявените искове с изключение на иска за обезщетение
за забава, който следвало да бъде уважен до размера от 55,22 лв.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Относно възраженията на ответника за недействителност на
договора за кредит поради липсата на надлежна страна като кредитор:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 16.04.2015
г. е сключен Договор за потребителски кредит № ********* между „П.Ф.Б.“
ООД, като кредитор и ответника –Е. С. Е. в качеството й на
кредитополучател, за предоставяне на потребителски кредит в размер на 400
лв.
От представеното извлечение от ТР /л.91 по делото пред СРС/ е видно,
4
че към 16.04.2015 г., когато е сключен договора за кредит, дружеството
кредитор с ЕИК **** е било с наименование „П.Ф.Б.“ и с правна форма ООД,
както е посочено в самия договор за кредит, виж л.96 от делото пред СРС.
Впоследствие въз основа на заявление, подадено през 2017 г. и с №
20170703150837 е променено наименованието на дружество и правната му
форма, съответно на „Ф.Б.“ ЕООД/виж л.93 по делото пред СРС/. Това се
потвърждава и от направената от настоящата инстанция справка в ТР.
Договорът за прехвърляне на вземанията на кредитора „П.Ф.Б.“ ООД с
ЕИК **** на ищеца – „Ф.И.“ ЕАД е сключен на 28.07.2016 г., т.е. преди
промяната в наименованието и правната форма по заявление с №
20170703150837 и последвалото въз основа на него вписване на ТР.
Действително, едноличен собственик на капитала е „И.А.м.“ АД, но
това не означава, че договора за кредит е следвало да бъде сключен с
последното дружество, тъй като „П.Ф.Б.“ ООД е самостоятелно юридическо
лице и действащ търговец към момента на сключване на договора за кредит.
Същото се отнася и до договора за прехвърляне на вземанията на кредитора
„П.Ф.Б.“ ООД с ЕИК **** на ищеца – „Ф.И.“ ЕАД е сключен на 28.07.2016 г.
С оглед тези си мотиви настоящата инстанция приема, че между
„П.Ф.Б.“ ООД, сега „Ф.Б.“ ЕООД е възникнало валидно облигационно
отношение по договор за кредит.
Следва да добавим, че от заключението на допуснатата, изслушана и
приета по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
ответницата е извършила плащане на част от задълженията си по договора за
кредит, което потвърждава наличието на обвързаност между кредитора и
ответницата.
Относно прехвърлянето на вземанията в полза на ищеца /пред СРС/
и действието му спрямо ответника:
В случая ищецът /пред СРС/ основава претенциите си на договор за
цесия от 28.07.2016 г. по силата на който от „П.Ф.Б.“ ООД са му прехвърлени
вземанията срещу ответницата по процесния договор за кредит.
Видно от представеното на л.13 /пред СРС/ приложение № 1
задължението на ответницата е сред тези вземания, предмет на договора за
цесия от 28.07.2016 г.
5
Цесията е договор, по силата на който кредиторът на едно вземане –
цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с
правото да го събере от длъжника. В закона липсва изискване за форма за
действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в
което то се е намирало в момента на сключването на договора. Заедно с
вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички
акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.
С оглед обстоятелството, че договора за кредит е представен с
исковата молба, настоящата инстанция приема, че цедентът е прехвърлил на
цесионера документите.
Съгласно разпоредбата чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли
своето вземане на друго лице, като е длъжен да уведоми длъжника и да
предаде на новия кредитор документите, които установяват вземането.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от
деня, когато съобщението бъде получено от длъжника. До този момент той не
знае за цесията, за него не съществува задължение да престира на цесионера
и задължението му спрямо него ще възникне едва след получаване на
съобщението от първоначалния кредитор. Разпоредбата има защитна функция
и цели да се предотврати възможността длъжникът да изпълни в полза на
лице, което не е кредитор. Именно поради това за да породи своето действие
по отношение на длъжника, прехвърлянето следва да е доведено до неговото
знание.
Съобщението обаче не е елемент от фактическия състав, който поражда
действие между страните по договора. Цедираното право преминава върху
цесионера със сключване на договора. Значението на съобщаването е
регламентирано единствено с оглед обвързването на длъжника от договора за
цесия и поради действието му спрямо третите лица –чл.99,ал.4 ЗЗД.
В конкретния случай, обаче, ответницата е била уведомена с нарочно
съобщение /л.9/, което е получила лично на 26.10.2016 г.
Следователно, цесията от 28.07.2016 г. е породила действие и спрямо
длъжника, ответник по спора.
От друга страна съобщаването на цесията няма конститутивно действие,
а само такова за противопоставимост. Длъжникът може да възразява успешно
за липсата на уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор
6
до момента на уведомяването, каквото в случая липсва, виж в този смисъл
решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС , постановено по т.д.12/2009 г. на ТК,
ІІ ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Налага се извод, че посочените във въззивната жалба доводи са
неоснователни.
Съдът, обаче, е задължен доколкото е сезиран с искове по чл.422, ал.1 за
установяване на вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит,
да провери уговорените клаузи за съответствието им с императивните норми
на ЗПК.
Ето защо въззивната инстанция излага следните мотиви:
Относно наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит:
Видно от договора за кредит ответникът се е задължила да върне
сумата от 400 лв. /главница/ ведно с такса за оценка на досие в размер на 20
лв.; „фиксирана“ лихва в размер на 54,64 лв., при 29,73 % годишно и при общ
ГПР –49 %. Уговорено е и предоставяне на допълнителна услуга „домашно
посещение“ при цена от 233,12 лв. като общата сума за връщане възлиза
на707,76 лв., платима на 45 седмични вноски с размер на седмичната вноска
от 15,73 лв. с изключение на последната вноска, която е уговорена в размер
на 15,64 лв.
При съобразяване със съдържанието на процесния договор за кредит от
16. 04.2015 г., както и на поетите с него права и задължения въззивният съд
намира, че последният има правната характеристика на договор за
потребителски кредит /ДПК/ и страните по него са подчинени на правилата
на ЗПК.
Потребителският кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден
в ЗПК, действащ през процесния период, при които заемополучател е
физическо лице, което действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност.
Нормите на ЗПК, уреждащи материята за неравноправния характер на
клаузи в потребителски договор, са повелителни, поради което по отношение
на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а така и т. 1
и т. 2 от решение по дело С-243/08 СЕС, т. 2 от решение по дело С-397/11
7
СЕС, т. 24 по дело С -168/05, т. 38 по дело С-40/08, т. 46 по дело № С -618/10
СЕС, т. 1 по дело С-472-11 СЕС, т. 2 по дело С-488/11 на СЕС.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в ДПК, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с
договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е
недействителен.
Следователно, в специалният закон - ЗПК, са въведени специални
основания, при доказване на които целият договор за кредит се приема за
недействителен, по силата на самия закон.
Съгласно чл.11, ал.1, т. 11 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
В конкретния случай изискването на т.11 не е изпълнено; погасителен
план изобщо не е представен.
Действително, вещото лице по допуснатата, изслушана и приета /пред
СРС/ съдебно-счетоводна експертиза – В.С., в т.2 от заключението си е
обсъждала такъв погасителен план /виж л.114 по делото пред СРС/. Такъв
план, обаче, от страна на ищеца не е представен с доказателствата по делото,
нито има данни да е връчен на кредитополучателката. Вещото лице не може
да събира, респ. представя доказателства от името на която и да е от страните
по спора.
Това налага да се даде отговор на въпроса, дали уговореното в
процесния договор, че задължението по него ще бъде изплатено на 45
седмични вноски по 15,73 лева при последна погасителна вноска в размер на
15, 64 лева, с падеж на първата вноска - 23.04.2015 г. и уговорка, че вторник е
денят от седмицата, в който се дължат плащанията, съставлява погасителен
план по смисъла на посочените повелителни разпоредби на закона.
8
Процесният договор съдържа информация за съответните плащания и
срокове за това - посочен е общият размер на дължимата по договора сума,
броят и размерът на вноските, падежът на първата и последващите такива.
Договорът обаче не съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент и когато е приложимо, допълнителните разходи. От една
страна е ясен размерът на съответните плащания и срокове за това, но от
друга не е осъществено разбиване по пера на това задължение, от която
разбивка да е ясно, какво е задължението за главница, за лихви и
допълнителни разходи по договора за кредит, като такива се предвиждат. В
този смисъл следва да се приеме, че уговорката обективирана в процесния
договор за потребителски кредит не отговаря на императивните изисквания за
закона, доколкото липсва разбивка на погасителните вноски. Не става ясно за
кредитополучателя /ответницата/ как се формира сумата 15, 73 лева,
съставляваща размер на седмична погасителна вноска с изключение на
последната, съответно как се формира сумата 15, 64 лева на последна
погасителна вноска. Задължението за кредитора, произтичащо от Закона за
потребителския кредит, е да посочи разбивка не само на целия размер на
предоставения паричен заем, а и на всяка една отделна погасителна вноска. В
случая става ясно, че крайната дължи сума в размер на 707,76 лева е
съвкупност от сумите 400 лева - главница по договора, 20 лева такса за
оценка на досие, 54, 64 лева - общ размер на фиксираната лихва, и 233, 12
лева - такса за услугата "домашно посещение", но не е посочено как се
определя погасителната седмична вноска, т.е. в стойността на всяка една
какъв е размерът на главницата, на лихвите и на допълнителните разходи.
От изложеното следва, че процесният договор е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на всички изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК. А когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да
дължи лихви или други разходи по кредита /чл. 23 ЗПК./.
С исковата молба се претендират за установява следните вземания:
326,13 лв.-главница; 32,30 лв.-договорна възнаградителна лихва за периода
от 14.06.2015 г. до 27.02.2016 г.; 64,86 лв. – лихва за забава за периода от
14.06.2015 г. до 30.05.2017 г. и 71,57 лв.- такси за периода от 14.06.2015 г. до
9
27.02.2016 г.
При това положение и с оглед горните си мотиви настоящата инстанция
намира, че в случая като чиста стойност на процесния кредит следва да се
приеме размера на претендираната главница –326,13 лв., която сума е
дължима ведно със законната лихва от датата на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК-06.07.2017 г. настоящата инстанция
констатира, че тази сума отчита и извършеното от ответницата плащане.
При прилагане правилото на чл.23 ЗПК ответницата дължи само
чистата стойност на кредита или в случая главницата. Ако тази
недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва
да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена
по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55
ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл
е прието в РЕШЕНИЕ № 50174 ОТ 26.10.2022 Г. ПО ГР. Д. № 3855/2021 Г., Г.
К., ІV Г. О. НА ВКС, постановено при допуснато касационно обжалване за
отговор на следния правен въпрос: допустимо ли е предявен по реда на чл.
422 ГПК иск да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата
стойност на кредитите, при положение, че съдът е достигнал до извод за
недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК.
Налага се извод, че в тази си част обжалваното решение е правилно.
По отношение на таксите следва са отлежим, че заплащането им е
обусловено от предоставянето на услугата. Доколкото предоставянето на
10
услугата „домашно посещение“ е било оспорено с отговора по исковата молба
и при липсата на ангажирани от ищеца доказателства за предоставянето й,
това е още едно основание да приемем, че тази претенция е неоснователна.
Като краен извод се налага, че обжалваното решение е неправилно в
частта, в която претенцията на ищеца /въззивник/ по чл.422 ГПК относно
следните приетите за установени вземания, както следва: за сумата ; 32,30
лв.-договорна възнаградителна лихва за периода от 14.06.2015 г. до
27.02.2016 г.; 55,22 лв. – лихва за забава за периода от 14.06.2015 г. до
30.05.2017 г./при съобразяване с размера приет за установен от СРС, тъй като
в отхвърлителната част първоинстанционното решение не е предмет на
въззивното производство/ и 71,57 лв.-такси за периода от 14.06.2015 г. до
27.02.2016 г. , и като такова ще следва да бъде отменено. Вместо това за
горните суми претенциите на ищеца ще бъдат отхвърлени като
неоснователни.
По разноските:
Подадена е частна жалба /озаглавена „въззивна“ и т.нар. от адв.Д.
„втора въззивна жалба/ срещу определение № 20170044 от 10.08.2021 г. ,
постановено в производство по чл.248 ГПК.
Излагат се доводи за необоснованост и неправилност на така
постановеното от СРС определение. Сочи, че по делото липсвал предаден
„Списък за разноските“. Позовава се на ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Сочи, че бил оспорил разноските на ищеца, защото: държавната такса
не била в размер на 175 лв., а в размер на 19,7944 лв. за исковото
производство и за заповедното – 2,697 лв.; неправилно СРС бил присъдил
разноски за юриск.възнаграждение в размер на 150 лв. за исковото и 200 лв.
за заповедното производство, защото юрисконсулта получавал заплата и
юриск.възнаграждение не се дължало; не се дължали и разноските за съдебно-
счетоводна експертиза в размер на 250 лв., тъй като СТЕ не била изготвена и
предадена на съда в 7-дневния срок и по този начин вещото лице било
станало причина за отлагане на делото. Освен това принципно адв.Д. бил
оспорил и преднамереното назначаване от страна на съда на експертизи по
делото, тъй като и съдията и юрисконсулта имали познания по счетоводство
от юридическото образование и диплом. Поддържа доводите си в т.нар. от
адв.Д. „първа въззивна жалба“ в частта относно искането за изменение на
11
първоинстанционното решение в частта за разноските като счита, че
въззивният съд е следвал да измени решението, а не да връща делото на СРС
да проведе производство по чл.248 ГПК като по този начин щяло да се спести
време.
От страна на „Ф.И.“ ЕАД не е постъпил отговор по частната жалба. В
течение на производството се излагат доводи за неоснователност на частната
жалба. Поддържат се доводите в отговора по въззивната жалба, където се
сочи, че при предявени четири бр.искове минималния размер на държавната
такса възлизал на 200 лв. или по 50 лв. на иск. Възнаграждение за вещо лице
се дължало, тъй като работата била извършена. На основание чл.78, ал.8 ГПК
се дължало юриск.възнаграждение. Сочи, че списък по чл.80 ГПК бил
представен.
По допустимостта на частната жалба:
За обжалваното определение въззивницата е била уведомена на 29.09.
2021 г., обстоятелство, което се установява от съдържащата се по делото
/пред СРС/ призовка.
Частната жалба е подадена на 05.10.2021 г.
Следователно същата е в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно частната жалба е допустима.
По основателността на частната жалба:
За да постанови определение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от
страна на ищеца е представен списък на разноските. Разноските били
действително извършени- 200 лв. държавна такса за четири броя искови
претенции, 300 лв. за особен представител, 250 лв. за вещо лице като за тези
разходи били представени по делото платежни документи.
Юриск.възнаграждение се дължало на основание чл.78, ал.8 ГПК, а ищецът
бил представляван от юрисконсулт. При съобразяване с изхода на спора на
ищеца се следвали разноски в размер на 931,49 лв., колкото и били присъдени
с решението от 15.02.2021 г. Затова и искането за изменението на решението в
частта за разноските е оставено без уважение.
Въззивната инстанция намира така постановеното определение за
валидно и допустимо. Същото е постановено в изпълнение указанията на
12
настоящата инстанция в определение № 304 от 01.06.2021 г. Спазването на
процесуалните закони не може да бъде игнорирано за „процесуална
икономия“, респ. спестяване на време.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, съдът намира, че
разноските следва да бъдат разпределени по следния начин:
В заповедното производство:
На заявителя с оглед изхода на спора разноски се следват в размер на
общо 49,34 лв.
Посочените от адв.Д. размери на държавни такси не съответстват на
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Минималният размер по чл.12, т.1 е 2 % върху интереса, но не по-малко от 25
лв. за заповедното производство по чл.410 ГПК. В случая е внесена държавна
такса в размер на 25 лв.
На длъжника разноски се следват, но такива не са сторени.
Пред първата съдебна инстанция:
От ищеца са направени следните разноски- доплащане за държавна
такса – 175 лв., която съгласно чл.1 от Тарифата за държавните такси, които
се събират от съдилищата по ГПК е в минимален размер от 50 лв. за всеки
иск/ 4 х 50 лв.= 200 лв., от които 25 лв. платени в заповедното производство/;
разноски за особен представител – 300 лв., разноски за вещо лице 250 лв.
Назначаването на съдебно-счетоводна експертиза е обусловено от
оспорването на ищцовите претенции по размер с отговора по исковата молба.
ГПК предвижда назначаване на такава експертиза, виж чл.195 ГПК. Ако
законодателят имаше предвид, че юристите по образование имат и познания в
областта на счетоводството нямаше да предвиди такава разпоредба в ГПК.
Следва се и юриск.възнаграждение, определено на основание чл.78, ал.8
ГПК в размер на 150 лв.
С РЕШЕНИЕ № 10 ОТ 29 СЕПТЕМВРИ 2016 Г. ПО
КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 3 ОТ 2016 г., обн. ДВ. бр.79 от 7 октомври
2016г. , се отхвърля искането на омбудсмана на Република България за
установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8 от Гражданския
процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.; посл. изм., бр. 43 от
7.06.2016 г.) и на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален
13
кодекс (обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г.; посл. доп., бр. 62 от 9.08.2016 г.)
относно присъждането на юриск. възнаграждение.
Въззивната инстанция счита, че възражение по чл.78, ал.5 ГПК може да
се прави само относно прекомерност на адв.възнаграждение, както и именно
законодателят е записал в конкретната разпоредба. Възражение по чл.78, ал.5
ГПК не може да се прави срещу останалите разноски в случая.
Разноските от ищеца са действително извършени и при съобразяване с
указанията в ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС
се следват съобразно изхода на спора.
При този изход на спора обжалваното решение е частично неправилно
и в частта за разноските. Същите следва да бъдат разпределени по следния
начин:
На ищеца разноски се следват в размер на 575, 66 лв. или общо за
заповедното и исково производство в размер на 625 лв. Следователно за
разликата над тази сума до присъдената от СРС сума в размер на 931,49
лв. решението ще бъде отменено.
На ответника разноски се следват, но такива не са сторени.
Пред въззивната инстанция:
Въззивницата не е направила разноски и такива не й се присъждат.
Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени - съдът на
основание чл.78, ал.8 ГПК определя юриск.възнаграждение в размер на 100
лв. , както и са извършени разноски за особен представител в размер на 300
лв. или общо в размер на 400 лв. Разноски се следват за частта, в която беше
прието, че въззивната жалба е неоснователна или в размер на 263,16 лв.
Въззивницата е останалата задължена за държавна такса за
въззивното обжалване като същата следва на основание чл.77 ГПК да
заплати такива в размер на 100 лв., която следва да бъде заплатена по
сметката на СГС.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
14
ОТМЕНЯ решение № 20042310 от 15.02.2021 г. по гр.д.№ 43562 по описа за
2018 г. на СРС, Първо ГО, 159-ти състав в частта, в която се: признава за
установено по отношение на Е. С. Е., ЕГН **********, че дължи на „Ф.И.“
ЕАД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“****, на основание чл.
422, ал.1 от ГПК, както следва: сумата ; 32,30 лв.-договорна възнаградителна
лихва за периода от 14.06.2015 г. до 27.02.2016 г.; 55,22 лв. – лихва за забава
за периода от 14.06.2015 г. до 30.05.2017 г. и 71,57 лв.-такси за периода от
14.06.2015 г. до 27.02.2016 г. , за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр. д. № 45270 по описа за 2017 г.
на СРС, 159 състав, както и в частта за разноските в полза на „Ф.И.“ ЕАД,
ЕИК ****, за сумата над 625 лв. до сумата в размер на 931,49 лв.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление: гр.София, ул.“****, срещу Е. С. Е., ЕГН **********,
ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал.1 от ГПК,
че Е. С. Е., ЕГН **********, дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, следните
суми: сумата ; 32,30 лв.-договорна възнаградителна лихва за периода от
14.06.2015 г. до 27.02.2016 г.; 55,22 лв. – лихва за забава за периода от
14.06.2015 г. до 30.05.2017 г. и 71,57 лв.-такси за периода от 14.06.2015 г. до
27.02.2016 г. , за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр. д. № 45270 по описа за 2017 г. на СРС, 159
състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20042310 от 15.02.2021 г. по гр.д.№
43562 по описа за 2018 г. на СРС, Първо ГО, 159-ти състав в частта в която
се: признава за установено по отношение на Е. С. Е., ЕГН **********, че
дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, сумата от 326, 13 лв.- главница по
потребителски кредит № ********* от 16.04.2015 г. , сключен между Е. С. Е.
и „П.Ф.Б.“ ООД, вземането по който е прехвърлено на „Ф.И.“ ЕАД с договор
за прехвърляне от 28.07.2016 г., ведно със законната лихва от датата на
15
подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 06.07.2017 г. до изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр. д. № 45270 по описа за 2017 г. на СРС, 159
състав, както и относно разноските в полза на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, за
сумата от 625 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба срещу решение №
20042310 от 15.02.2021 г. по гр.д.№ 43562 по описа за 2018 г. на СРС, Първо
ГО, 159-ти състав в частта в която се отхвърля иска по чл.422, ал.1 ГПК
вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за обезщетение за забава за периода от 14.06.2015 г. до
30.05.2017 г за разликата до пълния предявен размер от 64,68 лв. като
неоснователен.
ОТМЕНЯ определение № 20170044 от 10.08.2021 г. , постановено в
производство по чл.248 ГПК.
ОСЪЖДА Е. С. Е., ЕГН **********,гр.София, ж.к.****, да заплати на
„Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“****, сумата в размер на 263,16 лв., представляваща разноски пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Е. С. Е., ЕГН **********,гр.София, ж.к.****, да заплати на
основание чл.77 ГПК сумата в размер на 100 лв., представляваща
държавна такса за въззивно обжалване, по сметката на СГС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг.
от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16
17