Р
Е Ш Е Н И Е
№
260212 / 2.10.2020г.
гр.
П., 02.10.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П.,
Гражданско отделение, I състав, в открито заседание на двадесет и четвърти
септември, две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. КОЛЕВ
При
секретаря Наташа Динева като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 4272 по описа на ПРС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба, депозирана от „Теленор България“ ЕАД срещу И.П.Г., с която са предявени обективно
кумулативно съединени установителни искове, като моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че
ответникът му дължи сума в размер на 2 774,76 лв., включваща - 248,79 лв., неплатена стойност на месечни
абонаментни такси и такси за използвани мобилни услуги за периода от 10.11.2016
г. до 14.02.2017 г., законната лихва за забава върху сумата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда - 11.03.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането, сумата от 2391,23 лв.,
представляваща стойност на незаплатени лизингови вноски и сумата от 134,74 лв., представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за предоставяне на мобилни услуги за периода
от 27.02.2017 г. до 27.10.2018 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.03.2019 г. по ч. гр. дело
№ 1771/2019 г. по описа на Районен съд П.
Ищецът твърди, че между него и ответника
са съществували облигационни правоотношения, възникнали от сключени между
страните договори за мобилни услуги и договори за лизинг, подробно описани в
исковата молба, по силата на които ищцовото дружество е предоставило на
ответника мобилни телефонни номера, далекосъобщителни услуги и мобилни апарати.
Посочва се, че през процесния период за задълженията на ответника, в качеството
му на потребител на електронни съобщителни услуги и лизингополучател, ищцовото
дружество е издало фактура № **********/05.12.2016 г., фактура №
**********/05.01.2017 г., фактура № **********/05.02.2017 г., фактура №
**********/05.03.2017 г. и фактура № **********/05.04.2017 г. Поддържа се, че
крайният срок за изпълнение на задълженията е до 10 дни от издаването на
фактурата. Твърди се, че поради неизпълнение в срок от страна на ответника на
дължимите суми „Теленор България“ ЕАД е упражнило правото си да прекрати
едностранно и предсрочно договорите и допълнителните споразумения към тях за
предоставяне на мобилни услуги, както и договорите за лизинг. Ищецът поддържа,
че поради виновното поведение на ответника и преустановяване на действието на
договорите, същият дължи заплащане на неустойки за всеки мобилен номер в размер
на сбора от дължимите месечни такси от прекратяването до първоначално
уговорения срок на договора. Твърди се, че ответникът не е извършвал плащане на
сумите. С тези съображения се отправя искане за уважаване на исковете.
Претендира се разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор особеният представител на ответника – адв. А.А. оспорва
предявените искове като недоказани по основание и размер. Липсват доказателства
за твърдяното от ищеца изпълнение на насрещните му задължения, свързани с
доставката на далекосъобщителни услуги. Счита уговорката за неустойка, дължима
при предсрочно прекратяване, за нищожна поради противоречието ѝ с добрите
нрави.
В съдебно заседание ищецът не се
представлява. Депозирано е писмено становище, с което поддържа така предявените
искове.
Ответникът се представлява, като
поддържа вече релевираните оспорвания.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд П. е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове, разглеждани по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл.
342, ал. 1 ТЗ по сключени договор за доставка на електронни съобщителни услуги
и лизинг.
Настоящото производство е предназначено
да стабилизира ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането в
хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това
исково производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в
заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в
заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни,
вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия
случай се установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение в рамките на заповедното производство изцяло
съвпадат, поради което предявеният иск е процесуално допустим.
Предмет на доказване по делото е парично
вземане на ищеца, произтичащо от горепосочените договори. По правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е било да докаже, че претендираните суми се
дължат на валидно договорно основание (включително клаузата за неустойка), че е
изпълнил своето основно договорно задължение за предоставяне на услугите/предал
е вещите, поради което неговото вземане е възникнало по основание и размер. По
отношение на иска за присъждане на неустойка следва да докаже, че е възникнало
правото му на същата, като надлежно е развалил/ прекратил договора.
Правното действие на сключения договор
попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между лица, едно от които е търговец и е свързано с
упражняването от него занятие – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ. Този договор е от вида
на субективните (относителните) търговски сделки. Договорът е сключен при
предварително установени от ищеца общи условия (чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ и чл.
16, ал. 1 ЗЗД), които са задължителни за потребителя, тъй като писмено ги е
приел, съгласно приложената по делото допълнителна декларация, озаглавена
„Декларация - съгласие“.
Настоящият състав приема за установено,
че страните по делото са обвързани от валидно облигационно правоотношение по
силата на сключените между тях Договор за мобилни услуги с предпочетен номер ***и
последващите споразумения към него, Договор за лизинг от 07.06.2016 г., с който
лизингодателят предоставя за временно и възмездно ползване устройство марка ***, което е предадено на
лизингополучателя съгласно договорните клаузи.
От представения по делото Договор за
мобилни услуги от 05.09.2014 г. с предпочетен номер ***и допълнително споразумение
към него от 14.11.2016 г. се установява, че между страните е сключен нов
договор за предоставяне на мобилни услуги, както и Договор за лизинг, с който
лизингодателят предоставя за временно и възмездно ползване устройство марка ***,
което е предадено на лизингополучателя съгласно договорните клаузи.
На 05.09.2014 г. между страните бил
сключен и друг договор за мобилни услуги с предпочетен номер ***,
допълнително споразумение към него и Договор за лизинг, с който лизингодателят
предоставя за временно и възмездно ползване устройство марка ***,
което е предадено на лизингополучателя съгласно договорните клаузи.
Взаимоотношенията между страните
продължили да се развиват, което довело до сключване на нови споразумения. Така
на 27.10.2016г. между страните е сключен Договор за мобилни услуги с
предпочетен номер ***и Договор за лизинг, с който лизингодателят предоставя за
временно и възмездно ползване устройство марка ***, което е предадено на
лизингополучателя съгласно договорните клаузи.
При тези обективни данни, удостоверени в
представените по делото писмени доказателства следва извода, че „Теленор
България“ ЕАД е задължило да предостави: електронни съобщителни услуги и
лизингови вещи, а ответникът се е задължил да заплати цена на предоставените
услуги и лизингови вноски, съгласно тарифен план по действащият ценоразпис на
ищеца и стойност на вещта. Страните са уговорили също и клаузи съгласно които,
ако абоната наруши задълженията си по приложенията, договорите или Общите
условия, операторът има право да прекрати едностранно сключеният с абоната
договор и да получи неустойка в размер на дължимите такси до изтичане на
посочения в договора срок.
С оглед на приетото, съдът намира, че
исковата претенция за заплащане на дължимите суми в посочените периоди за
доставка на услуги е основателна. По делото е приета съдебно техническа
експертиза, която съдът кредитира изцяло, съгласно която в рамките на исковите
периоди са предоставяни услуги за номер ***, *** и ***, като номер ***не е
изследван. Съдът приема, че ищецът е доставял услуга и по последния номер тъй
като е налице системното заявяване за ползване на поредица от мобилни услуги,
сключване на допълнителни споразумения и договори за лизинг към тях. При
наличието на тези доказани обективни обстоятелства и наличието на интерес от
страна на ответника за сключването на допълнителни правоотношения следва
извода, че кредиторът (ищец) е доставял заявените услуги.
Доказана е и претенцията за заплащане на
цената лизинговите вещи. В договорите за лизинг (чл. 4) ответникът декларира,
че е получил устройството предмет на договора, поради което ищецът е изпълнил
задължението си по чл. 342, ал. 1 ТЗ. Също така, в Общите условия към договора
за лизинг, страните са постигнали съгласие, че при неплащане от страна на
лизингополучателят, лизингодателят може да обяви месечните вноски за предсрочно
изискуеми. Доколкото липсват възражения, а още по – малко доказателства относно
погасяване на това конкретно задължение, то съдът приема, че същото е изискуемо
и ликвидно.
Относно размера на тези претенции, съдът
кредитира издадените от „Теленор България“ ЕАД фактури. Съдът съобрази, че
представените по делото, неподписани фактури, се ползват с „производна“
доказателствена стойност, произтичаща от чл. 55, ал. 1 ТЗ, че те обвързват съда
само ако е водено редовно счетоводство и с оглед другите обстоятелства по
делото – чл. 182 ГПК. След като същите обаче не са оспорени дори и в рамките на
съдебното производство, за което страната е била надлежно уведомена, и съдът
прие наличието на валидна облигационна връзка между страните по посочените
договори, то именно сумата в размер на - 248,79 лв., неплатена стойност на
месечни абонаментни такси за периода от 10.11.2016 г. до 14.02.2017 г. и сумата
от 2 391,23 лв., представляваща стойност на незаплатени лизингови вноски,
предмет на исковете по чл. 79, ал. 1 и чл. 342, ал. 1 ТЗ е дължима.
По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, настоящият състав намира, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват. Страната се е позовала на разпоредбите с посоченото съдържание,
съдържащи се в конкретно постигнатите между тях договорености – чл. 11. Такава
конкретна разпоредба не бе констатирана, но доколкото страната претендира неустойка
по договора от 27.10.2016г., с предпочетен номер ***, съдът съобрази, че в
посочения тук договор е налице такава разпоредба, съгласно която в случай на
прекратяване през първоначалния срок за която и да е СИМ карта/номер, по вина
или инициатива на потребителя, последния дължи неустойки в размер на сумата от
стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една
СИм карта/номер до края на този срок.
Характерът на неустойката позволява на
страните да я уговорят свободно, но това правило не може да се абсолютизира,
тъй като то не може да противоречи на повелителните норми на закона и добрите
нрави – арг. чл. 9 ЗЗД. Настоящият състав намира, че тази клауза е нищожна, тъй
като не отговаря на изискването за добросъвестност и противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС е прието принципно тълкуване, задължително за
съдилищата, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД), както и че за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Тази
преценка следва да се извърши към момента на сключване на договора, съобразно
всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените в тълкувателното
решение критерии – естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение;
наличие на други обезпечения на същото задължение; вид на уговорената неустойка
и на съответното неизпълнение; съотношение на неустойката с очакваните вреди от
неизпълнението.
Това разбиране е доразвито в Решение №
223 от 19.04.2016 г. по т.д. № 3633/2014 г., І т.о., в което се приема, че при
преценка за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави,
въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка
следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на
договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на
договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както
и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението,
за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване.
Тези разяснения следва да намерят
приложение и в конкретния случай. Принципът на справедливостта изисква да се
закриля и защитава всеки признат от закона интерес, а определянето на
неустойката на база всички стандартни месечни абонаментни такси, дължими от
датата на прекратяване до изтичане на определения срок на ползване на услугата
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съдът
отчете също, че макар и клаузата за неустойка да се съдържа във всеки конкретен
договор, то ответната страна не би могла да предоговори тези условия.
Единствените избори, които има е да сключи договор по зададените от търговеца
параметри или да не сключва такъв. При извода за накърняване на добрите нрави,
съдът съобрази също, че цената на предоставените услуги представлява сбор от
съответните разходи и печалбата на доставчика. При едностранно прекратени
договори и преустановена доставка, претенцията за присъждане на неустойка в
размер на сумата, която би била платена при реално ползване на услугите (без
съответните разходи) се превръща в чиста печалба и средство за неоснователно
обогатяване. По тези съображения този иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен, тъй като е основан на нищожни клаузи.
С оглед на изложеното , настоящият
състав приема, че предявените искове са правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
чл. 342, ал. 1 ТЗ са доказани и следва да бъдат уважени изцяло, а тези по чл.
92, ал. 1 ЗЗД, следва да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователно по вече
изложените съображения.
По
разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този
изход от спора по правилото на чл. 78, ал. 1 такива следва да му бъдат
присъдени съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е доказал разноски в
размер на 55,50 лева за държавна такса (не 110,00 лева както е посочил), 509.08
лева за процесуално представителство, 220,00 лева за особен представител и
150,00 лева депозит за вещо лице. В полза на ищецът следва да бъдат присъдени
разноски в рамките на исковото производство в размер на 889,20 лева.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в
заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид изхода от спора и
доказаните в заповедното производство разноски, на ищеца се дължат 246,25 лева
съразмерно на уважената част от исковете, които също следва да му бъдат
присъдени.
В светлината на гореизложеното съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл.
342, ал. 1 ТЗ, че В ПОЛЗА на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, със седалище
град София, жк. „Младост” № 4, Бизнес парк, сграда 6 ЕИК №********* СЪЩЕСТВУВА изискуемо вземане срещу И.П.Г., ЕГН **********, с адрес: *** за сумата в размер на 2640,02 лева, ведно със законната лихва
за забава, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда –
11.03.2019 г. представляваща непогасена част от задължения за месечни
абонаментни такси и използвани услуги по Допълнително споразумение към договор
за мобилни услуги с предпочетен номер ***и неплатени лизингови вноски по
Договор за лизинг към него; неплатени абонаментни такси, използвани услуги по
Договор за мобилни услуги с предпочетен номер ***и неплатени лизингови вноски
по Договор за лизинг към него; неплатени абонаментни такси по Допълнително
споразумение към договор за мобилни услуги е предпочетен номер ***и неплатени
лизингови вноски по Договор за лизинг към него: неплатени абонаментни такси и
използвани услуги по Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с
предпочетен номер *** ш неплатени лизингови вноски по Договор за лизинг към
него;
ОТХВЪРЛЯ
иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че В
ПОЛЗА на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД,
СЪЩЕСТВУВА изискуемо вземане срещу И.П.Г.
за сумата в размер на 134,74 лв.,
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор за предоставяне
на мобилни услуги за периода от 27.02.2017 г. до 27.10.2018 г., като
неоснователен, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. 1771/2019
г. по описа на Районен съд П..
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И.П.Г., ДА ЗАПЛАТИ на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, суми в размер
на 889,20 лева, разноски в рамките
на исковото производство и 246,25 лева разноски
в рамките на заповедното производство, съразмерно на уважената част от исковата
претенция.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ_________________