Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 15.10.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в
публично заседание на първи октомври, през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна Владимирова в.гр.дело № 14141
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 267612 от 7.11.2019
г. по гр.д.№ 70755/2014 г. по описа на
СРС, 38 съставв, е признато за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление ***, искове по реда на чл. 244 ГПК, че
ответниците, посочени в диспозитива на решението като М.М. С., М.А. С. и С.А. С.дължат
при квоти 2/3 за М.М. С. и по 1/3 за останалите двама ответници сумата от
4203,24 лв., от които 3562,40 лв. – главница, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за топлоснабдения имот – ап. № *********на ул. „*********за
периода от м. 12.2011 г. до м. 4.2013 г. и 640,84 лв. – законна лихва за забава
от 31.01.2012 г. до 25.06.2014 г., както и законната лихва върху главницата от
25.06.2014 г. до окончателното плащане на задължението. Осъдени са ответниците
да заплатят на ищеца 808 лв. съдебни разноски.
Горепосоченото решение е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице подпомагаща страна
"С.-Е." ООД.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ответниците С.А.С., М.А.С. и М.М.С.. Въззивната жалба е депозирана в
законоустановения двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и е съобразена с
изискванията на чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което
същата се явява допустима. Във въззивната жалба са наведени оплаквания, че решението
е недопустимо и неправилно. Решението било постановено срещу ненадлежни
ответници, които не са собственици на топлоснабдения имот, доколкото по делото
липсвали доказателства за установяване на собствеността върху имота, а
представеното писмо от Столична община, посочено в решението на
първоинстанционния съд като „удостоверение“, не можело да се цени като такова,
тъй като представлявало кореспонденция между ищеца и Столична община и не било
годно да докаже собствеността върху имота. Твърди се, че доколкото фамилното
име и ЕГН на ответницата М.М.С. били погрешно посочени от ищеца, решението в
тази част било недопустимо, тъй като ответницата М.С. не била пасивно
легитимирана да отговаря по иска. Твърди, че неправилно съдът е отхвърлил като
неоснователно възражението на ответниците за изтекла погасителна давност, тъй
като М.С. и С.С. били конституирани служебно от съда на 11.07.2016 г. на
мястото на починалия първоначален ответник А. С., като с оглед датата на
конституиране спрямо тях исковете били погасени по давност. Неправилно били
определени съответните квоти за задължението на ответниците. Претендират се
разноските за двете инстанции.
Въззиваемата страна е получила
препис от въззивната жалба, като в законоустановения срок отговор не е
постъпил. С молба от 24.09.2021 г. „Т.С.“ ЕАД е изразила становище за
правилност и законосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение. Моли
въззивната жалба да бъде отхвърлена, а решението на СРС – потвърдено.
Претендира разноски за производството пред въззивната инстанция и прави
възражение за прекомерност по отношение на разноските на въззивниците.
Третото лице подпомагаща
страна не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане
обективно и субективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК с правна
квалификация с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно. По твърденията на жалбоподателите, че
същото е недопустимо, намира следното:
Със заявление вх. № 3138349 от
25.07.2014 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК ищецът „Т.С.“
ЕАД е поискала издаване на заповед за изпълнение за процесните задължения срещу
длъжниците, посочени в заявлението като А.С.С., ЕГН **********, адрес: *** и М.М.
С., без посочено ЕГН, с адрес адрес:
гр. София, ул. ********Въз основа на подаденото заявление е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 30.07.2014 г. срещу посочените длъжници. В срока
за подаване на възражение по чл. 414 ГПК такова е постъпило от двамата длъжници
А.С.С. и М.М.С. чрез адв. А.Л.от
САК, с представено към възражението пълномощно за двамата длъжници. На
заявителя е указано да предяви иск по реда на чл. 422 ГПК в едномесечен срок,
което той е направил с искова молба с вх. № 19889 от 19.12.2014 г., депозирана
в СРС. В исковата молба като длъжници са посочени А.С.С. и М.М. С.. Посочено е ЕГН, идентично за
двамата длъжници – **********, за което впоследствие се установява, че е ЕГН на
А. С.. След неуспешни опити исковата молба да бъде връчена на ответниците А. С.
и М.С. се установява, че А. С. е починал и на негово място на 11.07.2016 г. са
конституирани като ответници неговите наследници по закон М.М.С., М.А.С. и С.А.С.. След неуспешни
опити за връчване на книжата по делото, ответниците получават преписи от
исковата молба в деловодството на съда по реда на чл. 47, ал. 2 ГПК и в
законоустановения срок на 12.05.2017 г. подават писмен отговор на исковата
молба, с който оспорват изцяло исковете. Твърди се, че ответниците не са
потребители на топлинна енергия. Твърди се, че М.М.С. не е собственик или
ползвател на процесния имот. Оспорени са всички факти, на които се основава
исковата молба. Прави се възражение за погасителна давност.
От изложеното е видно, че
действително в заявлението по чл. 410 ГПК и в исковата молба ответницата М.М.С.
погрешно е посочена като М.М. С.. Става въпрос за техническа грешка, която не
води до липса на пасивна процесуална легитимация на ответницата. Видно от
развилото се заповедно производство, както и от представените по делото
доказателства, не е имало съмнение, че исковете са предявени срещу М.М.С.,
което обуславя и правния ѝ интерес от подаване на възражение по чл. 414 ГПК – право, което тя е упражнила, като е посочила коректно имената си.
Процесуален пропуск на първоинстанционният съд е, че не е констатирал наличието
на техническа грешка и същата не е била своевременно отстранена, но тя не води
до недопустимост на исковете. В този смисъл е и практиката на ВКС – Решение №
446 от 06.01.2012 г. по гр. д. № 1080/2010 г. на ВКС, I г.о., съгласно което
ищецът е този, който определя страните в процеса – от чие име и срещу кого
предявява иска. По правило лицето, посочено в исковата молба като ищец или
ответник, става страна, а не лицето, което подателят на исковата молба е
възнамерявал да направи страна. Кой се сочи за страна обаче трябва да се
извлече не от буквалния текст на молбата, а от нейния смисъл, преди всичко от правоотношението,
предмет на иска. Допуснатата от ищеца грешка при обозначаване на действителния
ответник също може да бъде поправена, без това да съставлява изменение на иска.
Тези хипотези следва да бъдат разграничавани от случаите, когато качеството на страна
се придобива вследствие на правоприемство /чл. 227 ГПК/, или вследствие
изменение на страните по иска /чл. 228 от ГПК/.
От изложеното следва, че
исковете срещу М.М.С. не са недопустими и същата е пасивно легитимирана да
отговаря по тях. В мотивите на първоинстанционното съдебно решение ответницата
фигурира като М.С., а в диспозитива – като М. С..
Съдът констатира, че в
диспозитива на съдебното решение е допусната очевидна фактическа грешка по
отношение на имената на ответниците М.А.С. и С.А.С., като същите са посочени като М.А. С. и С.А. С., въпреки че
при конституирането им са обозначени надлежно с правилно посочени имена, като в
мотивите на съдебното решение също фигурират като С.С. и М.С..
Във връзка с основанията за
неправилност на първоинстанцинното решение, въззивният съд е ограничен от
посоченото от страните, като съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от
9.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи
служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване
на делото и събиране на доказателства, а само когато страните са навели
обосновани оплаквания в този смисъл, каквито в случая не са налице.
В настоящия случай във
въззивната жалба са изложени съображения за неправилност на първоинстанционното
решение, които са основателни.
Установено е по делото, че
процесният имот, находящ се в гр. София, ул. „********, е бил топлофициран и че
сградата – етажна собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа. По смисъла на чл. 153 ЗЕ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по
чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по
чл. 36, ал. 3 ЗЕ. По делото е спорно, че длъжниците са собственици или ползватели
на процесния имот по смисъла на § 1, т. 42 от ЗЕ. В тежест на ищеца е да докаже
качеството на клиенти на топлинна енергия на ответниците М.С. и А. С.. Въпреки
че последният е починал и на негово място са конституирани наследниците му по
закон, именно по отношение на А. С. се твърди от ищеца и следва да бъде
установено, че е имал качеството клиент на топлинна енергия за процесния
период, а не по отношение на процесуалните му правоприемници, както неправилно
се сочи във въззивната жалба. Настоящият състав счита, че тази тежест не е
понесена и не е установено в условията на пълно и главно доказване, че
ответниците М.С. и А. С., след смъртта на когото по делото са конституирани
процесуалните му правоприемници М.С., М.С. и С.С., са имали качеството
потребители/клиенти на топлинна енергия за процесния период, доколкото представеното
писмо от Столична община от 22.06.2012 г. не е годно да установи, че
ответниците са собственици или ползватели на процесния имот. В този смисъл са
изложените във въззивната жалба оплаквания, като същите са основателни. Допълнително
следва да се посочи, че писмото от Столична община датира от 2012 г., като
процесният период, за който се претендират сумите, е м.12.2011 – м.04.2013 г.,
с оглед на което няма как същото да съдържа данни за това чия е била
собствеността върху имота след съставянето му на 22.06.2012 г.
Поради това не е налице
първата материалноправна предпоставка за уважаване на иска – не е доказано, че
ответниците М.С. и А. С., на чието място след смъртта му са конституирани
процесуалните му правоприемници, имат качеството потребители или клиенти на
топлинна енергия. С оглед изложеното, решението на Софийския районен съд следва
да се отмени изцяло, а предявените от „Т.С.“ ЕАД обективно и субективно
съединени искове да се отхвърлят.
При този изход на спора на
ответниците по иска и въззивници в настоящето производство се дължат
направените съдебни разноски за двете инстанции. Същите са представили списък
по чл. 80 ГПК в проведеното открито съдебно заседание на 1.10.2021 г. В списъка
се сочи, че е заплатена държавна такса за въззивното производство в размер от
260,97 лв. От доказателствата по делото е видно, че е внесена държавна такса в
размер от общо 160,73 лв. – 100,23 лв.
видно от вносна бележка на л. 3 от гр.д. № 97/2020 г. на СГС и 60,50 лв., видно
от вносна бележка на л. 10 от гр.д. № 14141/2020 г. на СГС. Следователно сумата
от 160,73 лв. следва да се присъди на въззивниците. Претендира се присъждане на
заплатено адвокатско възнаграждение, както следва: в размер от 1 300 лв. за
първа инстанция: 500 лв. за М.С. и по 400 лв. за М.С. и С.С.; в размер от 850
лв. за втора инстанция: 350 лв. за М.С. и по 250 лв. за М.С. и С.С..
Адвокатските възнаграждения са уговорени и реално заплатени, видно от договор №
699502 за правна защита и съдействие, съдържащ и разписка за платената сума,
както и от договор № 688174 за правна защита и съдействие, съдържащ и разписка
за платената сума. С оглед изложеното, на въззивниците следва да се присъди
сумата от 2310,73 лв. Възражението за прекомерност на уговорения и заплатен
адвокатски хонорар за двете съдебни инстанции е неоснователно –
възнаграждението е уговорено за всеки от ответниците, въззивници в настоящето
производство, поотделно, но в минимален размер. Същите са обикновени другари и
видно от осъществяваната от процесуалния представител защита, поддържани са
различни линии на защита по отношение на М.С. от една страна и М.С. и С.С. от
друга страна. Следователно не е налице основание за намаляване на уговореното
адвокатско възнаграждение поради прекомерност.
Предвид изложените
съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 267612 от 7.11.2019 г.,
постановено по гр.д.№70755/2014г. по описа на Софийски районен съд, I
Г.О., 38 състав, поправено с Решение № 20231955 от 22.10.2020 г. по гр.д. №
70755/2014 г. на Софийски районен съд, I Г.О., 38 състав, и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените с искова молба вх.
№ 19889 от 19.12.2014 г. от „Т.С.“ ЕАД по реда на чл. 422 ГПК искове с правна
квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД срещу М.М.С.
/неправилно посочена в заявление вх.№ 3138349/25.07.2014 г. за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и в исковата молба вх.№ 19889/19.12.2014
г. като „М.М. С.“/ в лично качество и като правоприемник по чл. 227 ГПК на А.С.С.,
починал в хода на производството, както и срещу М.А.С. и С.А.С., правоприемници
по чл. 227 ГПК на починалия в хода на производството А.С.С., за признаване на
установено по отношение на ответниците, че дължат на ищеца „Т.С.“ ЕАД сума в
общ размер от 4203,24 лв., от които 3562,40 лв. – главница, представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 12.2011 г. до
м.04.2013 г. и 640,84 лв. – законна лихва за забава от 31.01.2012 г. до
25.06.2014 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане
на сумите, за които суми в полза на „Т.С.“ ЕАД е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от 30.07.2014 г. срещу А.С.С. и М.М.С.
/погрешно посочена в заповедта за изпълнение като М.М. С./.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с
адрес ***, да заплати на М.М.С., С.А.С. и М.А.С. сумата в размер от 2310,73
лв., представляваща направени по делото съдебни разноски за двете съдебни
инстанции.
Решението е постановено с участието на трето лице
подпомагаща страна „С.-Е.“ ООД, на страната на ищеца.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.