Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI-E въззивен
състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и пети март две хиляди двадесет и
втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров
гр. дело № 13383/2020 г. по описа на
СГС и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258
– чл.
273 ГПК.
С Решение № 154553 от 20.07.2020 г., постановено по гр. дело
№ 58239/2019г. по описа на СРС, 128 състав, е признато за установено по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответното дружество „С.“ ЕООД, дължи на ищеца “А.“ ЕООД,
на основание чл. 228 ЗЗД, вр. чл. 288 ТЗ, сумата от 5465,
00 лева, представляваща дължима наемна цена по фактури №160/30.11.2018г.,
161/13.12.2018г., 162/28.12.2018г., издадени във връзка с договор от
05.11.2018г. за наем на комбиниран багер Volvo BL71, ведно със законната лихва от подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК –
22.08.2019г. до изплащане на вземането.
Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 739, 87 лв., представляваща
направени разноски в исковото и заповедно производство.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника - “С.” ЕООД, чрез пълномощника
си – адв. Н. Н., с надлежно учредена представителна
власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото,
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Сочи, че
постановеното решение е недопустимо, тъй като е постановено при нарушение на диспозитивното начало, изразяващо се в неправилната
констатация на съда, че издадените фактури са по сключения между страните
договор, както и че са във връзка с конкретните товарителници, тъй като
посочените обстоятелства не били подкрепени с никакви доказателства. Поддържа,
че съдът неправилно е приел за установено, че товарителници с № 06766-0067769,
№066770-00677771 са издадени основателно от ищцовото
дружество във връзка с Договор от 05.11.2018г., тъй като същите били
представени без да са подписани от приемащото дружество в противоречие с предвиденото в подписания договор между
страните, както и поради обстоятелството, че фактурите са издадени в различен
период от договорения в договора. Изтъква, че липсвало представяне на
товарителници № 0067769 и № 0067771. Посочва още, че съдът неправилно не е взел
предвид изслушваните по делото свидетелски показания, от които се доказвало, че
той не е страна по въпросното правоотношение, от което следва, че нито е
възлагало, нито е приемало изпълнение по отношение на процесния
багер. Като неправилна посочва и констатацията на съда, съгласно която дружество
е признало претенцията за заплащане на претендираната
от ищеца сума от 5 465 лв. Моли съда да обезсили решението като
недопустимо, а при условията на евентуалност на оплакванията да го отмени и да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемият ищец - “А.“ ЕООД, чрез процесуалните си представители – адв.
Н. А. и адв. Й. В., с надлежно учредена по делото
представителна власт по дело, е подал отговор на въззивната
жалба, с който я оспорва същата. Посочва, че не са налице основания за
недопустимост на решението, доколкото правилността на преценката дали дадени
писмени доказателства е следвало да бъдат приети или не е обстоятелство, което
има значение единствено за неговата правилност. По отношение на оплакванията за
неправилност на постановеното решение сочи, че съдът обоснова е приел за
установено, че наличието на осчетоводени от ответното дружество фактури,
ползването на данъчен кредит, както и частичното плащане по тях, доказват
наличието на облигационно отношение между страните. Поддържа, че решението на
СРС е правилно и моли съда да потвърди същото. Претендира направените в
заповедното и исковото производство разноски.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса за въззивното
производство, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания
в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за неоснователна, като настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд
и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те
стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите
и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, като относно правилността
на първоинстанционното решение той е обвързан от
посочените в жалбата пороци.
Съдът,
като съобрази оплакванията на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
На
първо място следва да бъде обсъдено направеното от ответното дружество
оплакване за недопустимост на постановеното решение. Тези основания са разяснени
в ППВС № 1/1985 г., ТР № 13/1976 г. ОСГК на ВКС, ТР №
1/2001 г. и ТР № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС, като съобразно
задължителните за съдилищата постановки съдебното решение е недопустимо когато е постановено при липса на положителна
абсолютна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск и за
надлежното му упражняване, или при наличие на
процесуална пречка; при десезиране на съда; при
отклонение от диспозитивното начало в процеса, или недопустимо е решението,
което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество.
Посоченото от ответника оплакване за недопустимост на постановеното решение по
същността си е неоснователно, доколкото наведените аргументи за неправилно
кредитиране на доказателства сами по себе си не биха могли да доведат до
постановяване на решение, страдащо от порока недопустимост. В случай, че съдът
допусне грешка при преценката на писмени доказателства, съдът се е отклонил от
предписаните процесуални правила, обезпечаващи установяването на обективно
съществуващите извън и независимо от процеса факти и обстоятелства, но това
нарушение евентуално би имало значение на плоскостта за правилността на
постановеното решение.
За да
постанови обжалваното решение, първоинстанционният
съд е приел, че ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване
наличието на валидно сключен между страните договор за наем на комбиниран багер
Volvo BL7, ведно с оператора му, мотивирайки формирания правен извод с
обстоятелството, че е налице подписан между страните договор, автентичността на
подписа върху който не е оспорен от ответното дружество.
Договорът за наем на вещи е уреден в чл. 228 и сл. ЗЗД. В правната доктрина и съдебната практика няма
спор, че договорът за наем е неформален и консенсуален
договор, който се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно
присъщите за съдържанието му съществени елементи – вещта, предмет на договора
за наем и възнаграждението, което наемателят се задължава да плати на наемодателя.
Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на
договора за наем, като в случаите, в които предмет на договора са недвижими
имоти, писмената форма на договора за наем има значение и с оглед на противопоставимостта му по отношение на трети лица.
Основното задължение по договора за
наем на наемодателя е да предостави на наемодателя вещта за временно ползване,
а основното задължение на наемателя е да заплаща определена за ползването на
вещта цена.
По делото е представен договор за наем
от 05.11.2018г., сключен между ищцовото и ответното
дружество, съгласно който ищецът се задължава да предостави на ответника комбиниран
багер Volvo BL71, заедно с оператора на машина на ответното
дружество, срещу което ответното дружество е поело задължение да заплаща наемна
цена за ползването на багера в размер на 300, 00 лв. на смяна без ДДС. Процесният договор е двустранно подписан от представители
на ищцовото и ответното дружество. С оглед на
същността му на частен диспозитивен документ,
подписан от страните по него представеният договор се ползва единствено с
формална доказателствена сила и обвързва съда
единствено с оглед на авторството му. В хода на откритото пред първата
инстанция производство за оспорване на автентичност на частния диспозитивен документ по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК
ответното дружество, върху което пада доказателствената
тежест, не е оборило при условията на условията на пълно и главно доказване
автентичността на поставения в процесния договор
подпис на органния представител, поради което следва
да бъде прието, че същият е поставен именно от законния представител на
ответното дружество. С оглед на обстоятелството, че частният диспозитивен документ не се ползва с материална доказателствена сила значението му за доказването на
наличието на облигационна връзка между страните следва бъде преценено с оглед
на вътрешното убеждение на съда, при съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства.
С оглед на оплакването на ответника във
въззивната жалба за неправилност на решението поради
кредитиране от страна на съда на представените по делото процесни
фактури следва да се посочи, че по делото са представени фактури №
**********/30.11.2018г., №**********/13.12.2018г., №**********/28.12.2018г.,
които са двустранно подписани от представители на ищцовото
и ответното дружество и съдържат индивидуализация на спорното право –
основанието за възникването е предоставянето на използването на багер, цената за
ползването и начина на плащане.
Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана
в решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г.
по т. д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. и
др., която се споделя и от настоящия състав, фактурата може да се приеме
като доказателство за сключен договор ако отразява съществените елементи от
съдържанието на сделката - вид на предоставената услуга, стойност, начин на
плащане, имена на страните, респ. на техните представители, време и място на
сключване на договора. Ето защо фактурите са годно доказателство да
отразят възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им
от търговското дружество –ответник, включването им в дневника за
покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на
ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва
неговото съществуване, в който смисъл е и споделяната от състава на съда трайна
практика на ВКС – решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г., II ТО,
решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение №
92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по
т.д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г. на
II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II ТО. Нещо
повече, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска
/неавтентична/ или е останала неподписана за "получател" по договора,
респ. от наемателя по договора за наем, тя може да послужи като доказателство
за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на
съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете
страни, както и е ползван данъчен кредит, както е и в конкретния случай /в този
смисъл решение № 42/2010 г. по т.д. № 539/2009 г. на II ТО, решение № 92/2011
г. по т.д. № 478/2010 г. на II ТО и решение № 47/2013 г. по т.д. № 137/2012 г.
на II ТО/.
В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно
заключението на изслушаната пред първоинстанционния
съд ССчЕ, което не е било оспорено от страните и
което заключение настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно
дадено и кредитира с доверие, се установява, че процесните
фактури са осчетоводени в счетоводството на ответника, включени са
в справката декларация на последния по ЗДДС за данъчен период 01.11.2018г. –
31.12.2018г. и за тях е ползван данъчен кредит. Съгласно заключението на вещото
лице от ответното дружество са извършвани частични плащания в размер на
4 300, 00 лв., от които 1 800, 00 лв., платени на 30.11.2018г. и
2 500, 00 лв., платени на 14.12.2018г., с които са закрити задълженията по
фактура № 159/13.11.2018г. и №160/30.11.2018г., в резултат, на което е определило дължима сума въз основа на процесните фактури от ответното дружество на ищеца в размер
на 5 465, 00 лева. Съобразно гореизложеното, във връзка с действията по
отразяване на фактурите в счетоводството на ответното дружество,
включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен
кредит по тях, се доказва сключването на договор за наем и изпълнението на
задължението на ищеца по него за предоставяне на ползване на предмета на
договора. Ето защо следва да бъде прието, че за ответника е възникнало
задължение за плащане на уговорената цена.
В подкрепа на изложеното следва да бъде посочено, че в
споделяната от настоящия състав практика на ВКС, обективирана
в решение № 211/2012 г. на ВКС по т.д. № 1120/2010 г. на II ТО, е посочено още,
че само по себе си отсъствието на изискуеми се от Закона
за счетоводството реквизити във фактурата не е основание за
отричане на правоотношението, тъй като поради неформалния характер на процесния договор, преценката за сключването на договора не
следва да бъде ограничавана само до съдържанието на същия този документ, а е
необходимо да се направи с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на
тези, относно предприети от страните действия, които при определени
предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуващата
облигационна връзка, като вписването на фактурата в дневниците за
продажба и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в
справки-декларации и ползването на данъчен кредит по нея, са обстоятелства
несъмнено релевантни за възникването на продажбеното правоотношение, по повод
на което тя е била съставена. Същите тези действия по отразяване
на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в
дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата,
съответно превеждането на дължимия във връзка с продажбата ДДС от купувача по
сметка на продавача, представляват недвусмислено признание на
задължението и доказва неговото съществуване.
Във връзка с изложеното не следва да бъдат споделени оплакванията
на жалбоподателя за неоснователно издаване на процесните
фактури поради липсата на двустранно подписване на издадените товарителници, които
предхождат издаването на процесните фактури. В
действителност, задължение за издаване на фактурите след представяне на
двустранно подписани товарителници е предвидено в съдържанието на сключения
между страните договор, но неспазването му по отношение на издаването и
подписването на товарителниците не може да елиминира значението на издадените,
подписани и осчетоводени от ответното дружество фактури. Ответникът е имал
възможност да направи съответни възражения по повод издаването на
товарителниците и в последствие на процесните фактури
и да ги релевира
към ищцовото дружество, както и да не осчетоводява
или сторнира същите и да не ползва данъчен кредит, но
същия не е отправил до ищцовото дружество подобни
възражения, а е осчетоводил процесните фактури. Ето
защо и оплакванията на жалбоподателя в тази насока са неоснователни. Сам по
себе си фактът на осчетоводяване на фактурите недвусмислено сочи
на признание на обективираните в тях
задължения, възникнали на посоченото в основание.
Във връзка с наведеното оплакване от ответника за
неправилност на решението поради несъобразяване от страна на първоинстанционния съд на изслушаните свидетелски
показания, от които ставало ясно, че между страните не било възниквало
облигационно правоотношение следва да бъде посочено, че въпросните свидетелски
показания са били допуснати във връзка с доказване на изпълнението на сключения
договор от страна на ищеца чрез предоставяне на багера, предмет на договора за
наем за ползване, а не за съществуването или липсата на облигационно
правоотношение между страните, а и с оглед ограничението по чл. 164, ал. 1, т.
3 ГПК, поради което оплакванията на
ответника в тази насока са неоснователни.
В обобщение следва да се посочи, че наличието на подписан
между страните договор за наем, наред с отразените
във фактурата данни, преценени във връзка с неоспореното заключение
на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, както и направеното частично
плащане от страна на ответника по фактура № **********/30.11.2018г. водят до обоснован
извод, че
задължението на ответника за заплащане на цената за ползване на описания в процесните фактури услуги багер е признато от
длъжника по недвусмислен начин.
Предвид изложеното настоящият състав по делото установява, че ищецът при условията на пълно и главно
доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, е установил изпълнение на задължението си да предостави за ползване вещта, предмет
на договора за наем, от което следва и правото му да получи наемна цена,
съобразно уговореното между страните. В тежест
на ответника е било да установи, че е изпълнил задълженията си и е заплатил наемната
цена, обективирана в процесните
фактури, тъй като ищецът не е длъжен да установява отрицателния факт на
неплащането. Ето защо ответникът дължи сумата от 5 465, 00 лв.,
представляваща наемна цена по фактури, от които 740, 00 лв. по фактура № **********/30.11.2018г., 3 420, 00 лв. по фактура
№**********/13.12.2018г., 1 305, 00 лв. по фактура №**********/28.12.2018г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК (22.08.2019г.)
до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 02.09.2019г. по ч.гр.д. № 48736/2019г. по
описа на СРС, 128 състав.
С оглед изхода на делото по иска с предмет главното парично
задължение, основателно е и искането за присъждане на законна лихва от момента
на предявяване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение –
22.08.2019г. до окончателното изплащане на вземането.
Тъй като други оплаквания не са наведени с въззивната жалба и с оглед съвпадане на правните изводи на
двете съдебни инстанции, обжалвано решение следва да бъде потвърдено.
При
този този изход на делото
пред въззивната инстанция жалбоподателят следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемото
дружество на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 600, 00
лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение в производството
пред СГС.
С
оглед на цената на иска
и по арг. от чл. 280, ал.
3, т. 3 ГПК въззивното решение
по процесното
търговско дело не подлежи
на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
№ 154553 от 20.07.2020 г., постановено по гр. дело № 58239/2019 г., по описа на
СРС, 128 състав.
ОСЪЖДА
„С.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от С.Д.Л., да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, представлявано от А.Л.Ц., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 600,00 лева, представляваща сторени в производството
разноски.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: