№ 224
гр. Пазарджик, 21.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Мариана Ил. Димитрова
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Мариана Ил. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20215200500627 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Обжалва се Решение № 260120 постановено на 18.05.2021г. по гр.дело № 350 по описа на
Велинградския районен съд за 2020г., с което е отхвърлен иска на С. Н. Г., ЕГН **********
от с. Д., ул.„Т.П.“ № 5, против “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София 1324, жк. „Люлин” № 7, бул.„Джавахарлал Неру” №28,
„Силвър център”, ет.2, офис 40- 46 - за прогласяване нищожност на Договор за паричен заем
№ 3188871 от 29.03.2018г., сключен с “Изи Асет Мениджмънт” АД, като противоречащ на
императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и искът за връщане на недължимо
платена сумата от 174,04лв., над размера от 148,68лв. -неустойка и за сумата от 40лв. -
договорна лихва, като неоснователни. Прогласена за нищожна на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, e клаузата по чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем
№ 3188871 от 29.03.2018г. сключен между С. Н. Г. и “Изи Асет Мениджмънт” АД. Осъдено
е „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати на С. Н. Г. сумата от 148,68лв. представляваща
недължимо платена неустойка по чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем № 3188871 от
29.03.2018г. Присъдени са сторените в производството съдебно-деловодни разноски.
Във въззивната си жалба въззивницата С. Н. Г.-ищца в първоинстанционното производство
обжалва решението в частта, с която искът й за прогласяване на нищожността на договор за
паричен заем № 3188871, сключен с “Изи Асет Мениджмън ” АД от 29.03.2018 г., както и
иска за връщане на недължимо платена сума от 174, 04 лв. над размера от 148.68 лв. -
1
неустойка и за сумата от 40лв. договорна лихва са отхвърлени като неоснователни. Излага
подробни съображения. Формулира искане,решението в обжалваната част да бъде отменено,
вместо което въззивната инстанция уважи исковите й претенции.
Въззиваемата страна в срока по чл.263,ал.1 от ГПК с отговора на въззивната жалба излага
съображения за нейната неоснователност.
Съдът след като обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства установи следното:
Между страните по спора е сключен договор за паричен заем № 3188871 от 29.03.2018г. по
силата на който „Изи Асет Менджмънт” АД е предоставило на С.Г. паричен заем в размер
на 500 лв. за срок от 12 седмици при фиксиран ГЛП 40%, срещу насрещното задължение на
заемателя да върне сумата от общо 525,36лв. на 12 седмични вноски, от по 43,78лв. платими
на конкретно посочени дати в т.5 от договора, като е определен и крайния падеж 22.06.2018
г. Този договор е сключен при следните параметри: Размер на заема 500 лева; Размер на
вноски по кредита: 43,78лв.; Срок на кредита: 12 седмици; ден на плащане; брой на
вноските 12бр.; Годишен процент на разходите (ГПР) 47.84%; Фиксиран годишен лихвен
процент - 40,00% ; лихвен процент на ден - 0,11%; дата на първо плащане 06.04.2018г.; дата
на последно плащане - 22.06.2018г.; обща сума за плащане 525.36 лв.Няма спор между
страните, че сумата е получена от заемополучателя.
С чл.4, ал.1 от договора за заем, страните са се споразумели, в срок от 3 дни от сключването
му, заемът да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица-
Поръчители, всяко от които да работи по трудов договор с месечно възнаграждение от поне
1000лв., да не заемател или поръчител по друг договор и кредитната му история да е
„редовен“; или 2.Банкова гаранция, включваща период от 30 дни след изтичане на срока на
договора за заем и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по заема.В
чл.4, ал.2 от договора е уговорено, че ако заемополучателят не представи обезпечението
уговорено в ал.1 в 3 дневен срок от сключването му, заемателят дължи неустойка в размер
на 148.68 лв., която следва да престира разсрочено към погасителната вноска, съгласно
Погасителен план по чл.2, т.2, 8 като към размера на вноската се добавят сума от 12,39лв.
Видно от представения погасителен план вноските за неустойка са 12бр., всяка в размер на
12,39лв. като са прибавени към погасителни вноски от по 43,78лв., общия размер на всяка
седмична вноска е станал 56,17лв.
Няма спор ,че кредитополучателката е изпълнила изцяло задълженията си по договора.
Заплатила е общо сумата в размер на 673,62лв., от която 500лв.-главница, 24,94лв.-
договорна лихва и 148,68лв. -неустойка, с което са погасени задълженията по погасителен
план. Годишният процент на разходите, изчислен съобразно формулата, определена по
силата на приложение №1 към чл.19, ал.2 от Закона за потребителския кредит е в размер на
47.84%.При изчисляването на годишния процент на разходите са включени разходи за
лихви, при договорен лихвен процент в размер на 40.00%, дължими от заемодателя. В този
смисъл е заключението на СЧЕ. Вещото лице ,освен това е посочило,че при изчисляване на
годишния процент на разходите са възможни няколко варианта в зависимост от това като
2
какъв разход се приема неустойката в размер на 203,08 лева.Ако се приеме неустойката да
бъде прибавена като други такси в сектор „първоначални такси“ , то ГПР е 1249,77. В
случай, че неустойката се прибави като други годишни такси в сектор „годишни такси“, то
ГПР е 48,2167%.
При така установеното и с оглед въведените от ответника възражения за недействителност
на договора за заем,първоинстанционният съд е приел следното: Договора за заем съдържа
подробна информация за правата и задълженията на страните, начина на прекратяването му
и други общи разпоредби,подписан е от ищеца на всяка страница ,поради което, съдът е счел
че не е налице недействителност на договора поради неспазеното изискване на член 11, ал.
2 от ЗПК.В договора се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и общата
сума, която следва да се изплати. Тези данни са намерили отражение и в погасителния план
към договора за кредит,поради което съдът е приел,че не са налице нарушения по член 11,
ал.1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК.
Първоинстанционният съд е приел за неоснователни твърденията на ищеца, че в ГПР следва
да бъде включена и уговорената неустойка. В договора е посочен фиксиран ГЛП в размер на
40%,и при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за
страните, то съдът е приел,че не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11,
т. 9 ЗПК.При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по
чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по чл.11, ал. 1, т. 11
относно погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя и периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването.Като неоснователно съдът е счел и твърдението на ищеца, че
договорът е нищожен, тъй като с него е уговорен ГЛП от 40%, който като уговорен в повече
от трикратния размер на законовата лихва бил в противоречие с изискванията на чл.26, ал.1
от ЗЗД и уговорен в нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото.Съдът е съобразил,че при изчисляване на ГПР в него е включена и
договорната лихва, и въпреки това ГПР не надвишава 50%, респективно изпълнено е
изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК, и няма нарушение на добрите нрави.
Първоинстанционният съд не е констатирал и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9
ЗПК. Клаузата, установяваща задължението за заплащане на възнаградителна лихва в размер
от 25,36лв. (определен при съпоставяне на общото задължение по кредита и размера на
чистата стойност), при фиксиран годишен лихвен процент от 40,00%, съдът е счел,че не е
установена в противоречие с добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент
съотнесен към задължението на кредитополучателя за заплащане на главница, и
представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен
с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на
ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.
Съдът е приел,че клаузите по чл. 2, т. 6 и 8 касаещи ГПР и ГЛП от ДПК не са нищожни,
3
нито на основание чл.19, ал.5 от ЗПК, нито като накърняващи добрите нрави, доколкото по
изложените съображения относно размерите им, които са под прага по чл.19, ал.4 от ЗПК, не
противоречат на принципа за справедливост и на равнопоставеност на страните в
облигационната връзка, поради което и не накърняват добрите нрави и като такива не са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.На това основание, е приел,че искът за
прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 3188871 от 29.03.2018г. като
противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона
за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, е неоснователен .
Настоящият съдебен състав изцяло споделя правните изводи на първоинстанционният съд и
на основание чл.272 от ГПК мотивира решението си като препраща към тях.
На следващо място, съдът е счел твърдението на ищцата,че клаузата по чл.4 предвиждаща
задължение за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение е
недействителна,тъй като нямала характер на неустоечно съглашение, не се характеризирала
с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Съдът е
установил,че в конкретния казус заемът е отпуснат независимо дали в указания срок ще
бъде обезпечен или необезпечен с исканите обезпечения.Освен това ,съдът е констатирал,че
неустойката по чл.4, ал.2 е договорена в глобален размер от 148,68 лв. без да е посочено
какво е съотношението й към вредите, които се съизмеряват със задължението по договора
за заем. На посочените основания, съдът е приел,че неустойката, така както е уговорена, не
може да се характеризира като неустоечно задължение, доколкото не изпълнява присъщите
на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото
се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката водела до скрито
оскъпяване на кредита с повече от 29 % от заетата сума, явявала се като сигурна печалба за
кредитора, доколкото съдът е констатирал, че въведените изисквания в договора за вида
обезпечение, респективно изискванията, на които поръчителите следва да отговарят, както и
тридневния срок за предоставяне на обезпечението, е щяло да бъде свързано със значителни
затруднения за кредитополучателя. Съдът е приел,че поради тези особености на договора,
клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 от ЗЗД,
което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД. На следващо място,съдът е приел,че клаузата в чл.4, ал.2 от ДПК № 3188871 от
29.03.2018г. е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП, тъй като същата била
необосновано висока. Приел,че непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването
на вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава
единствено предпоставки за начисляването на тази неустойка,който резултат е несъвместим
с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя,противоречи на принципа
на справедливост и равнопоставеност на страните, като поставя в неравностойно положение
по-слабата страна в облигационната връзка, поради което и неустоечната клауза по чл.4,
4
ал.2 от ДПК се явява нищожна, като накърняваща добрите нрави.
Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази
си част,първоинстанционният съд е приел, че договора изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка
по чл.4, ал.2 от договора.Въз основа на изложеното, съдът е приел,че осъдителния иск за
връщане на платената без основание неустойка в размер на 148,68лв. е основателен, като с
оглед данните по делото относно размера на неустойката, за разликата над 148,68 лева до
претендирания размер 174,04 лева се явявал неоснователен.
Съдът изцяло споделя правните изводи на първоинстанционният съд и на основание чл.272
от ГПК ,мотивира съдебния си акт като препраща към тях.
Доколкото въззивника не обоснована твърденията си за основателност на претенцията в
претендирания размер от 174,04 лева ,а от друга страна -от заключението на вещото лице се
установява,че заплатената от въззивницата неустойка е в размер на 148, 698 лева, то искът за
връщането й се явява доказан в размера посочен от вещото лице, и възприет от
първоинстанционният съд.
При постановяване на решението си първоинстанционният съд е съобразил всички
ангажирани и относими към спора доказателства. Същото е правилно,постановено при
спазване на материалния и процесуалния закон.Направените от въззивния съд изводи
съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което решението на основание
чл.271,ал.І от ГПК следва да бъде потвърдено.
Воден от горното,Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260120 постановено на 18.05.2021г. по гр.дело № 350 по
описа на Велинградския районен съд за 2020г.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280,ал.3,т.1 от ГПК
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6