Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен
състав, в
публичното заседание на двадесет и
седми януари през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря
Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 5382 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 536875 от 16.11.2018 г., постановено по гр. д. № 9876/2018 г., по описа на Софийски районен съд, I ГО, 32-ри състав, всеки един от ответниците - В.И.В. и М.В.В., е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД следните суми: 1./ сумата от 396,53 лева, представляваща стойността за незаплатена топлинна енергия и дялово разпределение за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.02.2018 г. до изплащане на вземането, както и 2./ сумата от 79 лева – лихва за забава за периода 15.09.2014 г. – 22.01.2018 г. С решението всеки един от ответниците е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 300 лева – разноски по делото.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Н.“ ЕАД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците В.И.В. и М.В.В., в която са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен акт поради нарушения на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Въззивниците поддържат, че по делото не е установено да е налице валидно облигационно правоотношение между тях и ищеца за доставяне и потребление на топлинна енергия, както и че не е проведено дължимото пълно и главно доказване на претенцията на ищеца. Предвид изложеното молят за отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени в цялост.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Н.“
ЕАД не изразяват становище по жалбата в
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 153 от ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД.
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС, 32-ри състав, решение за правилно, като споделя
изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
основателност на предявения от „Т.С.“ ЕАД иск по чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД /чл. 272 от ГПК/. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и
следното:
За уважаване на предявения иск по чл.
79, ал. 1 от ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва
да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни
отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на
реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че
нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
Основният спорен по делото въпрос е дали
между страните е съществувало валидно договорно отношение за продажба на
топлинна енергия, респ. обема и стойността на доставената такава.
Настоящият съдебен състав намира, че законосъобразно и
правилно с обжалваното решение е прието, че от събраните по делото
доказателства – справка от Столична община – район „Искър“ относно данни за
абонати на „Т.С.“ ЕАД, придобили собственост на жилища от СО - район „Искър“,
договор от 30.03.2002 г., сключен между ЕС на адрес - гр. София, жк „**********,
представлявана от В.И.В., и „Н.И.“ ООД, протокол от
проведено на 27.07.2002 г. ОС на ЕС и наематели на бл. 166 в гр. **********, ведно със списък към
същия, справка за предоставяне на данни по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г., се
установява, че ответниците имат качеството на клиенти на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на чл. 150, ал.
1 от ЗЕ и пар. 1, т. 2а
от ЗЕ по отношение на процесния топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, жк „**********, ап. 25.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал.
1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиентите на топлинна енергия за битови нужди, се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР. Следователно между страните за процесния период
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни Общи условия за продажба, каквито са Общите условия от
12.03.2014 г., публикувани във в-к „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., и в-к „19
минути“, съгласно изискването на чл. 150, ал.
2 от ЗЕ. В случая съдът съобразява и разпоредбата на чл. 150, ал.
3 от ЗЕ, която предоставя възможност за клиентите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Ответниците не твърдят и не
установяват да са упражнили правото си да възразят по горепосочения начин срещу
Общите условия, поради което съдът намира, че са ги приели. Нормата на чл. 150, ал.
2 от ЗЕ не изисква публикация на Общите условия в „Държавен
вестник“ като условие за пораждане на правното им действие в отношенията между
страните. Единственото законово изискване е те да са публикувани в един
централен и местен ежедневник, което изискване е спазено. С оглед изложените
мотиви съдът приема, че за исковия период от време между ищеца и ответниците е
съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет – доставката на
топлинна енергия за битови нужди за процесния имот. Обстоятелството
колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно - в
жилището на ответниците, е от значение единствено за доказване размера на иска,
като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до
отхвърлянето му - съгласно чл. 162 от ГПК.
Така придобитото качество законът не
ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от различните
нови основания за пораждане на търговски отношения с нови потребители на
топлинна енергия и загубването на това качество става при отчуждаване на
топлоснабдения имот или настъпване на други законоустановени факти,
прекратяващи облигационните отношения. Доколкото по делото не са ангажирани
доказателства, установяващи ответниците да са отчуждили процесния имот, се
налага извод, че районният съд в правилно приложение на закона е приел
наличието на договорна връзка между страните и при формирането на този извод не
е допуснато нарушение на материалния закон.
Установено е въз основа на
заключението на вещото по допуснатата и приета в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което съдът намира за обективно и
компетентно изготвено, че делът на ответниците за отопление на имота, за
сградна инсталация и за битово горещо водоснабдяване са били изчислени в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба. Количеството
топлинна енергия, постъпило в сградата – етажна собственост, се измервала чрез
монтиран в абонатната станция топломер, който е преминал на периодични
метрологични проверки за техническа годност. Посочено е, че начислените суми за
процесния период са в съответствие с действащите нормативни актове. Съгласно
заключението за процесния период е бил осигуряван достъп до имота за отчет на
УДР, в имота не е имало отоплителни тела, свързани с ВОИ, не е изчислена и
начислена ТЕ за отопление на имот от отоплителни тела в имота, не е начислена
ТЕ от отоплителни тела в общите части като дял за имот, начислен е разход за ТЕ
за отопление от сградна инсталация на база пълен отопляем обем, изчислена и
начислена е ТЕ за подгряване на вода за БГВ на база отчет на един брой водомер.
Съгласно заключението стойността на потребената за исковия период топлинна
енергия възлиза на 764,52 лева.
Доколкото няма доказателства да е заплатена
претендираната за исковия период главница /напротив, събрани са данни за
обратното съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза/, то следва
да се приеме, че за процесния период м. 05.2014 г. – м.
04.2016 г всеки от ответниците дължи на ищцовото дружество заплащане на присъдената
с решението на СРС сума за главници за ТЕ и дялово разпределение в размер на ½
част от сумата от 793,06 лева, както и по ½ част от сумата
от 158
лева - обезщетение
за забава върху главниците за исковия период, съобразен със заключенията на
приетите съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи.
По останалите възражения на
жалбоподателите срещу основателността на иска съдът намира следното:
Възражението, че не е установено
реалното потребление на топлинна енергия се опровергава от доказателствата по
делото /заключението на съдебно-техническата експертиза, което следва да се
кредитира като обективно и компетентно/, съобразно което стойността на
потребената топлинна енергия е изчислена в съответствие с действащата за
процесния период нормативна уредба и въз основа на извършен отчет на
показанията на монтирания в имота водомер за отчитане на топлинната енергия за
битово горещо водоснабдяване. Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и в жилището на ответниците е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 от ГПК. Както
бе отбелязано, в случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна
енергия е отчетено от общия топломер, който според извършените от вещото лице
проверки на предоставените му при изготвяне на заключението документи, отговаря
на метрологичните изисквания. От същото се установява, че в конкретния случай
дяловото разпределение е извършено правилно и съобразно нормативните
изисквания. Този извод е направен не само на база едностранно съставени от
ищеца частни документи, но и въз основа на документите за реален отчет на
уредите, с които вещото лице се е запознало при изготвяне на заключението.
Следва да бъде отбелязано, че след като назначаването на вещо лице е
предпоставено от липса на специални знания у съда, експертът по правило не може
да бъде ограничаван в източниците, въз основа на които изготвя специализираното
си заключение, независимо дали са били приобщени по делото или не - наличието
на специални знания по въпроса, предмет на изследване, логически включва
притежаването на такива и за използваните от експерта източници и методи. При съвкупния анализ на събраните по делото
доказателства се стига до извод за основателност на претенцията на ищеца.
Ответниците не са представили никакви доказателства, които да оборят извода за
дължимост на сумата за доставена и потребена топлинна енергия.
На следващо място въззивният съд намира, че въвеждането в експлоатация на
абонатната станция, макар да представлява условие за ползването й, няма характера
на материалноправна предпоставка за уважаване на иска за заплащане на продажна
цена на доставена топлинна енергия. Поради тази причина възражението на
жалбоподателите, че по делото не е представено доказателство за въвеждане на
абонатната станция в експлоатация е неоснователно.
На последно място, настоящият
съдебен състав намира за неоснователно възражението на ответниците, че в
процесния случай е налице „принудителна продажба“ на топлинна енергия. Правната уредба в България в областта на енергетиката по
становище на въззивния съд не противоречи на ЗЗП. За доставката на топлинна
енергия за сгради-етажна собственост не е необходимо подписване на
индивидуален писмен договор с доставчика на топлинна енергия, за да се приеме
наличието на валидна облигационна връзка. Това следва от естеството на
сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване, която в този случай
е обща етажна собственост. След като по съответния предвиден ред етажната
собственост се е присъединила към топлопреносната мрежа, всеки отделен
собственик е придобил правото да ползва постъпилата в сградата топлинната
енергия. Като колективна услуга, която ползва всички собственици на обекти в
сгради-етажна собственост, доставката на топлинна енергия се урежда от
специалния закон – ЗЕ, който изключва прилагането на общите разпоредби на
ЗЗД и ЗЗП, и в частност разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП. Съдът също така счита,
че доколкото става дума за колективна услуга, правата на отделния потребител не
могат да се абсолютизират, а следва да е налице баланс между неговите права и
задължения и тези на останалите потребители в сградата-етажна собственост. В
противен случай не би било възможно съществуването на тази услуга. В настоящия
случай не става въпрос за непоискана услуга, доколкото при закупуване на обект
в сграда-етажна собственост купувачът е наясно, че сградата е с централно
топлоснабдяване и че като собственик на топлофициран имот, той става и
потребител на топлинна енергия. В тази връзка следва да се има предвид, че по
делото няма данни за процесния период да е налице хипотезата на чл. 153, ал. 2
от ЗЕ за отказ от ползване на топлинна енергия - прекратяване на
топлоснабдяването за отопление на цялата сграда от абонатната станция или от
нейното самостоятелно отклонение, когато две трети от собствениците и
титулярите на вещно право на ползване не желаят да бъдат потребители на
топлинна енергия за отопление и декларират писмено това пред
топлопреносното предприятие, което е длъжно в срок до 15 дни след постъпване на
заявлението да извърши исканото прекратяване.
За пълнота следва да се посочи, че на настоящия съдебен
състав служебно е известно решение № 4777/13.04.2018 г. по адм. дело №
1372/2016 г. на ВАС. Необходимо е да се отбележи обаче, че дори формулите от
методиката за дялово разпределение, установена с Наредба № 16-344/2007 г., да
бъдат отменени с влязло в сила съдебно решение, то съдебното решение за отмяна
ще има действие само за в бъдеще – от момента на влизането му в сила, съгласно нормата чл. 195, ал. 1 от АПК, поради което и не би рефлектирало
върху приложимите правни норми за конкретния казус, които остават в сила за
процесния минал /предходен/ период, доколкото отмяната няма обратно действие.
Предвид изложеното, поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като
правилно и законосъобразно.
При този изход на спора направените
от ищеца и своевременно поискани разноски за исковото производство пред
районния съд правилно са възложени в тежест на ответниците.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
има ищецът – въззиваем.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.
8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ, на ищеца - въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в общ размер на 100 лева, като всеки от ответниците следва
да бъде осъден да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 50 лева,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 536875 от 16.11.2018 г., постановено по гр. д. № 9876/2018 г., по описа
на Софийски районен съд, I ГО, 32-ри състав.
ОСЪЖДА В.И.В., ЕГН **********,
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 50,00 лева, представляваща разноски за
юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА
М.В.В.,
ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 50,00 лева, представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Н.“ ЕАД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1
2.