РЕШЕНИЕ № 261970
гр. Пловдив, 13.07.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на шестнадесети юни две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА
ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 14973 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от Б.В.Б. против „Вива
Кредит“ ООД кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. трето ЗЗД за заплащане на сумата от 173, 42 лв. - недължимо
заплатена и получена от ответника при начална липса на правно основание по
клауза за неустойка по договор за паричен заем от ***, сумата от 717, 43 лв. –
недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на правно
основание по клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявка за
отпускане на паричен заем по договор за паричен заем от 09.05.2018 г. и сумата
от 135 лв. – недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на
правно основание разходи за събиране на просрочени вземания по договор за
паричен заем от ***, ведно със законна лихва върху главниците от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 11.11.2020 г., до окончателното изплащане
на задълженията.
Цената на предявените искове е определена след
прието с определение от 06.04.2021 г., постановено по делото, изменение на
исковете на основание чл. 214 ГПК чрез увеличение на техния размер.
В исковата
молба се твърди, че между ищеца и „Вива
Кредит“ ООД е сключен договор за паричен заем от ***. По силата на така сключения договор в
полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата от 1 500 лв. В договора
било установено, че годишният лихвен процент е 40, 32 %, а годишният процент на
разходите – 49, 34 %, като не била посочена общата сума за заплащане по
договора. Сочи, че с клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е установено
задължение за заплащане на такса от 736, 74 лв. за допълнителна услуга по
експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем. С клаузата
на чл. 4 Договора било установено задължение за заплащане на неустойка в размер
на сумата от 491, 04 лв., ако в тридневен срок от подписването му не осигури
обезпечение на задължението чрез поръчител или банкова гаранция. Твърди, че
следвало да погаси задължението си на 18 двуседмични погасителни вноски, всяка
в размер от 137, 07 лв. за период от 23.05.2019 г. до 16.01.2020 г. Поддържа,
че процесният договор бил недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗЗП, тъй като възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва е недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, в
който смисъл тази клауза следва да се счита несъществуваща и водеща до липса на
посочен размер на възнаградителната лихва в договора за кредит. Счита, че при
сключване на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй
като годишният процент на разходите, след включване в последния и на
задължението за заплащане на неустойка, представляваща скрито възнаграждение по
договора, е установен в разрез с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че
клаузата за неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие
с добрите нрави и поради нейната прекомерност. Твърди, че клаузата за неустойка
противоречи на материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД,
установяваща, че при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата
на срока, като в случая било установено непредставянето на обезпечение да е
свързано с допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че
клаузата за неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води
до нейната недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Излага съображения
за недействителност на клаузата, установяваща задължение за заплащане на такса
за експресно разглеждане, тъй като последната е предвидена в нарушение на чл.
10 а ЗПК. По същите съображения счита за недължима и удържаната сума от 135 лв.
– разходи за просрочени вземания, като твърди, че между страните не е
постигната уговорка за заплащане на тези разходи. Поддържа, че нищожността на
процесните клаузи от договорa произтича както от
обстоятелството, че целият договор е недействителен, така и от
недействителността на самите клаузи. По така изложените съображения се моли за
уважаване на предявените искове.
В
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Вива Кредит“ ООД е депозирал отговор на
исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Твърди,
че между страните е сключен договор за паричен заем № ***. Сочи, че срокът на
договора е изтекъл и е предсрочно погасен от страна на ищеца. Твърди, че не е
налице соченото нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ГПК, тъй като в договора
е посочен фиксиран лихвен процент, в който случай съгласно съдебната практика,
на която се позовава, не следва да се посочват условията за прилагането му.
Сочи, че клаузата за възнаградителна лихва не е установена в противоречие с
добрите нрави, тъй като последната представлява цената на предоставената услуга
и е свободно договорена между страните, като годишният лихвен процент е
съобразен със законоустановения максимум на разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърди, че в договора е посочен годишният процент на разходите по кредита
съобразно с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че тъй като
таксата за експресно разглеждане представлява допълнителна услуга, годишният
процент на разходите се формира единствено от възнаградителната лихва и
установените в т. 8 допускания. Счита, че задължението за заплащане на
неустойка не следва да се включва в годишния процент на разходите, в който
смисъл се позовава на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК. Позовава се на
практиката на СЕС, съгласно която годишният процент на разходите се определя в
момента, в който договора за кредит е сключен, а в случая задължението възниква
в тридневен срок от сключване на договора и е разсрочено, за да бъде
икономически по -поносимо за потребителя. Счита, че клаузата за неустойка не
противоречи на добрите нрави, тъй като задължението за заплащането й не би
възникнало при добросъвестно изпълнение на задълженията от страна на
потребителя. Счита, че неустойката е
уговорена при съобразяване с основните й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Твърди, че услугата за експресно разглеждане на документи е
доброволна услуга, която не представлява такса за отпускане на кредита.
Експресното разглеждане на документи не представлявало услуга по усвояване или
управление на кредита, тъй като ги предхожда времево. Счита, че е налице
основание за начисляване на таксата за извънсъдебно събиране на вземанията, тъй
като с подписване на договора, съобразно разпоредбата на чл. 11 от Договора,
потребителят е декларирал, че се съгласява и е запознат с Тарифата на „Вива
Кредит“ ООД. Твърди, че Тарифата се намира на достъпно място във всеки офис на
дружеството, като последната е обявена и на интернет страницата на кредитора.
Твърди, че е налице основание за начисляване на посочените такси съгласно чл.
10 а, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, в който смисъл се позовава на съдебна практика. По
така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
От
събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца Б.В.Б. и „Вива
Кредит“ ООД е сключен договор за паричен заем “Viva Standard 14”№ ***, по силата на
който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1 500 лв. срещу
насрещното задължение на ищеца – кредитополучател, да върне предоставения му за
възмездно ползване финансов ресурс на осемнадесет двуседмични погасителни
вноски – всяка в размер на сумата от 137, 07 лв., ведно с начислената
възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане на документи или сумата
в общ размер от 2 467, 26 лв. Склаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е
установено, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по експресно
разглеждане на заявката за паричен заем длъжникът дължи такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричен заем от 736, 74 лв. Установен
е годишен лихвен процент от 40, 32 % и годишен процент на разходите от 49, 34
%.
С
разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че
заемополучателят следва в тридневен срок от сключване на договора да обезпечи
задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: поръчител -
физическо лице, което да представи бележка от работодателя си, издадена не
по-рано от 3 дни от деня на предоставяне и да отговаря на следните изисквания:
навършена 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има
минимален стаж при настоящия си работодател от 6 месеца и минимален
осигурителен доход в размер от 1 000 лв., през последните 5 години да няма
кредитната история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус не
по-лош от 401 “Редовен”, да нее поръчител по друг договор за паричен заем и да
няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или банкова
гаранция в размер на цялото задължение, валидна за целия срок на договора.
С клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора страните
са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури
посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, последният
следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 491, 04 лв. Установено е, че неустойката се заплаща
разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като размерът на последната в
този случай е от 164, 35 лв.
С
разпоредбата на чл. 8 от Договора е предвидено, че в случай, че заемателят не
изпълни задължението си за заплащане на дължимите погасителни вноски,
заемодателят има право да предприеме всички позволени от закона действия, за да
събере своето вземане, което от своя страна може да доведе до значително
повишаване на размера на дължимите суми от страна на заемателя. По делото е
представена Тарифа на „Вива кредит“, относима към процесния договор за кредит,
в която е установено, че за договори, погасими на двуседмични вноски, със
заемни суми от 1 000 лв. до 1 900 лв., на четвъртия ден и на
единадесетия ден забава в плащането на коя да е вноска заемателят дължи на
заемодателя заплащането на 5 лв. На тридесет и първия и на четиридесет и петия
ден забава заемателят дължи заплащането на 10 лв. На двадесет и първия ден
забава на коя да е погасителна вноска заемополучателя дължи заплащане на 40
лв., представляваща направени разходи за събиране на просрочени вземания,
включващи ангажиране дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по събиране на вземането.
По
делото е представена справка от ответника за осъществените плащания по договора
за заем, от която се установява, че длъжникът е заплатил сумата от общо
2 653, 89 лв., от които сумата от 1 500 лв. за главница, 128, 04 лв.
за договорна лихва, 173, 42 лв. за неустойка, 717, 43 лв. за такса за експресно
разглеждане на документи и 135 лв. за начислени разходи за събиране на
просрочени вземания.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски
кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
С
клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
В
случая в разпоредбата на чл. 2, т. 8 от Договора е посочен годишният процент на
разходите по кредита от 49, 34 %.
Договорът
за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК,
включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира
се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия
ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански
плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите,
се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за
използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани
с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и
разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за
кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Законът
за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република
България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите
права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е
установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
С
клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Страните са уговорили, че годишният
процент на разходите по кредита е в размер на 49, 34 %, като последният се
формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Въпреки,
че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти кредитодателят е
включил при формиране размера на годишния процент на разходите при сключване на
договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В случая съдът
установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване на клаузите
на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал.
1 ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното съотношение
на годишния разход по кредита към размера на главното вземане следва от
разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за
потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии
в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита
за потребителя не включва нотариалните такси.
По така изложените правни съображения съдът намира, че при сключване на
кредита не е било допуснато соченото от ответника нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. на МС и е в размер на
основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно
от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен
процент към момента на възникване на правоотношението по договора за кредит,
увеличен с 10 процентни пункта, намира че определеният размер на годишния
процент на разходите от 49, 34 % е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно
според съдът в настоящия съдебен състав намира, че не е налице соченото от
ищеца основание за недействителност на процесния договор за потребителски кредит
по чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Налице
са и останалите, установени в закона изисквания за необходимо съдържание на
договора за потребителски кредит - изготвен е погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Предвидена е и възможността на кредитополучателката да се
откаже от кредита в определен срок.
Не е
допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на чл. 11, ал. 1.
т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е установен годишния лихвен процент, а
именно от 40, 32 %, като макар отделно да не е установен размерът на
договорната лихва, последният е изводим от клаузите на договора, тъй като е
посочена общата стойност на кредита, както и размерът на заемната сума, като
разликата между посочените две суми, формира и размера на левовата
равностойност на възнаградителната лихва. В случая следва да се посочи, че
лихвеният процент е фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена
формулата за неговото определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен
към задължението на кредитоплолучателя за заплащане на главница, и
представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е
съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и
дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу
възнаграждение. Съдът не възприема цитираната от ищеца, без конкретно посочване
на съдебните актове, на които се позовава, съдебна практика, съгласно която
недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е уговорка за лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити. В
договора е посочен общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, поради което
може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е уговорена
неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение на
договора в размер на сумата от 491, 04 лв., която се заплаща разсрочено, заедно
с всяка от погасителните вноски, чиито размер с добавяне на неустойката е от 164,
35 лв.
По своята правна природа неустойката представлява
форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните. Поначало
функциите на установена между страните неустоечна клауза са обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът съобрази и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието,
че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е
прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Посочено е, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им
на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които
се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението
- съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
В
настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за
заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 4,
ал. 1 от договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е
уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за
осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне
предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на
кредитора.
Така установеното задължение не може да се
характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на
неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното. Освен
типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и
санкционен характер. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на
заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето
на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това
задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното
договорно възнаграждение, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под формата на неустойка
допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Този
извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително
възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено
това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на
вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По
така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане на
неустойка, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне
на допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й
в противоречие с добрите нрави.
Следователно
тази клауза не поражда права и задължения за страните, поради което сумата,
заплатена от кредитополучателя – ищец в изпълнение на задълженията, предвидени
в тази разпоредба, са били недължимо платени от страна на ищеца като престирани
при начална липса на основание. От представената от страна на ответника справка
за осъществени плащания се установява, че ищецът е заплатил сумата от 173, 42 лв.
за неустойка. Ето защо и предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
следва да бъде уважен за сумата от 173, 42 лв. - представляваща недължимо заплатена
неустойка по чл. 4, ал. 2 от Договора.
Клаузата от договора, установяваща, че длъжникът дължи и такси и разноски
за извънсъдебно събиране на задължението в размер, установен в Тарифата на
„Вива Кредит“ ООД също следва да се приеме за нищожна. Доколкото договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално
императивното правило, установено в разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
Цитираната норма в ал. 1 предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Според ал. 2 на чл. 33 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната
лихва. Съдът намира, че с твърденията за въведени с договора клаузи за
начисляване на разходи и такси за извънсъдебно събиране, по същество се цели
заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост de facto е изцяло свързана с хипотеза на забава на
длъжника. Всъщност не се касае до такса (цена на услуга), а до сума, която се
дължи автоматично при забава, без срещу нея кредиторът да дължи никакви
конкретни действия или резултат. С оглед изложеното съдът приема, че подобни
клаузи противоречат на чл. 33 ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел
да се присъди още едно обезщетение за забава. Тези
клаузи са
установени и в противоречие на разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, съгласно която
кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите за извънсъдебно
събиране на вземането, т.е. такива свързани с изпълнение на поетото
договорно задължение, представляват разходи по управление на договора.
По същите съображения таксата за
експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита, тъй като последната
е такава свързана с усвояване на кредита, е начислена в противоречие с
разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за
начисляване на такси и разноски, свързани с усвояване и управление на кредита.
По
така изложените съображения начислените такси и разноски на основание така
установените клаузи от договора за кредит, са престирани без наличие на правно
основание за това, поради което заплатените суми по тези клаузи, установени от
представената справка за плащания от страна на ответника – сумата от 717, 43
лв. за такса за експресно разглеждане на документи и сумата от 135 лв. за
начислени разходи за събиране на просрочени вземания, следва да се възстановят
на длъжника, като предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД са основателни в пълния им предявен размер.
При
този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски от 150 лв. за
заплатена държавна такса.
В производството по
делото ищеца е бил защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В полза на
адвокатското дружество, осъществило безплатна адвокатска защита на ответника на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., следва да бъде присъдено на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 7, ал.
2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в размер от 300 лв., към което следва да се добави и данък
добавена стойност на основание пар. 2 а от Наредбата, доколкото в
производството са представени доказателства за регистрация на адвокатското
дружество по ЗДДС, поради което се следва сумата от 360 лв. с ДДС. Така
определеното възнаграждение следва да се присъди с оглед материалния интерес, или
като за един иск, макар правната квалификация на предявените искови претенции
да е различна. Това е така доколкото основанието, от което произтичат
предявените искове е сключения между страните договор за паричен заем и
твърдяната недействителност на последния, поради което се претендира връщане на
недължимо заплатени суми. Възнаграждението следва да бъде определено за един
иск с оглед материалния интерес на правния спор, тъй като недължимостта на
сумите по двете клаузи на договора за паричен заем се претендира на едно
основание, като следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от
Наредбата не следва да се съотнася с определянето на вида и броя на предявените
искове, съобразно правилата, установени в процесуалния закон, а с осъществените
действия от страна на процесуалния представител във връзка с основанието, от
което произтича твърдяното спорно право.
Така
мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин , бул. “Джавахарлал
Неру” № 28, ет. 2, офис 73 Г, да заплати на Б.В.Б., ЕГН **********, с адрес
***, сумата от 173, 42 лв. - недължимо заплатена и получена
от ответника при начална липса на правно основание по клауза за неустойка по
договор за паричен заем от ***, сумата от 717,
43 лв. – недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на
правно основание по клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане на
заявка за отпускане на паричен заем по договор за паричен заем от *** и сумата
от 135 лв. – недължимо заплатена и получена
от ответника при начална липса на правно основание разходи за събиране на
просрочени вземания по договор за паричен заем от ***, ведно със законна лихва
върху главниците от датата на депозиране на исковата молба в съда – 11.11.2020
г., до окончателното изплащане на задълженията.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, да заплати на Б.В.Б., ЕГН **********, сумата от 150
лв. – разноски в исковото производство по гр.д. № 14973/2020 г. на Районен
съд - Пловдив.
ОСЪЖДА
„Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на Адвокатско дружество „***“, БУЛСТАТ ***,
с адрес ***, сумата от 360 лв. с
ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство
по гр.д. № 14973/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ