№ 3454
гр. София, 04.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20231100511924 по описа за 2023 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалбa на Н.
Я. чрез адв.И. срещу Решение от 11.08.2023г. по гр.д. 51403/22 г. на СРС, 45 с-в, с
което е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу “СИТИ КЕШ“ООД иск по чл.
415 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за заплащане на недължимо платени по
договор за кредит между тях суми за неустойки и възнаградителни лихви поради
нищожност на съответните уговорки. Изложени са оплаквания срещу изводите на
съда, че договора не е изцяло недействителен и че не била доказала за какво е платена
сумата 111,00 лева (дали за неустойка-приета от съда за недействителна или за
възнаградителна лихва), като не било в нейна тежест да доказва как ответника е
отнесъл по чл. 76 ЗЗД плащанията. Изложени са доводи за противоречие с добрите на
нрави на уговорената лихва и на неустойката.
Постъпил е отговор на жалбата с който тя се оспорва и се иска потвърждаване на
решението.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
1
и допустимо, но е неправилно.
Безспорно е по делото, че на 24.08.2021 год. между „Сити Кеш“ ООД, от една
страна, като кредитор и Н. К. Я., от друга страна, като кредитополучател, е възникнало
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на
смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването
на договора/.
По силата на сключения договор ищецът се е задължил да предостави на
ответника сумата от 1 000 лв., а последният се е задължил да я върне, ведно с
възнаградителна лихва в размер на 40.05 % /фиксиран лихвен процент/ – при уговорен
годишен процент на разходите – 49.63 %, на 16 двуседмични вноски, с размер при
включена неустойка по договора (за непредоставяне на обезпечение) по 123,00 лева
лв.,. Вноските са обективирани в представен и неоспорен погасителен план-
приложение 1 към договора, в което е подробно посочено каква част от всяка вноска
какво вземане покрива (главница, лихва, неустойка). Последното плащане е с падеж
05.04.2022г.
Страните са постигнали съгласие, че договорът за кредит ще бъде обезпечен или
с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл. 5 от договора за
кредит, като в случай на непредставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване
на договора или представеното обезпечение не отговаряло на условията по чл. 11 от
договора, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 808,85 лева, дължима
разсрочено по начина, посочен в погасителния план, т.е., дължал 16 двуседмични
вноска, всяка от които в размер на 123,00 лв.
Сумата по кредита била предадена в брой на ответника – обстоятелство, което
същият е удостоверил изрично с подписа си – виж чл. 4, ал. 1 от процесния договор.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по
отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК,
според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може
служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски
кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.
В разглеждания случай са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 6,
9а, 10 и 11 и 20 ЗПК /виж чл. 22 от закона/. Доколкото е бил договорен фиксиран
лихвен процент на годишна основа, не е било необходимо посочването на методика за
изчисляване на референтен лихвен процент. Референтен лихвен процент е лихвеният
процент, използван като основа за изчисляване на приложимия към договора за кредит
променлив лихвен процент (§1, т. 6 от ДР на ЗПК), а променлив е онзи процент
2
лихвеният процент, предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на която
кредиторът и потребителят уговарят, че приложимият към договора за потребителски
кредит лихвен процент се формира на база на променлива компонента (референтен
лихвен процент) и фиксирана надбавка (§1, т. 5а от Др на ЗПК) Случаят не е такъв.
Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено
прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и погасителен план, който
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и разпределение на вноските между различните
неизплатени суми – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и
предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските, както и
указание за наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който
това право може да бъде упражнено, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата на ответника по договор за
потребителски кредит, с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК.
Същевременно настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния
договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение /чл. 11/ е разход по кредита,
който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – индикатор за общото
оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал.
4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/,
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни –
чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В
частност е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от представянето
на обезпечение от страна на кредитополучателя, а дължимостта на „неустойката“ в
размер на 808,85 лв., уговорена в чл. 11 от процесния договор, независимо от
изпълнението на поетите задължения за връщане на кредита, противоречи на
същността на неустоечната клауза. Следователно с последната кредиторът цели да
получи възнаграждение под формата на „неустойка“, тъй като на практика размерът на
3
възнаградителната лихва се съотнася с действителната обезпеченост на вземанията на
кредитора /даденото обезпечение би могло да намали риска от невръщане на заетата
сума/. В разглеждания случай общото задължение на ответника е съответно на
вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни
плащания, в които изрично е включено и задължението за „неустойка“ в размер на
808,85 лв., /месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и
договорна лихва, както и горница, явяваща се дължима „неустойка“ от 107,42 лв. – за
първите 3 вноски и от 37.43 лв. – за останалите вноски/. Именно такива суми е приел
като вноски и ответника видно от издадените приходни касови ордени. Плащането на
„неустойката“ обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР –
49.62 %, въпреки че е включено в общия дълг и двуседмичните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При
отчитането на „неустойката“ по чл. 8 от процесния договор като несъмнен разход
действителният ГПР би превишил ограничението в нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК –
общият размер на договорната лихва и „неустойката“ възлиза на 968,00 лв., а заетата
сума е в размер на 1 000 лв. СГС приема, че се касае за прикрито допълнително
възнаграждение за предоставяне на заем като необезпечен (прикрита допълнителна
възнаградителна лихва) и така се заобикаля ограничението, касаещо годишния
процент на разходите (пет пъти размера на законната лихва за забава). Чрез тази клауза
формално кредитора не нарушава забраните по чл. 19, ал. 4 от ЗПК ГПР (който
включва всички разходи включително настоящи и евентуални и преки или косвени) да
надхвърля 5 пъти размера на законната лихва, но в същото време си гарантира, че ще
има правна възможност да събира не само главния дълг ведно с дължимите договорни
и мораторни лихви, но и отделно сумата за неустойка, която е над 50 процента от
размера на главницата.
На практика е посочен размер на ГПР, който не отговаря на действителния, а
съгласно практиката на СЕС това сочи на липса на ГПР. В случая предвидена е
огромна неустойка при това включена в погасителните вноски изначално, което
говори, че не е налице намерение за получаване на обезпечение, а намерение да се
получи парична сума при ясно осъзнаване, че обезпечение няма да има, което е
изводимо и от поставените изисквания към поръчителите и от алтернативно дадената
възможност да се предостави банкова гаранция в комбинация със срока за даване на
обезпечение. За три дни не би могло физически да се набавят нужните документи,
които да удостоверят изискванията на които трябва според договора да отговарят
поръчителите, нито да се сключи с банка договор за банкова гаранция, да не говорим,
че ако се намери банка която да даде такава гаранция, то явно потребителя отговаря на
условията на банката за получаване на кредит и би могъл да получи такъв при много
по-ниски лихвени условия.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
4
СГС счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити
по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22
ЗПК.
Предвид изложеното е неправилен изводът на СРС, че макар уговорката за
неустойка да е нищожна, това не влече нищожност на договора. При установената
нищожност на договора се дължи само чистата стойност на кредита- в случая 1000,00
лева.
Установено е с писмени доказателства, че ищецът е заплатил сума от 1111,00
лева. Следователно ответника при начална липса на основание (нищожността
съществува към момента на сключване на договора) е получил исковата сума от 111,00
лева и предявеният иск е основателен, като е без значение как точно е отнесъл
счетоводно ответника получените суми (за главница или друго вземане по договора),
тъй като при установена нищожност лихва също не се дължи и всяка сума над размера
на главницата е без основание платена.
Това налага отмяна изцяло на обжалваното решение и уважаване на предявения
иск.
При този изход на делото само ищецът ма право на разноски за заповедното дело
и за двете инстанции в исковия процес. За заповедното дело е доказал 25,00 лева за
държавна такса, които следва да се присъдят. Също толкова и за държавна такса в
първа инстанция. Пълномощникът му претендира възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от
закона за адвокатурата от 360,00 лева. Направено е възражение за прекомерност с
отговора на иска. То е основателно. Заповедното дело не е от същата правна или
фактическа сложност като исково производство (последното само по себе си в случая с
ниска сложност, доколкото е протекло в едно заседание, без събиране на доказателства
извън тези представени по заповедното дело и с исковата молба и е направено
признание на твърденията за нищожност на клаузата за неустойка от страна на
ответника.). Ето защо и съдът намира, че за заповедното дело на адвокат Любомиров
следва да се присъди хонорар от 100,00 лева, а за първоинстанционното производство
от 200,00 лева, като взема предвид и че в исковата молба (противно на оплакванията в
5
жалбата) и пред СРС няма направено оплакване, че неустойката е следвало да се
включи в ГПР, а не е включена.
За въззивна инстанция следва да се присъди поискания хонорар по чл. 38, ал. 2
ЗА в размер на 400,00 лева при липса на възражения за прекомерност. Дължи се и
държавната такса по въззивната жалба от 25 лева.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО Решение от 11.08.2023г. по гр.д. 51403/22 г. на СРС, 45 с-в, с
което е отхвърлен, предявеният от Н. К. Я. с ЕГН ********** и адрес в гр. София, ул.
**** срещу “СИТИ КЕШ“ООД с ЕИК ********* и седалище и адрес в гр. София, бул.
Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5 иск по чл. 415 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за
установяване дължимост на сумата от 111,00 лева-платена при начална лиса на
основание по договор за кредит 561358/24.08.2021г. КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
Признава за установено на основание чл. 415 ГПК вр. с чл. 55, ал.1, предл. 1 от
ЗЗД и чл. 22 от ЗПК че “СИТИ КЕШ“ООД с ЕИК ********* ДЪЛЖИ НА Н. К. Я. с
ЕГН ********** сумата от 111,00 лева – получена без основание по договор за кредит
561358/24.08.2021г., ведно със законна лихва от 01.06.2022г. до окончателното
плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. 29196/2022г. на
СРС.
Осъжда “СИТИ КЕШ“ООД с ЕИК ********* да заплати на Н. К. Я. с ЕГН
********** сумата от 75,00 лева държавна такса общо за заповедното и двете
инстанции в исковото производство (по 25,00 лева).
Осъжда “СИТИ КЕШ“ООД с ЕИК ********* да заплати на адвокат М.Л.Л. с ЕГН
********** и служ. адрес в гр. София, ул. „Гургулят“31, офис-партер адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за заповедното производство в размер на 100,00
лева, както и за двете инстанции в исковия процес в размер на 600,00 лева.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6