Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 12.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети
юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №14676 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение от 28.07.2018 г. по гр.д. №40127/2017 г. на
Софийския районен съд, 156 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу А.А.М. кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл.422 ГПК вр. чл.59 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата 835,69 лв.,
представляваща стойността за топлинна енергия за периода мес.02.2014 г. –
мес.04.2016 г., сумата от 130,28 лв., представляваща лихва за забава за периода
30.03.2014 г. – 14.03.2017 г., сумата от 64,36 лв., представляваща услуга за
дялово разпределение за периода мес.02.2014 г. – мес.04.2016 г. и сумата от
11,91 лв., представляваща лихва за забава за периода 30.03.2014 г. – 14.03.2017
г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по гр.д. №16824/2017 г. по описа
на СРС, 156 състав, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за
исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните
правила. Сочи, че ответникът е потребител на ТЕ по силата на закона, както и че
същият се е обогатил неоснователно за сметка на ищцовото дружество. Поддържа,
че ответникът е собственик на процесния недвижим имот. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи
изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна А.А.М. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Предмет на
разглеждане в настоящото производство са положителни установителни искове с
правно основание чл.422 ГПК вр. чл.59 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, като ищецът
основава претенциите си на твърдения за липса на сключен писмен договор между
страните за продажба на топлинна енергия за стопански нужди и наличието на
неоснователно обогатяване от страна на ответника, чрез спестяване на разходите
за заплащане на топлинна енергия за процесния период и съответната мораторна
лихва. Когато между страните няма друга обвързаност и по причина на
обедняването на едно от страните другата се е обогатила, обогатилият се дължи
да върне на обеднелия онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД е да докаже както
своето обедняване, така и обогатяването на ответника, а също и общите факти, от
които произтичат обедняването и обогатяването /причинната връзка/.
Съгласно
разпоредбата на пар.1 т.3а от ДР на ЗЕ, „небитов клиент“ е физическо или
юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и
технологични нужди или природен газ за небитови нужди. Съгласно чл.149 ал.1 т.3
ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на
писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и
клиентите на топлинна енергия за небитови нужди. В настоящия случай няма спор
между страните, че такъв договор не е сключван, с оглед на което между тях не е
съществувало договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия за
стопански или небитови нужди.
По делото обаче
ищецът, чиято е доказателствената тежест за това, не е ангажирал никакви
доказателства за установяване на обстоятелството, че ответникът е ползвал
процесния топлоснабден имот през процесния период, респ., че се е обогатил със
стойността на топлинната енергия, доставена до имота. Ирелевантно за предмета на
настоящето производство е обстоятелството дали ответникът е собственик на
процесния гараж.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че не е
налице един от елементите на неоснователното обогатяване - ответникът не се е
обогатил, поради което и предявените искове са неоснователни.
Поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези
на първоинстанционния съд, решението
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода
на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размерна
сумата от 302,96 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника
за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение
е основателно. По делото е представен договор за правна защита и съдействие,
сключен между въззиваемата страна и адв. Р.Д., според който въззиваемата страна
е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 400,00
лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело
адвокатско възнаграждение е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7
ал.1 и ал.8 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения
и с оглед фактическата и правна сложност на делото следва да бъде намален до
минималния размер или сумата от 302,96 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №459925/28.07.2018 г., постановено по гр.д. №40127/2017 г.
по описа на СРС, ГО, 156 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***,
да заплати на А.А.М., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78
ал.3 ГПК сумата от 302,96 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.