Р Е Ш Е Н И Е
Гр. С., 25.10.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV “Г” въззивен
състав, на двадесет и пети септември две хиляди и осемнадесета година в
публично заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ
секретар Антоанета Петрова,
като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр.д. №7495 по описа за 2018 год. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл.ГПК.
С
решение №364505 от 19.03.2018год. на СРС, 61-ви състав, постановено по гр.дело
№12816/2017год. е прогласена за недействителна на основание чл. 74, ал. 4,
вр. с ал. 1 КТ клаузата за срок в допълнително споразумение № 1- 115/
22.01.2016г. към трудов договор № 1-
2223/ 29.05.2015г., сключен между А.Н.М. ***, с ЕГН ********** и Т.У.- С., гр. ********,
в частта и, с която срокът на действие на договора е определен 01.01.2016г.-
01.01.2017г. Признато е за незаконно и е отменено на основание чл.344, ал.1,
т.1 КТ уволнението на А.Н.М., извършено на основание чл. 325, т. 3 КТ със
заповед № 1- 07 от 03.01.2017г. на Т.У. гр. С.на основание чл. 344, т. 1 КТ.
Възстановен е А.Н.М. на заеманата преди
уволнението длъжност „настройчик“, на основание чл. 344, т. 2 КТ. Осъден е Т.У.
гр. С.да заплати на А.Н.М. сумата от
1345,20лв., представляваща обезщетение за претърпените вследствие незаконното
уволнение вреди за периода 01.01.2017г.- 22.03.2017г., ведно със законната
лихва, считано от депозиране на исковата молба- 02.03.2017г. до окончателното
изплащане на сумата на основание чл. 344, ал.1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ,
като е отхвърлен предявеният иск в частта над сумата 1345,20лв. до сумата
7089,60лв. /неправилно посочена след като е оттеглена първоначалната претенция
за сумата над 2954лв. до посочения размер в исковата молба/, като
неоснователен. Осъден е А.Н.М. да заплати на Т.У. гр. С.сумата 81,03лв.,
представляваща направени разноски за юрисконсултско възнаграждение, съобразно
отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК. Осъден
е Т.У. гр. С., гр. ******** да заплати на А.Н.М. ***, с ЕГН ********** сумата
581,43лв., представляваща направени пред първата инстанция разноски, изразяващи
се в платено адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Осъден е Т.У. гр. С.да заплати по сметка на
Районен съд- С.сумата 113,80лв., представляваща държавна такса върху
предявените обективно кумулативно съединени искове и сумата 75,90лв.,
представляваща възнаграждение за вещо лице, съобразно уважената част от
исковете, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
Срещу така постановеното решение само по иска с правно основание чл.344, ал.1,т.3, вр. с чл.225, ал.1 КТ и то в отхвърлителната част за разликата над 1345,20лв. до сумата от 2954лв. и за периода 01.01.2017год. до 22.03.2017год. след като е изменен първоначално предявения иск по размер и по период е постъпила въззивна жалба от ищеца А.Н.М., подадена чрез неговия пълномощник по делото адв.Д. в която излага, че в обжалваната част решението е неправилно и се иска неговата отмяна. Посочва, че неправилен е изводът на съда и се опровергава от приетата по делото допълнителна експертиза относно това, че при определяне на обезщетението за оставане без работа на база на възнаграждението за последния пълен отработен месец не е взета в предвид и сумата, посочена като заработка и каквато сума е получавал за целия период на съществуване на трудовото правоотношение между страните и съгласно Вътрешните правила за работната заплата на УЕП при ТУ С.и където е посочено, че разпределяне на ФРЗ по звена се извършва въз основа на сключени договори за изработка и услуги и е имало постоянен характер. Смята, че не е налице основание да се изключи от базата за определяне на полагащото му се обезщетение за оставане без работа допълнителното трудово възнаграждение за „заработка“, което е получавал при ответника
и се иска да се отмени решението в обжалваната отхвърлителна част, като неправилно и се постанови ново, с което искът да бъде уважен за посочения период до размера на сумата от 2 954лв. Претендира за присъждане на разноски по делото. В съдебно заседание пред въззивния съд представителят на въззивника адв. Д. поддържа въззивната жалба с направеното уточнение за обжалваната част от решението и претендира за присъждане на разноските, за което прилага списък на разноските.
Въззиваемият ответник Т.У. гр. С.,
оспорва
жалбата първо като недопустима, като смята, че не е
подадена в срока за обжалване и също като неоснователна. Поддържа, че с обжалваното решение
първоинстанционният съд е обсъдил
доказателства и приетите по делото експертизи и в тази връзка правилно е
отхвърлил предявения иск за разликата до пълния претендиран размер. Претендира за разноски по делото и за юрисконсултско възнаграждение.
Неоснователно е възражението на
въззиваемата страна, направено в отговора на въззивната жалба, че жалбата е
подадена извън предвидения за обжалване двуседмичен срок след като срока за
обжалване е започнал да тече от 20.03.2018год. -датата на която
първоинстанционният съд е обявил, че ще постанови решението си при условията на
чл.315, ал.2 ГПК и е изтекъл на
03.04.2018год. и в който ден е подадена въззивната жалба, видно от датата на
пощенското клеймо върху пощенския плик, след като въззивната жалба е подадена
чрез пощата.
При извършената служебна проверка
по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което
същият дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на заявените
с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК. Настоящия
състав на въззивния съд намира, че обжалваното решение е и правилно, като споделя изложените в
мотивите му съображения, обосноваващи окончателния извод за неоснователност на
предявения иск с правно основание
чл.344, ал.1,т.3, вр. с чл.225, ал.1 КТ за разликата над присъденото
обезщетение от 1345,20лв. до претендирания размер от 2954лв. и с оглед на чл.
272 ГПК препраща към тях, като намира,
че следва да се има в предвид и следното:
Първоинстанционното решение е
влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК в частта, с която са уважени
исковете на А.Н.М. срещу Т.У.-
С.по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и е признато за незаконно и отменено уволнението
му извършено със заповед №1-07/03.01.2017год. и е възстановен на заеманата
преди уволнението длъжност, както и в частта по иска с правно основание чл.344,
ал.1 т. 3, вр. с чл.225, ал.1 КТ, като е осъден ответникът да заплати
обезщетение на ищеца за оставянето му без работа поради уволнението му и за
периода 01.01.2017год. до 22.03.2017год. в размер на 1345,29лв.
При зачитане силата на пресъдено
нещо на първоинстанционното решение в частта по уважения иск по чл. 344, ал. 1,
т. 1 КТ на основание чл. 297 ГПК и чл. 298 ГПК съдът приема за установено
уволнението на ищеца, извършено със заповед №1-07/03.01.2017год. на ректора на
ТУ С.да е признато за незаконно и отменено с влязло в сила решение. По причина
на уволнението ищеца е останал без работа за периода считано от 01.07.2017год.
до 22.03.2017год., за което му е присъдено обезщетение в размер на 1345,20лв.
при получено брутно трудово възнаграждение за последния пълен отработен
месец-м.ноември 2016год. от 501,60лв.
По делото не е спорно, а се
установява и от събраните писмени доказателства, че страните са били обвързани
от валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на сключен на 29.05.2015год.
трудов договор, по който ищецът А.Н.М. е
заемал длъжността „настройчик“ в ОПЗ-Учебно експериментално предприятие при
ответника, при договорени основно месечно трудово възнаграждение в размер на 398
лв. и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит посочен в
договора в размер на 18,20% и 72,44лв. С
Допълнително споразумение към трудовия договор от 22.01.2016г. основното
месечно трудово възнаграждение на ищеца било определено на 420 лв. и допълнително
трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит- 18,20% и 76,44лв.
Трудовото правоотношение между страните било прекратено едностранно от
работодателя със Заповед № 1-07/ 03.01.2017
г., считано от 01.01.2017 г. и която е отменена. Не се оспорва по делото, че
след 22.03.2017год. ищецът е започнал работа при друг работодател. С оглед на
представените фишове от заплати и ССЕ, както и не се оспорва от страните, че
последния пълен отработен месец на ищеца преди уволнението е месец ноември 2016
год. и в приложения фиш за трудово възнаграждение е посочена сума от общ размер 1 181,60лв., като в полето
начислени суми е записано 1 100лв.-заработка и 81,60лв. допълнително
възнаграждение за придобит стаж и професионален опит, като възнаграждението е
формирано от 420лв. основно месечно трудово възнаграждение по трудовия договор,
допълнително възнаграждение за придобит стаж и професионален опит от 81,60лв. и
заработка от 680лв.
В допълнителната ССЕ, вещото лице
е посочило, че в брутното трудово възнаграждение на ищеца за периода м.06.2015год.,
м.12.2016год. са включвани суми по перо
заработка, в което са включени сумите на основното месечно трудово
възнаграждение от 420лв. и
допълнителното възнаграждение за заработка и има само един месец м.11.2015год.,
в който е заплатено само основно месечно възнаграждение и не е начислено
допълнително възнаграждение от заработка.
Приложени са Вътрешни правила за работната заплата при
Учебно-експериментално предприятие /УЕП/ при ТУ С., в които е посочено, че
разпределението на ФРЗ по звена, отдели, екипи и др. се извършва въз основа на
сключени договори за изработка и услуги и в резултат се получава текущо трудово
възнаграждение и целеви и персонални награди. Посочено е, че в текущото трудово
възнаграждение се включват-доплащания по КТ и др. и допълнително трудово
възнаграждение/заработка/. При формирането на индивидуалната заплата е посочено, че се включва основната заплата,
определена в трудовия договор, добавките за условия на труд и заработените над
основната работна заплата средства,
обвързана с показателите за количество и качество на произведената и
реализирана продукция и услугите. Също така изрично е посочено, че индивидуалните работни заплати в
производствените звена се определят пряко от ръководителя на звеното в рамките
на средствата от ежемесечния оборот на звеното, сключените договори и поръчки,
разписани в присъствените форми.
Спорно по делото, с оглед
релевираните във въззивната жалба на ищеца доводи, е дали при определяне на
обезщетението при незаконно уволнение по чл.225, ал.1 КТ следва в него да бъде включена получена през
последния пълен отработен месец преди уволнението- м. ноември 2016год. сума за
заработка, прибавена към възнаграждението му.
Правилно е прието от
първоинстанционния съд, при съобразяване нормите на чл.228, ал.1 КТ, дефинираща
брутното трудово възнаграждение, служещо като база за определяне на процесното
обезщетение /по Раздел ІІІ, Глава Х КТ/, и на чл.17, ал.1 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, че посочената сума
като заработка от 680 лв., получена от ищеца със заплатата за м. ноември 2016
г. /последният пълен отработен месец преди прекратяване на трудовото му
правоотношение/, представлява допълнително възнаграждение, което няма постоянен
характер и като такова не следва да бъде включено в брутното му трудово
възнаграждение, въз основа на което се определя обезщетението по чл.225, ал.1 КТ. Същата сума не може да бъде определена и като възнаграждение над основната
работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда/ с
оглед на чл.17, ал.1, т.2 НСОРЗ/ след като освен посочената в трудовия договор
основна работна заплата при пълно
работно време, няма данни, а и твърдения да е договаряна между страните друга
система за заплащане на труда според количеството на изработеното или да има смесена
система на заплащане.
Съобразно нормата на чл. 225,
ал.1 КТ при незаконно уволнение работникът има право на обезщетение от
работодателя в размер на брутното трудово възнаграждение за времето, през което
е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца, който
период започва да тече от датата на уволнението.
При изчисляване размера на
обезщетенията по Раздел ІІІ, Глава Х КТ за база се взема брутното трудово
възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието
за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя
месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено- чл.228 КТ. Според нормата на чл.17, ал.1 НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение в
случаите на чл.228 КТ се включва основното трудово възнаграждение,
възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи
за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен
характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или
индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото
друго не е предвидено в КТ, както и други изрично изброени възнаграждения. В
чл.15 НСОРЗ като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са
определени тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за
придобит трудов стаж и професионален опит /посочени в чл.11 и чл.12 НСОРЗ/-
ал.1, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно
заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в
зависимост единствено от отработеното време- ал.2. Следователно освен основното
трудово възнаграждение, в брутното трудово възнаграждение се включват и допълнителни
трудови възнаграждения с постоянен характер, които са предвидими и сигурни,
определени в колективен трудов договор /КТД/ и/или във вътрешните правила за
работната заплата /ВПРЗ/ в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Изрично
в практиката е прието, че целевата
награда и месечната премия, поради предназначението си да стимулират трудовото
участие и да наградят показан висок трудов резултат, не спадат към
допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер /в този смисъл:
Решение № 540/ 07.07.2010 г. по гр.д.№ 895/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение №
633/ 19.10.2010 г. по гр.д.№ 1312/ 2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; Решение № 847/
14.01.2011 г. по гр.д.№ 1558/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 167/ 24.07.2013
г. по гр.д.№ 1372/ 2012 г. на ВКС, ІІІ ГО и др./.
Предвид горното, при съобразяване
на цитираните нормативни разпоредби и естеството на заплащаната на ищеца през
времетраене на трудовото му правоотношение заработка към заплатата му,
достигнала размер от 680лв. през м.11.2016 г., въззивният съд намира, че това
възнаграждение не попада в категорията на допълнителните трудови възнаграждения
с постоянен характер по смисъла на чл.11, чл.12 и чл.15, ал.2 НСОРЗ и не следва
да бъде включено в брутното трудово възнаграждение, съставляващо база за
определяне на процесното обезщетението по чл.225, ал.1 КТ. Посочената заработка,
независимо, че е начислявана за продължителен период от време и в различен
размер за всеки месец не се определя в
зависимост единствено от отработеното време, както изисква нормата на чл.15,
ал.2 НСОРЗ, а се изплаща изцяло по конкретната преценка на работодателя/ в
случая на ръководителя на звеното/ и то според ежемесечния оборот на звеното, сключените
договори и поръчки и е обвързана от
количеството и качеството на произведената и реализираната продукция и услугите
или от съответния оборот или приходи за звеното, евентуално на положения труд,
качество на продукцията и постигнатите от работника резултати. Така изрично във Вътрешните правила за работната заплата
/ВПРЗ/ на ответното дружество за конкретното звено-УЕП, при определени условия
като наличие на сключени договори за изработка и услуги, обвързано от
количеството и качеството на произведената и реализирана продукция в рамките на
оборота на звеното, при преценка на ръководителя, като допълнителните средства
за работна заплата и при наличието
именно на такива в резултат от договори
за изработка и оборот от тях се разпределят от ръководителя на съответния отдел
ежемесечно, като се отчита участието на съответните работници. С оглед на което
се налага извода, че ежемесечно получаваните от ищеца суми като заработка не са били в зависимост „единствено от
отработеното време“, а изплащането им е било предпоставено от други условия,
касаещи наличие на средства от ежемесечен оборот от приходи от договори и поръчки,
за които е следвало да има възлагане и реализация и което не е сигурно и
придвидимо, което го определя като допълнително трудово възнаграждение без
постоянен характер и като такова, което не следва да бъде включено в базовия
размер по чл.228 КТ.
Според представения по делото фиш
за заплата за м.11.2016год. и в тази връзка приетата ССЕ,
правилно първоинстанционният съд е определил обезщетението по чл.225, ал.1 КТ
на база начисленото брутно трудово възнаграждение от 501,60лв. и в размер на 1345,20лв.
за периода 01.01.2017год. до 22.03.2017год., като в останалата част искът за
сумата до пълния претендиран размер от 2 954лв. се явява неоснователен и
недоказан и следва да бъде отхвърлен.
Поради изложените съображения и
поради съвпадението на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционният съд като правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото не се дължат разноски на въззивника ищец. При
направено искане за присъждане на разноски на въззиваемата страна с оглед на
чл.78, ал.8, вр. с чл.37 от ЗПП и чл.23, т.1 от НПП следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 100лв. за юрисконсултско възнаграждение за въззивна
инстанция.
Мотивиран от гореизложеното,
Софийският градски съд
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №364505 от
19.03.2018год. на СРС, 61-ви състав, постановено по гр.дело №12816/2017год. в обжалваната отхвърлителна част по иска с
правно основание чл.344, ал.1,т.3, вр. с чл.225, ал.1 КТ за разликата над
1345,20лв. до сумата от 2954лв. и за периода
01.01.2017год. до 22.03.2017год.
ОСЪЖДА А.Н.М., с ЕГН ********** и
адрес: *** да заплати на Т.У.- С., гр. ******** сумата от 100лв.-разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция.
Решението в останалата част като
необжалвано е влязло в сила.
Решението не подлежи касационно
обжалване на основание чл. 280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.