О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2059 , 21.07.2020 г. гр. Бургас
ОКРЪЖЕН СЪД БУРГАС, Гражданско отделение, пети въззивен състав в закритото заседание на двадесет и първи юли две
хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Вяра Камбурова
Членове: Галя
Велева
мл. съдия Александър Муртев
като разгледа
докладваното от младши съдия Муртев в. гр. д. № 1474 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С Решение № 28 от 07.02.2020 г. по гр. д. № 201 по описа на Районен съд – Малко
Търново за 2019 г., Главна дирекция «Гранична полиция» - МВР, бул. “Княгиня Мария Луиза” №
46, е осъдена да заплати на К.И.Т. ЕГН **********,***, сумата от 1709.97 лева /хиляда седемстотин и девет лева и 97 стотинки/ лв., представляваща неплатено възнаграждение за
извънреден труд от 245 часа, положен в периода от 01.09.2016г. до 01.09.2019г.,
ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 30.08.2019г. до
окончателното й изплащане, както и мораторна лихва след приетото намаляване в
размер на 205.52 лв. /двеста и пет лева и
52 стотинки/.
С решението Главна дирекция «Гранична полиция»
- МВР е осъдена да заплати на К. Иванова Т., сумата от 350,00 лева /триста и петдесет лева/,
представляваща равностойността на направени по делото разноски в размер на
350,00 /триста и петдесет/
лв.
С решението Главна дирекция «Гранична полиция» - МВР е осъдена да заплати по
бюджетната сметка на Районен съд – гр. Малко Търново, държавна такса в размер
на 76,62 /седемдесет и шест лева и 62 стотинки/ лв, както и за
вещо лице сумата в размер на 210 /двеста и десет лева/, платени от Бюджета на съда.
С обжалваното решение, съдът е отхвърлил иска на К.И.Т., в частта с която
се иска обезщетение, равняващо се на равностойността на непредставените от
ответника ободрителни напитки в размер на 215.00 лв., като неоснователен и
недоказан. В тази част, решението на първоинстанционния съд не е обжалвано от
въззиваемата страна и е влязло в сила.
Постъпила е въззивна жалба от Главна дирекция «Гранична полиция» на МВР, с
която се обжалва Решение № 28 от 07.02.2020 г. по гр. д. № 201 по описа на Районен
съд – Малко Търново за 2019 г., в частта, в която дирекцията е осъдена да
заплати сумата от 1709.97 лева /хиляда седемстотин и
девет лева и 97 стотинки/ лв., представляваща
неплатено възнаграждение за извънреден труд от 245 часа, положен в периода от
01.09.2016г. до 01.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата,
начиная от 30.08.2019г. до окончателното й изплащане, както и мораторна лихва
след приетото намаляване в размер на 205.52 лв. /двеста
и пет лева и 52 стотинки/
Иска се отмяна и постановяване на ново
решение по съществото на спора, с което предявения иск да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
В депозираната жалба
се сочи, че в обжалваната част решението е неправилно, постановено в нарушение
на материалноправния закон и необосновано.
Излагат се подробни съображения,
че при изчисляване на времето отработено от въззиваемия – ищец по
първоинстанционното производство, съответно за компенсиране на положения
извънреден труд първостепенния съд неправилно е приложил Кодекса на труда и
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, а не
разпоредбите на ЗМВР. Навеждат се доводи, че през процесния период е действала
само Наредба № 8121з-776/29.07.2016г., а не
Наредба № 8121з-407/11.08.2014г., Наредба № 8121з-592/25.05.2015г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016г.,
както е приел в мотивите към решението си първоинстанционния съд, която
констатация е неясна и не кореспондира с фактите по делото. На следващо място се твърди, че въззивникът
има качеството на държавен служител, поради което съдържанието на неговото
правоотношение се определя от нормите на ЗМВР и от издадените въз основа на
него наредби, които се явяват специални както спрямо Закона за държавния
служител, така и спрямо Кодекса на труда. С оглед на тези доводи се твърди, че
за процесния период редът е регламентиран с Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016г.,
а не Кодекса на труда и Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата, последните две от които приложими само по отношение на работници и
служители по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния
период. Сочи се, че нито в ЗДСл, нито в ЗМВР има непряко препращане към нормите
на КТ, а напротив, във всички случаи, в които законодателят е счел, че
материята следва да се уреди идентично на тази в КТ, препращането е пряко, чрез
посочване на конкретните правни норми. С тези аргументи се твърди, че съдът
неправилно е прибягнал до аналогия на закона съгласно чл.46, ал.2, изр. първо
от ЗНА. Излага се становище, че непълнота на закона би била налице при липса на
специална нормативна уредба, каквато не е налице в настоящия случай. Цитира се
съдебна практика. Излагат се твърдения, че спрямо правилата, действащи в
системата на МВР съотношението между дневен и нощен труд е като 1 към 1 (8 часа
нощен труд са равни на 8 часа дневен труд). В допълнение се сочи, че разпоредбата
на ЗМВР, уреждаща формирането на основното възнаграждение на служителите на МВР
отчита спецификите на тяхната дейност, включително и полагането на нощен труд и
прилагането й винаги включва неговото заплащане, независимо, дали той реално е
положен или не. Акцентира се върху неприложимостта на разпоредбата на чл.9 от
НСОРЗ, като се излагат подробни доводи за липса на две от четирите законови
предпоставки, а именно “продължителност на
нощното работно време, по –малка от дневното” и “трудово възнаграждение, заработено по трудови норми”. В подкрепа на становището за наличие на специалния
статут на служителите в МВР по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР се цитира част от писмена
консултация от 27.09.2019г. дадена от проф. д.ю.н. Васил Мръчков и приложена
към въззивната жалба. Сочи, че от изложеното становище било видно, че
преизчисляването на нощния труд към дневен не е абсолютно правило за всички
работници и служители, чиито статут се урежда от КТ. Макар в цитираните
разяснения да се коментира хипотеза с лица, работещи с намалено работно време,
когато нормалната продължителност на дневното и на нощното работно време е
еднаква, било видно, че преизчисляване не се прилага в случаите, когато
работодателят е установил еднаква продължителност на дневното и нощното работно
време. Именно такава продължителност била установена и за служителите със
статут, уреден в ЗМВР. Оспорва се извода на съда за дължимо от въззивника
възнаграждение за извънреден труд. Поддържа, се че съгласно чл.18 от Наредба №
8121з-776 от 29.07.2016г. държавните служители изпълнявали служебните си
задължения извън редовното работно време въз основа на конкретна заповед, а
такава заповед не се твърди от ищеца да е била издавана.
Не се въвеждат
искания по доказателствата. Претендират се разноски.
Депозираната въззивна
жалба е допустима - подадена е от процесуално легитимирано лице в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт и
отговаря на изискванията на чл.260, ал.1, т.1, т.2, т.4 и т.7 от ГПК и чл.261 от ГПК.
В срока по чл.263
ал.1 от ГПК е постъпил отговор от К.И.Т., чрез процесуалния му представител –
адв. Б., в който се застъпва становище за неоснователност на депозираната
въззивна жалба. Моли се първоинстанционното решение да бъде потвърдено като
правилно, валидно и допустимо и постановено в съответствие с доказателствата по
делото и закона. Излагат се подробни съображения в подкрепа на виждането на
първоинстанционния съд за субсидиарното приложение на чл.9, ал.2 от НСОРЗ, който
напълно законосъобразно е преценил, че при сумирано отчитане на отработеното
време общия брой часове положен труд между 22,00ч. и 6,00ч. за отчетния период
се умножава по 0,143, полученото число следва да се сумира с общия брой
отработени часове за отчетния период, т.е. часовете положен труд да се
преизчислят с коефициент 1,143. Въпреки
специалния характер на нормите на ЗМВР и издадените въз основа на него наредби
се застъпва тезата, че същите не регулират изцяло и напълно съответната правна
материя, като за оставащите извън техните обхват въпроси е било допустимо да се
прилагат правилата на друг закон. Твърди се, че обратното разбиране поставяло
държавния служител в неравностойно положение спрямо работниците по трудови
правоотношения, които се регулирали от КТ. На следващо място се сочи, че съгласно чл.67,
ал.3 от ЗДСл, който също намирал субсидиарно приложение по отношение на ЗМВР,
размерите на допълнителните възнаграждения по ал.7 т.1-5, както и редът за
получаването им се определят с наредба на Министерски съвет и не могат да бъдат
по-ниски от определените в трудовото законодателство. Посочва се още, че
съгласно разпоредбата на чл.188, ал.2 от ЗМВР държавните служители, полагащи
труд за времето между 22.00ч. и 06.00ч., се ползват със специалната закрила по
КТ и това препращане също предпоставяло извод за субсидиарно приложение на
цитирания вече регламент на НСОРЗ за превръщане на нощните часове в дневни. Всички
тези аргументи обуславяли извод за възникнало право в полза на въззиваемия К.
Митков Чиликов да претендира допълнително възнаграждение за извънреден труд при
наличие на положен такъв, което се доказвало по несъмнен начин от приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза. Отделно от това се твърди, че предвид
прогласеното в КРБ като основно достижение на социалната държава право на труд
и предвидените за това гаранции, неприлагането на НСОРЗ в процесния случай би
довело до нарушаване на основния правен принцип за равенство и недопускане на
дискриминация по какъвто и да било признак, закрепен в чл.6 от КРБ и чл.14
ЕКЗПЧОС. Не се правят нови доказателствени искания, претендират се разноски.
При извършената
проверка за редовност на въззивната жалба, съдът констатира, че е внесена
такава в размер на 38 лв., но доколкото с първоинстанционното решение съдът се
е произнесъл по два обективно съединени иска – за главница и мораторна лихва,
то се дължи такава в общ размер на 59,20 лв. и на въззивника следва да бъдат
дадени указания да отстрани тази нередовност като довнесе разликата.
С оглед на изложеното
и на основание чл.267, ал.1 от ГПК и чл.273 от ГПК, Бургаски окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОКЛАДВА въззивната
жалба на Главна дирекция «Гранична полиция» - МВР срещу Решение № 28 от 07.02.2020
г. по гр. д. № 201 по описа на Районен съд – Малко Търново за 2019 г.
ВНАСЯ в. гр. д.
№ 1474 по описа за 2020 г. на Бургаски окръжен съд, за разглеждане в открито
съдебно заседание, съгласно Разпореждане от 22.06.2020г. - на 27.07.2020 г. от 09.50 часа.
УКАЗВА на въззивника Главна дирекция «Гранична полиция» -
МВР да внесе сумата от 21,20 лв. държавна такса по сметка на Окръжен съд гр.
Бургас, за което да представи платежен документ в деловодството на съда.
УКАЗВА
на страните, че могат да уредят доброволно отношенията си във
връзка със спорното право, предмет на делото чрез: медиация, извънсъдебно
споразумение или съдебна спогодба.
ДА СЕ ИЗПРАТИ
на страните препис от определението.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: