РЕШЕНИЕ
№ 22728
гр. София, 15.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20231110161015 по описа за 2023 година
Предявен е за разглеждане установителен иск с правно основание по чл. 26,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Т. И. И.
против „Аксес Файнанс“ АД за прогласяване на нищожност на чл. 20 вр. чл. 15, ал. 1
от договор за Бяла карта от 03.07.2021 г. поради накърняване на добрите нрави, а в
условията на евентуално – и поради противоречие със закона и неговото заобикаляне.
Ищецът Т. И. И. твърди, че на 03.07.2021 г. сключил с „Аксес Файнанс“ ООД
договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който кредиторът предоставил на
ответника револвиращ кредит в максимален размер от 500 лева, под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна платежна карта –
Бяла карта. ГПР бил уговорен на 45,9 %. Сочи, че съгласно чл. 15, от договора,
кредитополучателят се задължил в срок до 5 дни, считано от датата на активиране на
предоставения платежен инструмент по чл. 4, ал. 2, да предостави на кредитодателя
едно от изброените в разпоредбата обезпечения. В чл. 50 било предвидено, че в случай
на неизпълнение на задължението за представяне на обезпечението в уговорения срок,
кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената
и непогасена главница, включена в текущото задължение за настоящия месец.
Неустойката се начислявала на шесто число на всеки месец до момента на
предоставянето на изисканото обезпечение.
Сочи, че в случая се касае за договор, сключен с потребител, респ. са
приложими правилата на ЗЗП. Намира, че включената в договора неустоечна клауза за
непредставяне на обезпечение е неравноправна, респ. нищожна, тъй като е в
отклонение от основания принцип за добросъвестност и справедливост. Сочи, че
предвидената неустойка е за задължение, което не е основното задължение на
кредитополучателя, като в случая самата неустойка изпълнявала ролята на
1
обезпечение. Освен това била в завишен размер и надхвърляла допустимия
санкционен характер на неустойките. Освен това, включването й в погасителния план,
наред с останалото задължение, придавало и наказателен характер на неустойката.
Освен това предвидените изисквания за представяне на обезпечение в чл. 15 от
договора били неизпълними от потребителя, като предвидената неустойка имала
характер на допълнителна печалба за кредитора под формата на договорна
възнаградителна лихва. Счита, че процесната клауза заобикаля разпоредбата на чл.
143, т. 3 ЗЗП, като излиза извън присъщите й функции. Сочи, че освен това
противоречи и на разпоредбата на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Освен това намира, че размерът на
неустойката неправилно не е включен в ГПР, като по този начин същият би надвишил
максимално допустимия размер съобразно 19, ал. 4 ЗПК. Поради тези и останалите
подробно изложени съображения моли предявеният иск да бъде уважен, като
процесната клауза бъде прогласена за нищожна. Претендира разноски.
В срочно постъпил отговор ответникът оспорва както допустимостта, така и
основателността на предявените искове. Счита, че ищецът няма правен интерес от
предявяване на установителни искове за прогласяване нищожността на отделни
договорна клауза, при положение, че ответникът не е предприемал действия по
събирането на процесната неустойка. Счита, че процесният договор, и в частност
клаузата за неустойка, отговаря на изискванията на закона, като не води до
накърняване на добрите нрави, нито противоречи или заобикаля закона. Излага
подробни съображения. Твърди се, че договорът за паричен заем отговаря на
изискванията на ЗПК, както и че не е налице скрито завишаване на ГПР. Моли
исковете да бъдат отхвърлени.
По допустимостта на иска:
Ответникът е направил искане за прекратяване на производството поради това,
че е процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск, тъй като по силата на
сключен договор за цесия от 27.04.2022 г. вземанията по процесния договор за кредит
са прехвърлени на А. Б.“ Е. /като името на цесионера е посочено в молба от ответника
от 22.03.2024 г./. По така направеното искане съдът намира следното:
От съществено значение за допустимостта на производството в случая е дали
уведомяването за цесията е настъпило в хода на висящ съдебен процес, иницииран от
кредитополучателя, в който случай същото следва да се съобрази като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, или уведомяването е
настъпило преди образуване на делото. В случай че уведомяването е настъпило след
завеждане на делото, то същото следва да продължи между първоначалните страни
при съобразяване с чл. 226 ГПК, като аргументи в тази връзка се съдържат и в
решение № 243 от 06.08.2017 г. по т.д. 3501/2015 г. на Върховния касационен съд, I
т.о. Ако обаче уведомяването е настъпило преди депозиране на исковата молба в съда,
то предишният кредитор не е процесуално легитимиран да отговаря по предявения
иск, а ищецът няма правен интерес от установяване нищожност на договора спрямо
него. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска
и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът
следва да прекрати производството, без да се произнася по основателността на иска /в
този смисъл ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
Правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до
длъжника, извършено от цедента /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено
от цесионера /новия кредитор/ - с изключение на случаите на надлежно
упълномощаване, в които цесионерът действа като пълномощник на цедента. В случая
се установи, че цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за
извършената цесия, поради което в случай на уведомяване и от страна на новия
2
кредитор, би породило правната последица на чл. 99, ал. посл. ЗЗД /л. 112/.
Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с
прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето
от цедента, на осн.чл.99, ал.4 ЗЗД /в този смисъл са напр. решение № 449/06.03.2013г.
по гр.д. № 1268/2011г. на ВКС, IV г.о. и решение № 123/24.06.2009г. по т.д. №12/2009г.
на ВКС, II т.о./.
В случая ответникът, в качеството му на цедент, не доказа преди образуване на
настоящото производство длъжникът да е надлежно уведомен за извършената цесия. В
хода на производството съдът уважи искане на ответника да бъде задължен по реда на
чл. 192 ГПК цесионерът „А. Б.“ Е. да представи всички документи, които
кредитополучателят е подписвал във връзка с процесния договор за кредит. След
неколкократно отглагане на делото за събиране на допуснатото доказателство, както и
налагане на глоба на третото лице, от същия е постъпило уведомление за извършена
цесия, адресирано до Т. И. И., както и разписка за връчването му /л. 118 - 122/. Видно е
от представените документи, че разписката е непопълнена, респективно няма отразени
данни за връчване на документите срещу положен подпис от адресата или от лице от
адреса, на което да са връчени; не е налице и оформено от връчителя връчване при
отказ за получаване. След повторно дадено указание до третото лице за представяне
на попълнена разписка за връчване, от същото е депозирана молба от 28.10.2024 г., с
която сочи, че единствената разписка, с която разполага, е представена по делото, като
не разполага с обратна разписка с подпис на получател. При това положение, и при
направено от ищеца изрично оспорване, че извършването на цесията му е съобщена
преди образуване на настоящото производство, съдът намира, че ответникът не доказа
изпълнение на задължението си за уведомяване на цесията на кредитополучателя
преди подаване на исковата молба. Ето защо, същият е процесуално легитимиран като
ответник в настоящото производство. Възражението за недопустимост е
неоснователно, като искът следва да бъде разгледан по същество
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 16.02.2024 г. и
приет за окончателен без възражения от страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК
като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че между
страните е сключен договор за кредит „Бяла карта“ от 03.07.2021 г.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК така отделеното обстоятелство следва да се
приеме за доказано по делото. Същото се установява и от приетите в производството
доказателства.
От приетия по делото препис от договор за кредит „Бяла карта“ от 03.07.2021 г.
и Приложение № 1 към него се установява, че между страните е възникнало
процесното облигационно правоотношение. Това обстоятелство не е спорно между
страните.
По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на
ищеца платежна карта в запечатан плик, който съдържа и ПИН код за нея, като
максималният размер на револвиращия кредит бил в размер на 500 лева /чл. 2 от
договора/. Кредитополучателят се задължил да заплаща текущото си задължение по
картата до всяко 2-ро число на текущия месец. Договорът бил сключен за неопределен
срок. Бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 43,2 % върху усвоения
размер на кредита, или 0,12 % дневен лихвен процент. Годишният процент на
разходите бил уговорен в размер на 45,9 % /чл. 4 от договора/.
Съгласно чл. 15 от договора, кредитополучателят поел задължение в срок до пет
дни от активиране на представения платежен инструмент да предостави на
3
кредитодателя едно от посочените в разпоредбата обезпечения: поръчител или банкова
гаранция (поне едно от изброените). В чл. 20 е предвидено, че при неизпълнение на
задълженията по чл. 15 в уговорения срок, кредитополучателят дължи неустойка в
размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото
задължение в настоящия месец. Предвидено е, че неустойката се начислява до момента
на предоставяне на изисканото обезпечени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване нищожността на отделна
клауза от договора поради накърняване на добрите нрави, противоречието й със закона
и неговото заобикаляне, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно че:
между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за кредит
„Бяла карта“ от 03.07.2021 г., както и че клаузата от процесния договор, касаеща
заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, накърнява добрите
нрави, респективно - противоречи на закона и води до негово заобикаляне.
На първо място, съдът намира, че процесният договор е потребителски – страни
по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция –
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за потребителски кредит от
03.07.2021 г. по правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 ЗПК. Процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския
кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерски съвет на Република Б., което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
случая в договора е предвиден ГПР в размер от 45,9 %
По отношение на спорния между страните въпрос дали уговорената в
договорите неустойка за непредоставяне на обезпечение следва да се прибави към
размера на ГПР, съдът намира следното:
Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
4
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който "общи разходи по
кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение
към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на
кредита или получаването му при предлаганите условия.
Видно от данните по делото, уговореният в договора за потребителски кредит
ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за
непредставяне на обезпечение по чл. 20 от договора. В случая неустойката
представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде
включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е
уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в
погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за
сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните
погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално
допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване
на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като
задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в
петдневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице – поръчител за
вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва
да разполага със сумата от 762,15 лева – надхъврляща максималния кредитен лимит от
500 лева. Така формулирана неустойката излиза извън присъщите й функции и
представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде
включена в общия разход по кредита /в този смисъл напр. Решение № 816 от
13.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на
СГС по в. гр. д. № 1255/2023 г. и др./.
Видно е, че ГПР без включена в него неустойка е в размер от 45,9 %, като след
прибавяне и на уговорената неустойка, която сама по себе си представлява 10 % от
усвоената сума, то действителният размер на ГПР надхвърля предвидения в чл. 19, ал.
4 ЗПК размер.
Налага се извод, че действителният размер на ГПР, след прибавяне на
дължимата неустойка, надвишава максимално допустимия по закон размер от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл.
19, ал. 4 ЗПК. Вписаният в договора параметър не кореспондира на изискуемото
съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата
на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
5
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит,
независимо дали същият надхвърля максималния размер или не, кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за паричен заем на основание чл.
22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този
смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по
описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Поради изложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване
нищожността на процесния договор за потребителски кредит е нищожен, поради което
следва да бъдат уважен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъде присъдена сумата
от 50,00 лева заплатена държавна такса съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.
Ищцовата страна претендира и заплащането на адв. възнаграждение в полза на
процесуалния представител в размер на 1000 лева. По делото е представен договор за
правна защита и съдействие, в който е уговорено предоставяне на безплатна защита на
основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв. Съгласно съдебната практика на ВКС
(Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о.;
Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о.) за
присъждане на адвокатско възнаграждение е необходимо да бъде представен договор
за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява
страната на някое от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да се
доказват предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ. В тези случаи
възнаграждението на адвоката се определя от съда /чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв./.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или
фактическа сложност, която да е обусловена от събирани в производството гласни
доказателствени средства или експертни заключения. Проведени са няколко открито
съдебни заседания, но единствено с оглед изпълнение на задължението по чл. 192 ГПК
на трето, неучастващо по делото лице. Процесуалният представител на ищеца не се е
явил в нито едно от проведените открити съдебни заседания. Касае се за спор с
6
константна и безпротиворечива съдебна практика. Предвид изложеното настоящият
състав счита, че в полза на адвокат Б. Б. следва да бъде определено адв.
възнаграждение в размер на 400 лева.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Т. И. И., ЕГН **********
срещу „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: *********, като правоприемник на „Аксес
Файнанс“ ООД, ЕИК: ********* иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, че клаузата на
чл. 20 вр. чл. 15, ал. 1 от договор за кредит „Бяла карта“ от 03.07.2021 г. е нищожна
поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: ********* да
заплати на Т. И. И., ЕГН ********** сумата от 50,00 лева, представляваща заплатена
по делото държавна такса.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Аксес Файнанс“ АД,
ЕИК: ********* да заплати на адвокат Б. Б. Б. – член на САК, личен номер , офис 6
сумата от 400,00 лева – адвокатско възнаграждение за осъществявана безплатно
адвокатска помощ и съдействие на Т. И. И..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7