Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№…………………./….07.2020 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести юни през  2020 година, в следния   състав:

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ :  СИМЕОН СТОЙЧЕВ 

                                                                мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ  

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА въззивно гр.  дело    номер   6051  по    описа   за  2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            Образувано е по въззивна жалба от един от ответниците – само от солидарния длъжник С.П.С., срещу решение № 407802 от 15.05.2018 г. по гр.д.№ 1900/2017 г- на СРС, 78 състав, в частите, в които е признато за установено, на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, че ответникът С.П.С., ЕГН: ********** дължи на на ищеца „Х.А.Р.Б.“ ООД, ЕИК: *******, при условието на солидарност с „Е.-С“ ЕООД, ЕИК: *******, сумата от 6600,96 евро по два записа на заповед от 20.10.2006 г. с падежи съответно 01.12.2009 г. и 01.12.2010г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на сумата, като е осъден ответника С.П.С. да заплати, отново солидарно с другия ответник, на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 307,43 лв. - деловодни разноски в исковото, и сумата от 965,64 лв. - разноски в заповедното производства. С жалбата, подадена чрез пълномощник адв.Т.Т., се излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на съдопроизводствените правила-произнасяне от съда по недопустим иск по чл.422 от ГПК, който е редявен след изтичане на 1-месечния срок по чл.415 от ГПК и след като първоначално заповедния съдс е обезсилил издадената заповед за изпълнение, и 2 години след архивиране на делото в СРС молителят е поискал да му се издаде копие от изп.лист по заповедното производсктгво и въз основа на него е започнал изпълнително производство, както и се твърди още, че съдебният изпълнител е отправил нарочно питане до СРС, 78 състав, дали заповедта за изпълнение е влязла в сила, получил отговор, че не е защото има подадено в срос възражение, и въпреки това съдът отново изпратил до молителя съобщение, повече от 2 години след преклузивния срок по чл.415 от ГПК, да предяви иска си и довнесе държавната такса. Иска се по тези съображения отмяната на решението.

Въззиваемата страна – ищец „Х.А.Р.Б.“ ООД  оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник юрк.Р.Р., с възраженията, че искът по чл.422 от ГПК е подаден в срока по чл.415, ал.1 от ГПК, на 13.01.2017 г., като в хода на образуваното исково производство пред СРС по чл.422 от ГПК исковата молба е била връщана, но разпореждането за това е било отменено от въззивния съд, и не е налице сочения с въззивната жалба порок относно предявяване на исковата молба извън срока по чл.415, ал.1 от ГПК. Моли решението да се потвърди, претендира разноски за въззивната инстанция съгласно списък по чл.80 от ГПК за възнаграждение за юрисконсулт.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, и в обжалваната част допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.

В останалите части, в които предявеният иск срещу „Е.-С“ ЕООД е бил уважен за осъждане на това дружество да заплати солидарно с другия ответник С.П.С. същите суми по двете записи на заповеди, решението не е било обжалвано, и се счита влязло в сила. Във въззивното производство ответникът  „Е.-С“ ЕООД не е упражнил правото си по чл.265, ал.1 от ГПК и не е надлежна страна във въззивното производство. Солидарните длъжници са обикновени другари в процеса, при което всеки един от тях осъществява самостоятелно защитата си.

При произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, след преценка на събраните по делото доказателства, въз основа на които е приел иска за доказан и основателен и го е уважил, с обусловената от това отговорност на отвтеника за разноски, вкл. и тези в заповедното производство съгласно т.12 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№ 4/2013 г., които изводи въззивният съд споделя изцяло и на основание чл.272 от ГПК препраща изцяло към мотивите на първоинстанционното решение.

В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Не са допуснати от първоинстанционния съд нарушенията, сочени във въззивната жалба. 

Книжата по първоинстанционното дело и по заповедното ч.гр.д.0 16261/2018 г. сочат, че искът по чл.422 от ГПК е бил предявен в съда на 13.01.2017 г. , в 1-месечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК, според редовно връченото уведомление за това на заявителя на 14.12.2016 г. на адреса, вписан за седалище в Търговския регистър. В исковото производство по реда на чл.129 от ГПК е досъбрана дължимата държавна такса. Както се сочи в определение № 870 от 02.12.2016 г. по т. д. № 809/2016 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС  „ Предявяването на иска се счита за извършено с постъпване на исковата молба в съда - чл. 125 ГПК, и преклузията на чл. 415, ал. 1 ГПК важи само за извършването на това процесуално действие. Ако исковата молба е подадена в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, но не е придружена с доказателства за довнесена държавна такса за разглеждане на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, невнасянето на таксата е основание за провеждане на производство по чл. 129 ГПК за поправяне на нередовната искова молба, но не представлява основание за връщане на молбата по съображения за недопустимост на иска. Поради яснотата на съдържащата се в нея правна уредба разпоредбата на чл. 415 ГПК не създава проблеми в правоприлагането“. Изложеното сочи, че оплакването с въззивната жалба не намира опора в книжата и извършените процесуални действия по делото и не следва извод за недопустимост на исковото производство по чл.422 от ГПК.

С въззивната жалбла не са изложени други оплаквания относно фактите, при което въззивният съд, съгласно ограниченията за проверка по правилността на решението съгласно чл.269 от ГПК, приема, че ответникът С.С. дължи на ищеца сумата общо 6600,96 евро по двата записа на заповед от 20.10.2006 г. с падежи съответно 01.12.2009 г. и 01.12.2010г. като авалист /поръчител/, при което дължи сумата по двата  при условията на солидарност с издателя /дължника/. При извършената служебна проверка не се установи нарушение на императивни материално правни норми, приложими към спора. В случая ищецът не твърди, че записът на заповед обезпечава каузално правоотношение, а се позовава само на абстрактния характер на вземането,  ответната страна също не твърди такова каузално правоотношение, поради което и съдът няма задължение да обсъжда дали такова съществува или не. Задължението произтича от абстрактна сделка-запис на заповед, непогасено е към приключване на устните прения и искът се явява основателен.

Поради съвпадане на крайния решаващ извод на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди в обжалваните части, вкл. и в частта за разноските, определени правилно според изхода на спора.

По разноските пред въззивния съд:

Жалбоподателя- ответник при този изход на спора пред въззивния съд, няма право на разноски, а ищецът има право на разноски за защита от юрисконсулт в размер на 100 лв. по чл.78, ал.5 от ГПК, вр.чл.25, ал.1 от Наредбата за правната помощ, при определянето на който размер съдът съобрази липсата на фактическа и правна сложност на спора пред възивния съд, и факта, че юрк.Р. е процесуален представител на ищеца във въззивното производство и не й се следват отделни възнаграждения за всяко извършено от нея процесуално действие, а само това по чл.25, ал.1 от НПП.

Искът е за вземане, произтичащо от търговска сделка, с цена на иска под 20 000лв., при което решението няма да подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.второ от ГПК.

Воден от горните мотиви, СГС

Р  Е  Ш  И  :   

ПОТВЪРЖДАВА решение № 407802 от 15.05.2018 г. по гр.д.№ 1900/2017 г- на СРС, 78 състав, в ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 ОСЪЖДА  С.П.С., ЕГН: **********,*** да заплати на „Х.А.Р.Б.“ ООД, ***, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.8  от ГПК, сумата 100 лв. разноски за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1,  предл.второ от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.