Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.Кюстендил, 28.02.2023 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на шести декември през две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря: Галина Кирилова, след като разгледа
докладваното от съдия Т. Костадинова гр.д.№ 655/2012 г. по описа на Окръжен съд- Кюстендил и за да
се произнесе взе предвид следното:
МЮСЮЛМАНСКО ИЗПОВЕДАНИЕ, със седалище и адрес:
гр.София, район „Възраждане“, ул.„Братя Миладинови“ №27, с ЕИК ********* чрез пълномощника си адв.К.Р. ***, същият и като съдебен адреса***
е предявило срещу ОБЩИНА ДУПНИЦА, с адрес: пл. „Свобода“ №2, с ЕИК *********
иск с правно основание чл.108 от Закона за собствеността за признаване за
установено по отношение на Община Дупница, че ищецът Мюсюлманско изповедание,
на основание
реституция по реда на § 5, ал.1
и ал.2 от ПЗР на ЗВ, като правоприемник на Софийската мюсюлманска
вероизповедна община, е собственик
на поземлен имот с идентификатор 68789.17.11, при съседи: ПИ 68789.17.12, ПИ
68789.17.56, ПИ 68789.17.15, ПИ 68789.17.10, ПИ 68789.17.09, ПИ 68789.17.14 и
ПИ 68789.17.13, състоящ се от 944 кв.м. застроено и незастроено място, както и
на построената в него джамийска сграда сега с функция обект на културата, представляваща
едноетажна масивна каменно- тухлена сграда със застроена площ от 251 кв.м. и
сигнатура на имот с идентификатор ПИ 68789.17.11.1 по кадастралната карта на
гр. Дупница, ободрена със Заповед № 300-5-56/30.07.2004 г. на изп. директор на
ИА „ ГКК“ гр. София и административен адрес: пл. „Свобода“, както и за осъждане
на ответника да предаде владението на тези терен и сграда, и за обезсилване на
издадения за процесния имот АОбС (публична) № 182, рег. № 182/19.06.1998 г. на
Община Дупница.
В исковата молба се твърди, че ищецът е правоприемник
на Мюсюлманското джамийско настоятелство гр. София за правата и задълженията на
това настоятелство на територията на общината, че още от времето преди
освобождението на България от османско владичество мюсюлманската общност в гр.
Дупница е била собственик на редица
недвижими имоти, намиращи се на територията на гр.Дупница, в т.ч. и на процесната
джамия и дворното ѝ място. Твърди се, че този имот е бил завзет от
държавата без правно основание за това и провеждане на отчуждително
производство и заплащане на обезщетение, поради което счита, че за имота са
налице предпоставките на §5 ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗВ във вр. със ЗВСОНИ и
същият се явява собственост на Мюсюлманското изповедание. Сочи се също така, че
ответната община е съставила акт за публична общинска собственост, претендира,
че е собственик на имота, владее го и отказва да го предаде на ищеца.
Претендира се присъждане на сторените по делото разноски.
В допълнителна молба вх. № 2251/01.04.2013 г. /л. 223
от делото/ ищецът е уточнил, че правопораждащият за вещното право на
собственост на Мюсюлманското изповедание
е юридически факт, представляващ кумулативното действие на пар.168, ал.1 от
Устава на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България
от 1919 г. и Указ № 12/23.12.1919 г. на Цар Борис III за неговото одобряване и
обнародване в ДВ, както и че бившата Дупнишка мюсюлманска вероизповедна община
е осъществявала давностно владение с начална дата 26.06.1919 г., произвело
действие на 26.06.1929 г. или най- късно към 26.06.1939 г., продължило и след
това до и включително 1951 г.
Ответникът Община Дупница в срока по чл.131 от ГПК, е
депозирал отговор на исковата молба. В същия се изразява становище за неоснователност
на иска, като се твърди, че няма данни за извършвани отчуждителни мероприятия,
както и че процесният имот е бил със статут на публична държавна собственост, а
през 1998 г. имотът е отписан от актовите книги за държавни недвижими имоти и е
предаден на ответната община. Сочи се, че имотът е със статут на паметник на
културата и е под закрилата на Закона за културното наследство. Иска се
отхвърляне на иска и присъждане на направените по делото разноски.
ОС-Кюстендил, след като се запозна с доводите и
възраженията на страните и след като прецени поотделно и в съвкупност събраните
по делото доказателства, при условията на чл.235 ал.2 от ГПК, намери за
установено следното:
Видно от приложеното по делото удостоверение, издадено от СГС по
ф.д.№1659/2003г ищцовото Мюсюлманско изповедание е вписано в Регистъра на
вероизповеданията при СГС като религиозна институция.
По делото са представени: Устав на духовното
устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, обнародван в ДВ,
бр.65/26.06.1919г.; Устав на мюсюлманите в Република България от 1992г.; Устав
за духовното управление и устройство на Мюсюлманското изповедание в република
България от 1996 г.; Устав на Мюсюлманското изповедание в Република България от
2005г. и Устав на Мюсюлманско изповедание, както и Временни правила за духовното
управление на мюсюлманите.
По делото са приложени Съглашение подписано между
Турското правителство и Българското на 6/19.04.1909 г. и Указ № 20 на Цар
Фердинанд, с който са одобрени Турско- българският протокол и съглашението по
мюфтийския въпрос от 06.04.1909 г., обнародвани в „Държавен вестник“, бр.13 от
19.01.1910 г.
Представена е Заповед № ДИ-63/26.05.1998 г. на
областния управител на Софийска област, по силата на която е наредено да се
отпише от актовите книги за недвижимите имоти държавна собственост и се предаде
на Община Дупница недвижимият имот,
находящ се в гр. Дупница, представляващ застроен парцел „За джамия и конак“ в
кв. 62 с площ 1 346 кв.м. имот пл. № 1589 и 1590 и застроената в него джамия
със ЗП 238 кв.м. и двуетажна масивна сграда /околийска къща/ със ЗП 530 кв.м.
По делото се съдържа Акт № 182 от 19.06.1998 г.за
общинска публична собственост, от който се установява, че като собственик на
масивна едноетажна сграда- джамия, със ЗП 300 кв.м. състояща се от изложбена
зала и стая, находяща се в имот № 1589, кв. 62 е вписана Община Дупница.
Видно от приетата по делото скица № 5867/26.11.2012 г.,
издадена от СГКК- гр. Кюстендил спорният имот е заснет като имот с
идентификатор 68789.17.11, с площ 944 кв.м., с адрес: гр. Дупница, ул.„Иван
Вазов“ №17А, предназначение – за обект за култура и изкуство.
В заключението на съдебно- техническата експертиза,
изпълнена от вещото лице инж. Б.Г. е проследена регулационната история на
процесния имот.
В съдебно- археологическата експертиза, изпълнена от
вещото лице Р.С. е посочено, че в сегашния си вид процесната сграда има
характерни за джамия архитектурни черти като планова схема, градеж във
височина, фасадно и интериорно оформяне, че според народните предания на
мястото, където е изградена джамията е имало християнска черква , че не се
съдържат конкретни данни кога е построената джамията, но мнението на
изследователите е, че е построена през XV-XVI в. Вещото
лице сочи, че след Освобождението през 1878 г. джамията е престанала да функционира
като молитвен дом, тъй като дупнишките турци са се изселили, а прекратената
религиозна дейност в джамията е един от поводите за превръщането ѝ в
Окръжен затвор (до 1924 г.). Вещото лице сочи, че в периода
след 1924 г. джамията е била многократно
реставрирана.
Производството по делото е спирано двукратно при
наличие на хипотезата на чл.229 ал.1 т.4 от ГПК. С влязло в сила определение,
постановено в съдебно заседание, проведено на 16.10.2013г., КнОС е спрял
производството по делото до влизане в сила на решението по фирмено дело
№1659/2003г. по описа на СГС.
Този правен спор
не е приключил с акт по същество. С определение №74 от 28.01.2016г. на
ВКС по т. д.№ 2451/2015г., II т.о., ТК не е допуснато до касационно обжалване
решение №966 от 12.05.2015г., поправено с решение №1028 от 19.05.2015г. и решение №1190 от
05.06.2015г., всички постановени по ф.дело №964/2014г. на Софийски
апелативен съд, Търговско отделение. С решение №966 от
12.05.2015г. е обезсилено изцяло решение от 04.06.2013г., поправено по реда
на чл.247
от ГПК с решение от 11.10.2013г. по ф.дело №1659/2003г. на Софийски градски
съд, Търговско отделение, оставено е без разглеждане искането на Мюсюлманско
изповедание за установяване на правоприемственост между вероизповеданието и
описани местни поделения, религиозни, религиозно- просветни и социално- благотворителни
юридически лица, съществували в периода до 1949г., учредени и действали при
режима на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърден и
обнародван по силата на Указ №63 на княз Фердинанд - ДВ, бр.210/26.09.1985г.,
Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България,
одобрен и обнародван по силата на Указ №12/23.05.1919г. - ДВ,
бр.65/26.06.1919г. и Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в
България, одобрен от Министерство на външните работи и изповеданията на
23.11.1945г., действал до 1951г., в това число и Мюсюлманска вероизповедна
община в гр.Дупница, след 1940г. към МВО гр.София и е прекратено производството по искането.
С определение от 31.03.2016 г. настоящият съд е
възобновил производството по делото. Същевременно е констатирал наличие на
висящност на друго дело, имащо значение за изхода на настоящото-
т.д.№1802/2016г. по описа на СГС с предмет предявени от Мюсюлманско изповедание
против множество ответници, в това число и Община Дупница искове за признаване
за установено, че ищецът е правоприемник на конкретно посочени в исковата молба
юридически лица, съществували до 1949г., включително и на МВО гр. Дупница, след
1940 г.– към МВО- гр. София. Приемайки, че твърдяното правоприемство съставлява
подлежащ на доказване факт и по висящия пред ОС-Кюстендил правен спор, със
същия съдебен акт след възобновяването му, съдът е спрял производството отново
при наличие на основанието на чл.229 ал.1 т.4 от ГПК – до приключване с влязъл
в сила съдебен акт на т.д.№1802/2016г., VI-състав на ТО на Софийски градски
съд.
От постъпилите по делото заверени преписи от съдебни актове, а именно: определение
№260808/08.02.2021г. по т.д.№1802/2016г. по описа на СГС, определение
№450/13.07.2021г. по ч.т.д.№587/2021г. по описа на САС и определение с
№237/02.06.2022г. по ч.т.д.№2331/2021г. по описа на ВКС, се установява, че
производството по предявените от Мюсюлманско изповедание искове срещу всички
ответници е било прекратено с влязъл в сила на 02.10.2020г. съдебен акт.
Производството по същото дело е продължило по иска на конституираното по същото
дело с определение от 12.05.2017г. главно встъпило лице – Мюсюлманско сунитско
ханефитско изповедание, насочен срещу Мюсюлманско изповедание, но с влязло в
сила на 02.06.2022г. определение №260808/08.02.2021г. по т.д.№1802/2016г. по
описа на СГС, след провеждане на инстанционен контрол, обективиран в
горепосочените съдебни актове, същото е било прекратено.
От така установената фактическа обстановка се налагат
следните правни изводи:
Предявеният
иск е с правно основание чл.108 от ЗС. За да бъде уважен този иск, следва да се
установи кумулативното наличие на следните предпоставки: ищецът да е собственик
на процения имот; ответникът да владее същия и владението му върху имота е без правно основание.
В настоящия случай ищецът твърди, че като
правоприемник на бившите Дупнишка мюсюлманска вероизповедна община и на Мюсюлманското
джамийско настоятелство гр. София е станал собственик на процесния имот на две
придобивни основания – от кумулативното действие на Устава за духовното
устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г. и Указ №
12/23.12.1919 г. на цар Борис ІІІ за неговото одобряване и обнародване в ДВ и
доколкото джамията е построена по време на османското владичество над
българските земи и като недвижим имот, свързан с исляма, е принадлежала на
цялата мюсюлманска верска общност, както и чрез придобиване по давностно
владение, с начална дата 26.06.1919 г., произвело действие на 26.06.1929 г. или
най- късно към 26.06.1939 г., продължило и след това до и включително 1951 г.
В доклада по делото съдът е разпределил
доказателствената тежест като е указал, че ищецът следва да докаже правото си
на собственост, респ. че вероизповеданието, от което черпи правата си е било
собственик на процесния имот на основанията, посочени в исковата молба,
правоприемство между Мюсюлманското изповедание и бившите образования на
мюсюлманската общност, че процесният имот е бил незаконно отнет от държавата,
както и че бившата Дупнишка мюсюлманска вероизповедна община е владяла
процесния имот явно спокойно непрекъснато в продължение на 10 години за
кратката погасителна давност и повече от 20 години за обикновената давност,
както и че в тежест на ответника е да установи, че владее имота на правно
основание
Предвид събраните по делото доказателства, съдът
счита, че искът е неоснователен по следните съображения:
Не се доказа първата предпоставка за уважаването на
иска с правно основание чл. 108 от ЗС, а именно, че ищцовото изповедание е
собственик на процесния имот.
По делото безспорно се установява, че ищцовото
изповедание е било предявило искове за установяване на правоприемството по реда на
пар. 4 от ПЗР на ЗВ. От приложените по делото определения: №260808/08.02.2021г.
по т.д.№1802/2016г. по описа на СГС, №450/13.07.2021г. по ч.т.д.№587/2021г. по
описа на САС и №237/02.06.2022г. по ч.т.д.№2331/2021г. по описа на ВКС се
установява, че производството по тези искове е било прекратено с влязъл в сила
съдебен акт. Следователно не е
установено със сила на пресъдено нещо правоприемството между Дупнишка
мюсюлманска вероизповедна община и ищцовото изповедание, която да обвързва
съда, поради което този юридически факт като релевантен за спора с оглед
претендираното от ищеца право на собственост може да бъде установен в настоящия
исков процес.
Съгласно
§ 7 от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство
България, утвърден с Указ № 12/23.05.1919 г. на Цар Борис III, обнародван в ДВ
бр. 65/26.06.1919 г., във всяко населено място, в което живеят на установено
местожителство поне 40 мюсюлмански семейства, те могат с разрешение на
Министерството на външните работи и на изповеданията да образуват мюсюлманска
вероизповедна община. Съгласно § 8 тя е юридическа личност и като такава има
право да притежава за джамиите и училищата си движими и недвижими имоти и че тя
се управлява от настоятелство В § 9 е посочено, че имотите на престанала да
съществува мюсюлманска вероизповедната община преминават във владението на най-
близката на нея съседна община, а когато и тя се закрие, те преминават върху
главното мюфтийство.
С
писмо изх. № 196/10.07.1996 г. на директора на Дирекция „Вероизповедания“ към
Министерски съвет се пояснява, че съгласно уставите от 1919 г. и от 1945 г. на
мюсюлманското изповедание най- малката организационна единица на изповеданието
са били мюсюлманската верска общност (община), а съгласно утвърдения през 1995
г. устав тази организационна единици носи названието мюсюлманска джамийска
общност.
Според
чл. 5 от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Република
България от 1992 г. във всяко населено място, където живеят най-малко 7
мюсюлмански семейства, може да се образува мюсюлманско настоятелство, което е
юридическо лице /чл. 7/, а всички вакъфи
се управляват от мюсюлманските настоятелства /чл. 107/.
Съгласно
чл. 19 от Устава на мюсюлманското изповедание в Република България от 1997 г.
мюсюлманското настоятелство е юридическо лице, а съгласно чл. 96 от същия,
вакъфи са всички движими и недвижими имоти, собственост на мюсюлманското
изповедание и се управляват от мюсюлманското настоятелство, в чийто район се
намира местонахожданието им.
Според
чл. 6 от Устава на Мюсюлманското изповедание в Република България от 2005 г.
мюсюлманското изповедание е юридическо лице, то притежава имущество, включващо
право на собственост и ограничени вещни права върху вакъфски имоти, плодове от
стопанисването им, право на собственост върху движими вещи, в т. ч. ценни
книжа, права по ЗАПСП, и др., а вакъф е имущество, собственост на
изповеданието, което се употребява за благото на мюсюлманите, не погива и не
намалява своята стойност или ценност вследствие на употребата си като земи,
сгради, джамии, медресета, училища, обществени кладенци, тюрбета и други
движими и недвижими имущества, като те не могат да бъдат продавани и
унищожавани /чл. 78/. Тоест по този устав на местните структури на
Мюсюлманското изповедание вече не е придаден статут на юридически лица.
Съгласно
чл.7 от Устава на Мюсюлманското изповедание. в Република България от 2011 г.
мюсюлманското изповедание е юридическо лице, регистрирано с решение 1 по ф. д.
№ 1659/2003 г. на СГС, то има ръководни и контролни органи на национално и на
местно ниво, за които не е предвидено да имат качеството на юридически лица.
Тези
устави с изключение на последния, са приети в съответствие с чл. 6 от Закона за изповеданията /ДВ бр.
48/01.03.1949 г., отм. ДВ бр. 120/29.12.2002 г./, според който от момента на
утвърждаване на устава на изповеданието то добива качеството на юридическа
личност и такова качество добиват местните му поделения, като те запазват този
статут и при действието на Закон за вероизповеданията /ДВ, бр.
120/29.12.2002 г. / по силата на § 2, ал. 1 и ал. 4 от ПЗР на ЗВ.
От
описаното по- горе се установява, че според уставите си, действащи след 1919 г.
в отделни периоди качество на юридическо лице са имали местни поделения и
джамии на Мюсюлманското изповедание, а съгласно
Устава от 2011 г. местните поделения вече нямат самостоятелно
съществуване като правото на собственост върху недвижими имоти, са преминали в
патримониума на изповеданието и понастоящем то е правоприемник на всички
съществували през посочените периоди негови поделения като самостоятелни правни
субекти.
Следователно
съдът приема, че ищецът е правен субект, правоприемник на съществувалите
религиозни, религиозно- просветни и социалноблаготворителни юридически лица на
мюсюлманите в България в периода до 1949 година.
Следва
да се посочи, че по делото няма писмени доказателства за учредяването на
мюсюлманска вероизповедна община в гр. Дупница, като в тази насока липсва и
спор по делото. По делото е представено
писмо изх. № 9500-076/10.04.1995 г., от което е видно, че съгласно чл.16 от
Закона за изповеданията /отм./ Столична голяма община е регистрирала ръководния
орган Мюсюлманско джамийско настоятелство- София, със седалище ул. „Братя
Миладинови“ №27. По силата на Устава от 1992 г. то е юридическо лице. Липсват
обаче доказателства то да е притежавало правото на собственост върху процесното
дворно място и джамията на някакво правно основание– чрез правна сделка, по
давност, по силата на закон или по друг, определен в закон, начин.
В
молба за уточнение на иска № 2251/01.04.2013 г.
ищецът сочи като придобивно основание Споразумение (Съглашението) от
06.04.1909 г. между правителствата на Турция и България в изпълнение на
руско-турския протокол, подписан в Санкт Петербург на 03.04.1909 г., утвърдено
на 13.01.1910 г. и публикувано в ДВ бр. 13/1910 година. В този документ се предвижда осигуряване на религиозна свобода,
свободно изпълнение на религиозните обряди и равни граждански и политически
права на мюсюлманите, както и създаване на организация на мюсюлманските общини
и вакъфските имоти. В него обаче не се предвижда начина за придобиване на тези имоти. Следва
да се има предвид, че този акт сам по себе си не представлява, способ за
придобиване право на собственост. Вярно е посоченото от ищеца, че § VІI урежда
условията и общия ред за опазване и за отчуждаване на вакъфските имоти, но нито
един от текстовете на Съглашението не указва ред и начин за придобиване на тези
имоти.
По отношение соченото от ищеца основание за придобиване на имота на
основание давностно владение с начална дата 26.06.1919 г., произвело действие
на 26.06.1929 г. или най- късно към 26.06.1939 г., продължило и след това до и
включително 1951 г. съдът намира, че то е недоказано.
Съгласно
чл.29 от Закона за давността /отм. 16.12.1951 г./, за да бъде придобито чрез
давност правото на собственост върху недвижими имоти, е необходимо вещите да се
владеят добросъвестно и на юридическо основание в продължение на десет години.
Съгласно чл. 34 от ЗД /отм./ правото на собственост върху недвижими имущества може
да се придобие с непрекъснато владение в продължение на двадесет години, без да
има нужда от юридическо основание и добросъвестност. В настоящия случай по
делото не са събрани никакви доказателства за това, че след 1919 г. Софийска
мюсюлманска вероизповедна община да е
започнала да владее процесната сграда и мястото върху което тя е построена,
като при упражняването на фактическата власт върху тях да е демонстрирала
спрямо всички, че владее за себе си, което явно, непрекъснато и необезпокоявано
владение е продължило повече от 10 години, респ. 20 години.
С
оглед на всичко изложено по- горе, съдът счита, че е недоказано твърдението на
ищеца, че Софийска мюсюлманска вероизповедна община, респ. Мюсюлманското
джамийско настоятелство гр. София са притежавали правото на собственост върху
процесния имот, от което следва, че ищецът не може да придобие правото на
собственост върху тях по силата на правоприемство.
Следва
да се има предвид също така, че по делото липсват каквито и да е доказателства
за одържавяване, отчуждаване, конфискуване или незаконно отнемане на процесния
поземлен имот, което изключва при хипотезата на пар.5 от ПЗР на ЗВ същият да се
счита по силата на закона за реституиран в полза на ищеца.
Предвид
обстоятелството, че не е доказана първата кумулативна предпоставка
за уважаването на иска, а именно, че ищецът е собственик на процесния
имот, то искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
С оглед изхода на
делото на ответната община се дължат сторените от нея разноски, които са в общ
размер на 2 232 лв., от която 2 000 лв. адвокатско възнаграждение и 232
лв. възнаграждение за вещо лице.
Мотивиран от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРЕДЯВЕНИЯТ от МЮСЮЛМАНСКО
ИЗПОВЕДАНИЕ, със седалище и адрес: гр.София, район „Възраждане“, ул.„Братя
Миладинови“ №27, с ЕИК ********* срещу ОБЩИНА ДУПНИЦА, гр. Дупница,
пл.„Свобода“ №2, с ЕИК ********* иск с правно основание чл.108 от Закона за
собствеността за признаване за установено по отношение на Община Дупница, че
Мюсюлманско изповедание, на основание реституция по реда на § 5, ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗВ, като
правоприемник на Софийската мюсюлманска вероизповедна община, респ. Мюсюлманското
джамийско настоятелство гр. София е собственик на поземлен имот с идентификатор
68789.17.11, при съседи: ПИ 68789.17.12, ПИ 68789.17.56, ПИ 68789.17.15, ПИ
68789.17.10, ПИ 68789.17.09, ПИ 68789.17.14 и ПИ 68789.17.13, състоящ се от 944
кв.м. застроено и незастроено място, както и на построената в него джамийска
сграда сега с функция обект на културата, представляваща едноетажна масивна
каменно- тухлена сграда със застроена площ от 251 кв.м. и сигнатура на имот с идентификатор ПИ 68789.17.11.1 по
кадастралната карта на гр. Дупница, ободрена със Заповед № 300-5-56/30.07.2004
г. на изп. директор на ИА „ ГКК“ гр. София и административен адрес: пл.
„Свобода“, както и за осъждане на ответника да предаде владението на тези терен
и сграда, и за обезсилване на издадения за процесния имот АОбС (публична) № 182, рег.
№ 182/19.06.1998 г. на Община Дупница ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА МЮСЮЛМАНСКО
ИЗПОВЕДАНИЕ, със седалище и адрес: гр.София, район „Възраждане“, ул.„Братя
Миладинови“ №27, с ЕИК ********* да заплати на ОБЩИНА ДУПНИЦА, гр. Дупница,
пл.„Свобода“ №2, с ЕИК000261630 сумата 2
232 лв. /две хиляди двеста тридесет и два/ лева
Решението подлежи
на обжалване с въззивна жалба пред Апелативен съд – София в 2-седмичен срок от
датата на връчването на препис от същото на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: