№ 63
гр. Пловдив, 11.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20225000500119 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 260226/8.12.2021 г. по гр.д. № 748/2019 г. на
ОС-П., с което е отхвърлен искът, предявен от Д.П. за осъждане на ответника
Р.с.- П. да й заплати обезщетение в размер на 28 583,51 лв. за имуществени
вреди – пропуснати ползи поради неполучаване на трудово възнаграждение и
други плащания, които би получила в качеството на служител на съда, за
периода от 14.06.2015 г. до 31.12.2017 г., след като е била незаконно уволнена
със заповед № 1403/13.12.2014 г. на РС-П., както и искането за заплащане на
законни лихви върху главницата.
Жалбоподателката Д. Т. П. моли решението да бъде отменено като
неправилно по съображения, изложени в подадената на 24.01.2022 г. въззивна
жалба, като бъде постановено решение, с което да бъдат уважени предявените
от нея искове. Като ищца в производството пред окръжния съд предявява
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД и
чл. 86, ал.1 от ЗЗД против ответника Р.с.- П. за осъждане да й заплати сумата
28 583,51 лв., ведно със законната лихва, като обезщетение за имуществени
вреди – пропуснати ползи поради неполучаване на трудово възнаграждение и
1
други плащания, които би получила в качеството на служител на съда, за
периода от 14.06.2015 г. до 31.12.2017 г., след като е била незаконно уволнена
със заповед № 1403/13.12.2014 г. на РС-П.. Не заявява искане в
производството пред настоящата съдебна инстанция за събиране на нови
доказателства. Претендира за присъждане на разноски.
Ответникът по жалбата Р.с.- П. моли тя да бъде отхвърлена като
неоснователна по съображения, изложени в отговор от 24.02.2022 г. Като
ответник в производството пред окръжния съд оспорва исковете като
недопустими, евентуално като неоснователни. Не заявява искане в
производството пред настоящата съдебна инстанция за събиране на нови
доказателства.
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на
обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка
с оплакванията и исканията на жалбоподателката, прецени събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за
установено следното:
Безспорно е между страните, че ищцата Д.П. е работила като служител
в Р.с.- П. и е била уволнена със заповед на председателя на съда №
1403/13.12.2014 г. на основание чл. 344,ал.1,т.1 от КТ. С подадената на
26.07.2019 г. искова молба ищцата посочва като правно основание на своите
искове нормите на чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД и твърди, че
преди това уволнение тя е била уволнена и след отмяна на уволнението от
съда е била възстановена въз основа на нейно заявление от 16.05.2014 г. на
работа в РС-П. на длъжност „Призовкар“. Твърди, че при започването на
работа й станало ясно, че председателят на съда ИВ. К. има лично отношение
към нея и е твърдо решен тя да бъде уволнена и затова издал на 28.05.2014 г.
заповед тя да изпълнява временно до приключване на процедурата по нейно
трудоустрояване функцията на длъжност „Чистач“, която заповед е в явно
нарушение на дадените предписания от ТЕЛК и НЕЛК във връзка с нейните
заболявания, като не е открита и процедура по нейното трудоустрояване.
Твърди, че въпреки така издадената и явно незаконосъобразна и тенденциозна
заповед, която е проява на лично отношение на административния
ръководител на РС-П. към нея и въпреки представените решения на ТЕЛК и
предписания на НЕЛК, тя изпълнявала възложените й функции, доколкото
2
здравословното й състояние позволявало това. Твърди, че председателят на
съда ИВ. К. издал на 7.07.2014 г. заповед, с която определил района, който тя
трябва да почиства, като определеният й обем на работа бил такъв, че били
налице всички противопоказания съгласно експертното решение на ТЕЛК,
като това било извършено съзнателно и тенденциозно от лицето,
изпълняващо длъжността на председател на съда. Твърди, че вместо да
започне и да се изпълни процедурата за определяне на подходяща длъжност с
оглед нейното здравословно състояние като трудоустроено лице, ИВ. К. в
качеството си на председател на съда е депозирал на 18.06.2014 г. жалба
против ЕР на ТЕЛК от 11.06.2014 г. с искане за неговата отмяна, която жалба
не е допусната до разглеждане от НЕЛК. Твърди, че в желанието си да
осъществи личните си намерения от отношение на нея да бъде тя отстранена
от длъжността „Призовкар“, на която е възстановена на работа, в нарушение
на закона, за което ИВ. К. е лично запознат, е направил опит чрез незаконно
използване на камерите на съда да се опита и да докаже неспазването от
нейна страна на трудовата дисциплина. Твърди, че той след като е бил наясно
при какви условия и как може тя да бъде уволнена като лице с намалена
работоспособност, съзнателно не е преодолял защитата по чл. 333 от КТ и е
издал на 13.12.2014 г. заповед за нейното уволнение на основание чл.
344,ал.1,т.1 от КТ. Твърди, че с факта на дисциплинарното уволнение за нея
било невъзможно да се впише в Бюрото по труда като безработна. Твърди, че
заповедта за уволнение от 13.12.2014 г. е отменена като незаконна с решение
№ 161/2017 г. по гр.д. № 33/2017 г. на ВКС и тя е била възстановена на
заеманата от нея длъжност „Призовкар“ в РС-П.. Твърди, че за периода от
13.12.2014 г. до 2.01.2018 г. не е могла да си намери работа, като само в
периода 26.01.2015 г.-2.02.2015 г. е работила по сключен трудов договор.
Твърди, че вследствие на незаконното дисциплинарно уволнение, което било
пряка и непосредствена последица от незаконните действия и личното
отношение на председателя на РС-П. ИВ. К., тя претърпяла преки
имуществени вреди, изразяващи се в нереализиране на доходи от трудова
дейност за времето от 1.01.2015 г. до 31.12.2017 г. (заплата, ранг, стаж, СБКО,
облекло, обезщетение за неползван ГПО) общо в размер на 42 847,60 лв.
Затова претендира да бъде осъден ответника РС-П. да й заплати посочената
сума ведно със законната лихва от момента на падежа на всяко едно от
вземанията до окончателното изплащане.
3
С отговора на исковата молба от 7.02.2020 г. ответникът възразява, че
искът е недопустим,евентуално неоснователен, като предявен извън
шестмесечния срок от уволнението и доколкото се претендира присъждане
на обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на признато по
съдебен ред за незаконно извършено уволнение, като тези вреди са извън
предвидените такива по чл. 225 от КТ. Заявява, че с исковата молба се търси
обезщетение за вреди, причинени от непозволено увреждане, поради което
отговорността може да се търси единствено от техния пряк причинител и
предявеният иск срещу съда следва да бъде отхвърлен. Заявява, че всичко,
посочено в исковата молба, касаещо лична вина на административния
ръководител на съда или негово тенденциозно отношение към ищцата, е
неоснователно, необосновано и непочиващо на фактите от обективната
действителност.
С разпореждане от 24.06.2020 г. окръжният съд частично прекратява
производството по делото по отношение на предявения иск за обезщетение за
имуществени вреди от непозволено увреждане до размера от 4 718,09 лв.
поради неполучаване от ищцата на трудово възнаграждение в периода от
1.01.2015 г. до 13.06.2015 г. поради незаконното й уволнение със заповед от
13.12.2014 г. на председателя на РС-П.. Със същото разпореждане съдът
оставя без движение исковата молба и указва на ищцата да заяви срещу кой
ответник предявява иска си за вреди от непозволено увреждане на основание
чл. 45 от ЗЗД, причинени във връзка с незаконното й уволнение, извън
подлежащите на обезщетяване по чл. 225 от КТ и в какво се изразяват тези
вреди (пропусната възможност да получи обезщетение като безработна
поради незаконното й дисциплинарно уволнение или неполучаване на
предишното трудово възнаграждение за периода след изтичане на шестте
месеца по чл. 225 от КТ).
С молба-уточнение от 14.07.2020 г. ищцата заявява, че предявеният иск
е с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД и се търси деликтна
отговорност на работодателя за извършеното незаконно уволнение от
ръководителя на РС-П., ползвал недобросъвестно служебното си положение
за постигане на неслужебна цел. Заявява, че недобросъвестното използване на
служебното положение се изразява в това, че след като ищцата е била
възстановена на работа на длъжност „Призовкар“, вместо да изпълни
4
служебните си задължения, същият я преназначил на длъжност „Чистачка“,
като ръководителят е знаел, че ищцата е трудоустроена с множество
съпътстващи заболявания, които са му били известни от трудовото й досие,
бил е наясно, че преназначаването й на длъжност „Чистачка“ е
противопоказна длъжност и тя не е следвало да изпълнява тези трудови
задължения според заболяванията й, наред с това е организирал и е провел
следене чрез камерите на съда за доказване на обстоятелството, че ищцата не
е спазвала работното време, същият съзнателно не е изпълнил своите
задължения по закон, като не е осигурил съответните 5% места в повереното
му учреждение за заемане от трудоустроени лица. Заявява, че претендираните
имуществени вреди, посочени в исковата молба, са действително
причинените вреди вследствие на липсващо основание за уволнение на
работника, като е издал уволнителна заповед, използвайки недобросъвестно
служебното си положение за постигане на лични и други неслужебни цели
(ППВС №4/30.10.1975 г.).
Със становище от 7.08.2020 г. ответникът РС-П. заявява, че пасивната
процесуална легитимация остава неизяснена. Заявява, че при предявен срещу
юридическото лице като работодател иск се излагат твърдения за
недобросъвестно използване на служебно положение от ръководителя му като
физическо лице (председателя на съда). Заявява, че се смесват качествата на
работодател, издал атакуваната заповед за уволнение, и на ръководител на
съответния съд, за когото се твърди, че извършил незаконосъобразни
действия по отношение на ищцата.
С определение от 23.09.2020 г. окръжният съд прекратява
производството по делото. Едно от основанията за прекратяването на
производството е липса на една от абсолютните положителни процесуални
предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск – пасивната
процесуална легитимация на посочения ответник в лицето на РС-П.. Съдът
посочва, че при твърдения, че вредите са резултат от умишленото
противозаконно поведение на председателя на съда, който използвал
недобросъвестно служебното си поведение, искът се предявява срещу
представляваното от него юридическо лице, което в качеството си на
работодателя може да отговаря единствено за вредите от незаконно
уволнение, очертани в специалната норма на чл. 225 от КТ. Посочено е, че по
иск за обезщетение за вреди, дължими по общите правила на ЗЗД,
5
произтичащи от изложените в исковата молба обстоятелства, работодателят
не е процесуално легитимиран да отговаря, като на извъндоговорно
(деликтно) основание юридическото лице не може да отговаря за действията
на своя ръководител, свързани с уволнението на ищцата, а би следвало да се
търси личната му деликтна отговорност на основание чл. 45 от ЗЗД, ако
съответните основания за това съществуват.
Срещу определението на окръжния съд от 23.09.2020 г. е подадена от
ищцата частна жалба до апелативния съд и с определение от 22.01.2021 г.
апелативният съд отменя определението. Апелативният съд посочва, че в
случая пасивната процесуална легитимация на посочения от ищцата ответник
се извежда от въведените в исковата молба твърдения и заявения петитум, че
се претендира реализиране на имуществената отговорност на РС-П. като
възложител на работата за репариране на твърдените да са настъпили
имуществени вреди на ищцата от признатото за незаконно уволнение в
размер и период над предвидения в чл. 225,ал.1 от КТ, поради което приема,
че посоченият от ищцата ответник РС-П. е пасивно процесуално легитимиран
в процеса, а доколко пасивната процесуална легитимация съответства на
материално-правната съдът ще се произнесе с решението по спора.
С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема, че ищцата
претендира да ангажира отговорността на юридическото лице РС-П. за
вредите, изразяващи се в пропускането на доходи от трудово възнаграждение
и полагаеми се за заеманата преди уволнението длъжност допълнителни
плащания във връзка с трудовия договор, твърдейки, че са налице основания
за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на този
юридически субект на основание чл. 49 от ЗЗД. Съдът посочва, че с молба от
14.07.2020 г. ищцата изрично заявява, че търси деликтна отговорност от
работодателя, т.е. от съда, за извършеното незаконно уволнение от
председателя му, който бил ползвал недобросъвестно служебното си
положение за постигане на неслужебна цел. Съдът посочва, че затова като
ответник е участвал РС-П. и следва да се даде отговор на въпроса дали това
юридическо лице дължи претендираното от ищцата обезщетение. Съдът
намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен поради основателността
на основното възражение, заявено от ответника, че вреди от незаконно
уволнение, надхвърлящи предвиденото в чл. 225 от КТ, могат да се
6
претендират единствено от прекия причинител на непозволено увреждане, но
дори да са причинени такива, за тях не отговаря юридическото лице, в
качеството на чийто ръководител евентуалният деликвент е уволнил
увредения работник/служител. Съдът цитира част от мотивите на решение
343/2018 г. на ВКС по гр.д. № 428/2017 г., включително, че когато
ръководителят на предприятието-работодател, въпреки че му е било известно,
че липсват основания за уволнение на работника, е издал уволнителната
заповед, ползвайки недобросъвестно служебното си положение, за да
постигне лични или други неслужебни цели, то той дължи на работника
обезщетение по чл. 45 от ЗЗД за действително причинените вреди – в този
смисъл ППВС №4/30.10.1975 г., като спорът не е трудов, а ответник по иска с
правно основание е съответният ръководител на предприятието-работодател,
извършил незаконното уволнение, гаранционно-обезпечителната отговорност
на работодателя по чл. 49 от ЗЗД не е ангажирана. Включително окръжният
съд цитира и частта от посоченото решение, в която е посочено, че
отговорността по чл. 49 от ЗЗД възниква за лицето, което е възложило
работата другиму, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е
възложена работата, чрез действия, съставляващи извършване на възложената
работа или са пряко свързани с нея или чрез бездействия за изпълнение на
задължения – в този смисъл ППВС № 9/28.12.1966 г., но с влизане в сила на
КТ обективната отговорност на предприятието-работодател за вреди от
незаконно уволнение е ограничена до размера, предвиден в чл. 225,ал.1 от
КТ, а над този размер отговорността е само на извършилия незаконно
уволнение ръководител, ползвал недобросъвестно служебното положение за
постигане на неслужебна цел. Съдът още посочва, че между юридическото
лице-ответник и уволнения служител отношенията се уреждат от трудов
договор, съответно от специалния нормативен акт КТ, Глава десета
„Имуществена отговорност и други видове обезщетения“, в която детайлно и
пълно са уредени всички хипотези, при които работодателят отговаря за
различни видове неизпълнение на своите задължения, включително за вреди,
причинени от негов работник или служител (чл. 200 от КТ). Съдът приема, че
затова разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД не може да се приложи в отношенията
между незаконно уволнения служител и работодателя при настъпили вреди
от уволнението, надхвърлящи тези по чл. 225 от КТ. Затова съдът отхвърля
предявеният иск за ангажиране на отговорността на РС-П. като
7
неоснователен.
С въззивната жалба жалбоподателката твърди, че решението е
неправилно, защото съдът е приел, че ответникът не е легитимиран да
отговаря по предявения иск (липса на материално-правна легитимация) и че
разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД не може да се приложи при отношение между
незаконно уволнения служител и работодател при настъпване на вреди от
уволнението, надвишаващи тези по чл. 225 от КТ, но доводите на съда са в
противоречие с утвърдената практика по смисъла на ППВС № 9/28.09.1966 г.,
ППВС № 4/30.10.1975 г., решение № 73/12.06.2013 г. по гр.д. № 311/2012 г. на
ВКС, решение № 344/26.05.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ВКС, като
въпреки че са изложени тези доводи, съдът е приел, че не следва да ги
обсъжда. Твърди, че окръжният съд неправилно приема, че действието на
всички тези постановления и тълкувателни решения на ВКС са дерогирани с
приемането на КТ от 1986 г., на базата на който извод в мотивната част на
решението не са обсъдени правни и фактически доводи от страна на ищцата,
както и събраните по делото писмени доказателства. Твърди, че
необсъждането на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, както и изложените правни доводи, може да се приравни, че така
постановеното решение е безмотивно (липса на мотиви).
С отговора на въззивната жалба ответникът възразява, че решението на
окръжния съд е надлежно мотивирано, като са правилни и обосновани
изводите в насока отхвърляне на иска.
Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на
друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или
по повод изпълнението на тази работа. Нормата на чл.49 от ЗЗД урежда
гаранционно-обезпечителната отговорност на всеки един възложител на
работа за вреди от действия на служителите, които я изпълняват. За
ангажиране на отговорност на възложителя при условията на тази разпоредба
следва служителите при или по повод на възложената им работа да са
осъществили виновни противоправни действия, от които да са настъпили
вреди, като в тежест на ищеца е да установи наличие на елементите на
непозволеното увреждане, а именно деяние (действие или бездействие),
вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Несъмнено е с
оглед посоченото в исковата молба и в уточняващата молба от 14.07.2020 г.,
8
че ищцата претендира за ангажиране именно на отговорността на ответника
Р.с.- П. по реда на чл. 49 от ЗЗД. С оглед на изложените от ищцата твърдения,
на които тя основава своята претенция, не може да бъде прието да има
основание в случая ответникът РС-П. да носи този вид отговорност.
Неоснователно ищцата се позовава на ППВС № 9/28.12.1966 г., след като в
посоченото също от нея последващо ППВС № 4/30.10.1975 г. (т.1) е указано,
че когато ръководител на организация или учреждение, който е издал заповед
за уволнение, призната впоследствие за неправилна по надлежния ред, наред
с издаването на заповедта е причинил и непозволено увреждане при
недобросъвестно използване на служебното положение и в други подобни
случаи, той дължи обезщетение по чл. 45 от ЗЗД. В случая твърдението на
ищцата е, че се търси деликтната отговорност на работодателя за
извършеното незаконно уволнение от ръководителя на РС-П., ползвал
недобросъвестно служебното си положение за неслужебна цел. Както ясно е
указано в ППВС № 4/30.10.1975 г., при такова твърдение обезщетение може
да дължи съответният ръководител лично по реда на чл. 45 от ЗЗД, а не
съответната организация или учреждение по реда на чл. 49 от ЗЗД. В
посоченото от жалбоподателката решение № 73/12.06.2013 г. на ВКС по гр.д.
№ 311/2012 г., 4 ГО, ГК е прието, че когато уволнението е признато за
незаконно, работникът или служителят има право на обезщетение за
причинените му от това вреди, но само за имуществените, изразяващи се в
пропуснат доход от възнаграждение за престиране на труд, съответно
разликата между получавано преди уволнението и по-ниска по размер
възнаграждение по нововъзникнало правоотношение, като законодателят е
ограничил и времето, за което може да се търси обезщетение за т.нар.
принудителна безработица до 6 месеца – чл. 225 от КТ,чл. 104,ал.1 от ЗДС,
чл. 172 от ЗОВСРБ, чл. 254 ЗМВР, чл. 226 от ЗСВ, които посочени
материалноправни разпоредби се явяват специални спрямо чл. 49 от ЗЗД. В
това решение още е посочено, че ако уволненият служител е претърпял
действително повече вреди, той може да ги търси, но само от длъжностното
лице, издало заповедта за уволнение и то ако с това действие му е причинено
непозволено увреждане, като в тази хипотеза искът е по чл. 45 от ЗЗД и се
предядява срещу издателя на незаконната заповед за уволнение. Така е прието
и в цитираното от окръжния съд решение на ВКС № 343/11.01.2018 г. на ВКС
по гр.д. № 428/2017 г., които съображения окръжния съд споделя и с тях
9
мотивира своя извод за неоснователност на предявения иск поради липса на
основание за ангажиране в случая на отговорността на ответника Р.с.- П..
Тези съображения именно мотивират съда да отхвърли исковете на ищцата
против ответника РС-П., поради което неоснователно жалбоподателката
твърди, че решението е безмотивно. Необсъждането на събраните по делото
доказателства се явява следствие именно от извода на окръжния съд, че
ответникът не е материално-правно легитимиран да отговаря по така
предявения иск по чл. 49 от ЗЗД, който извод прави безпредметно
разглеждането на въпроса дали въз основа на тях се установява основателност
на приетия вече за неоснователен иск, респективно, необсъждането на
доказателствата и на изложените от ищцата правни доводи не представлява
липса на мотиви за обжалваното сега съдебно решение. В посоченото от
жалбоподателката решение № 73/12.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 311/2012 г.,
4 ГО, ГК са разгледани и хипотези, при които искове се предявяват при
условията и по реда на Закона за защита от дискриминация, какъвто обаче не
е настоящият случай с оглед заявените от ищцата твърдения и искане в
предявените пред окръжния съд искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД и
чл. 86 от ЗЗД. В посоченото в жалбата решение № 344/26.05.2010 г. на ВКС
по гр.д. № 826/2009 г., 3 ГО, ГК не са изложени съображения, които да
обосновават възможност за ангажиране на отговорността на работодател в
случаи от вида на сега разглеждания, а са дадени указания за произнасяне по
иска с оглед неразглеждане от съда на заявени твърдения (съдът е отказал да
се произнесе по наведен довод за причинени вреди вследствие на деликтна
отговорност на работодателя, като е счел, че няма изложени твърдения за
противоправни действия или бездействия на ръководителя, издал заповедта за
незаконно уволнение в исковата молба, а такива се сочат едва пред
въззивната инстанция, което е прието за недопустимо, тъй като се касае до
промяна на основанието на иска). Правилен е следователно изводът на
окръжния съд, че с оглед заявените от ищцата твърдения не е налице
основанието на чл. 49 от ЗЗД за ангажиране на отговорност на ответника РС-
П. за репариране на твърдените от ищцата за настъпили имуществени вреди
вследствие извършено незаконно уволнение от ръководителя на съда, ползвал
според ищцата недобросъвестно служебното си положение за постигане на
неслужебна цел, поради което искът следва да бъде отхвърлен, съответно,
заедно с акцесорния иск по чл. 86 от ЗЗД. Последващи въпроси са кой правен
10
субект е възложител на работата на председател на районен съд (и дали това е
именно Районният съд) и дали са налице твърдените от ищцата обстоятелства
при нейното уволнение, които въпроси в случая обаче е безпредметно да
бъдат обсъждани с оглед установената неоснователност на иска, следваща от
заявените от ищцата твърдения, на които тя основава своята претенция.
Установява се следователно, че постановеното от окръжния съд решение е
правилно, жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена, а решението
следва да бъде потвърдено.
С оглед на гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260226/8.12.2021 г. по гр.д. № 748/2019
г. на ОС-П..
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред
Върховния касационен съд – гр. София с касационна жалба в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11