№ 2827
гр. София, 19.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-28 СЪСТАВ, в публично заседание
на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ивайло Димитров
при участието на секретаря Надежда Св. Масова
като разгледа докладваното от Ивайло Димитров Гражданско дело №
20211100107919 по описа за 2021 година
С искова молба вх. №22020204 от 22.10.2020 г., по описа на СРС, са предявени
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от ЗЗП от
С. Д. Н. срещу „К.Т.“ ООД за прогласяване нищожността на Договор за кредит №7-
2019/14.10.2019 г., сключен между страните по делото, като противоречащ на закона, а в
условията на евентуалност се иска прогласяване нищожността на следните негови клаузи: т.
7 част I-ва (предвиждаща променлив годишен лихвен процент, определен по методиката по
т. 7.2, увеличен с надбавка 21,60%, но не по-малко от 21,60%); т. 7.2., част I-ва; т. 8, част I-
ва; чл. 4, ал. 3, част II-ра; чл. 5, ал. 9, част II-ра; и чл. 13, ал. 1 част II-ра от горепосочения
договор за кредит.
С искова молба с вх. №8999/16.07.2021 г., по описа на СРС, „К.Т.“ ООД е предявило
срещу С. Д. Н. иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 и чл. 86 ЗЗД за установяване,
че ответницата дължи на ищцовото дружество парични вземания в общ размер на 79 468,50
евро (с левова равностойност 155 426,88 лв.), ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК пред СРС - 15.12.2020 г., до
окончателното изплащане на задължението, произтичащи от Договор за кредит № 7-2019 от
14.10.2019 г., вземанията по който са били обезпечени с договорна ипотека, учредена с
Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 92, том I, общ
peг. № 2665, дело № 83 от 2019 г. на Нотариус А.Г. - № 437 в НК, и въз основа на ипотечния
акт е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, по гр.д. №63088/2020 г., по
описа на СРС, 155 състав, и които задължения представляват суми, както следва:
- главница в размер на 61 355 евро;
- падежирали на 20.05.2020 г., 20.06.2020 г., 20.07.2020 г., 20.08.2020 г., 20.09.2020 г.
1
и 20.10.2020 г. и неплатени шест месечни вноски за периода м. май – м. октомври 2020 г.,
всяка в размер на 1104,39 евро или общо шестте в размер на 6626,34 евро,
- лихва по чл. 4 ал. 1, част II от договора за периода 21.10.2020 г. до 13.11.2020 г., в
размер на 883,51 евро;
- застраховка на обезпечението по договора за кредит в размер на 186,33 лв. (95,27
евро);
- неустойка за неизпълнение, съгласно, чл. 5, ал. 9, част II от договора за кредит върху
просрочените вноски за периода 28.05.2020 г. – 13.11.2020 г., в общ размер 9938,56 евро
(съобразно извършеното уточнение на периода с молба с вх. №26805/04.05.2022 г., л. 65-66
от делото);
- лихва за забава по чл. 4, ал. 4, част II от договора за кредит в размер на 569,82 евро,
начислена върху просрочената сума от 78 898,68 евро, считано от датата на получаване на
уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост - 18.11.2020 г. до датата на
депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК в съда - 15.12.2020 г.
В исковата молба, подадена от С. Д. Н., са изложени твърдения, че на 14.10.2019 г.
между нея и „К.Т.“ ООД е сключен Договор за ипотечен кредит №7-2019/14.10.2019 г., по
силата на който ответникът предоставя на ищцата ипотечен кредит в размер на 48 000 евро
за срок от 60 месеца, като кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на
§13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Оспорва се като нищожна клаузата на т. 7, част I-ва, в частта, предвиждаща
уговореният годишен лихвен процент да се формира от референтен лихвен процент,
определен по методиката в т. 7.2, към датата на усвояване на кредита, увеличен с надбавка в
размер на 21,60 % годишно, но не по-малко от 21,60 %.
За нищожна намира и клаузата на т. 7.2, част I-ва от договора, в частта, предвиждаща,
че методиката за изчисляване на референтния лихвен процент се определя от шестмесечния
индекс EURIBOR, публикуван на страницата на REUTERS или BLOOMBERG, или на
общодостъпни финансови сайтове.
Според ищцата каузата на т. 7.2, част I-ва, е нищожна като неравноправна, тъй като
същата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин, а освен това, потребителят
предварително не е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на
финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира
по най-уместния начин. Поддържа, че при позоваване на кредитора на такива фактори при
формиране на лихвата, свързани с колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения
процент на финансовия пазар, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна
на лихвата не може да е поставено под негов контрол, защото това отнемало
характеристиката им на независещи от волята му.
Твърди се, че клаузата на т. 7, част I-ва от процесния договор е нищожна поради
противоречие с добрите нрави в частта, в която е която е уговорен променлив годишен
лихвен процент в размер на минимум 21,60%. В тази връзка счита, че когато едната
престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация -
заплащане на възнаградителна лихва, следва да се съизмерява, както със стойността на
2
отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с
обстоятелството дали заемът е обезпечен. Престацията на кредитополучателя била
нееквивалентна на получения кредит от 48 000 евро, който бил с кратък срок на ползване за
този тип кредити - 60 месеца, като при това положение уговарянето на възнаградителна
лихва в полза на кредитора в минимален размер на 21,60% от стойността на заема на
годишна база не било обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска,
който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Касаело се за
кредит, който е обезпечен с вписана договорна ипотека върху собствен на ищцата недвижим
имот в полза на кредитополучателя, а висока възнаградителна лихва била типична за
дългосрочни кредити (над 15 години), когато, независимо от обезпечението, рискът на
заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси, които биха намалили
стойността на даденото обезпечение. Позовава се на съдебната практика, обективирана в
решение №906/30.12.2004 г., по гр. д. №1106/2003,г. на ВКС, II Г.О., решение
№378/18.05.2006 г., по гр. д. №315/2005 г. на ВКС, II Г.О., решение №1270/09.01.2009 г. по
гр. д. №5093/2007 г. на ВКС, II Г.О., определение №901/10.07.2015 г. по гр. д. №6295/2014 г.
на ВКС, IV Г.О., според която противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити - двукратния размер на законната лихва. Последната, равняваща се на 10%, в случая
била над два пъти по-ниска от уговорената с процесния договор възнаградителна лихва от
минимум 21,60% годишно, като при отпуснатата сума в размер на 48 000 евро за пет години
кредитополучателят следвало да върне сума в общ размер на 105 707,23 евро.
Поради нищожността на т. 7 и т. 7.2, част I-ва от договора, ищцата поддържа, че
същият е нищожен в своята цялост, тъй като правилото на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД не било
приложимо, доколкото характерът на този договор е възмезден и включването на клаузи за
договаряне на лихвен процент по кредита по него е въведено като изрично изискване в чл.
11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК. Последните норми не били спазени, поради което на основание
чл. 22 ЗПК процесното договорно правоотношение било недействително.
Като нищожни ищцата намира и следните договорни клаузи:
- чл. 8, част I-ва от договора, според която годишният лихвен процент на разходите
по кредита (ГПР), изчислен към датата на сключване на договора, при така определения
лихвен процент по чл. 7 от договора, е в размер на 24,07 %.
В случая бил посочен само размерът на ГПР, но не бил установен механизъм за
изчисляване на ГПР, който е съществен елемент от договора за кредит, като задължително
следва да бъдат посочени допусканията, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите.
- чл. 4, ал. 3, част II-ра от договора, според която при забава на плащанията на
дължимите погасителни вноски или други задължения по кредита, продължила повече от 3
дни, за срока на забавата всички просрочени вноски и други задължения се олихвяват с
лихва, в размер на законната лихва за забава, плюс 10 процентни пункта годишно, върху
размера на съответната просрочена вноска и/или друго задължение.
- чл. 5, ал. 9, част II-ра от договора, според която кредитополучателят дължи
3
неустойка за неизпълнение за всяка забава, продължила повече от 7 дни, в размер на 0,2%
върху остатъка от главницата за всеки ден на неизпълнение, без ограничение.
- чл. 13, ал. 1, част II-ра от договора, според която при неиздължаване на погасителна
вноска, както и на всяка друга сума по договора, кредитополучателя дължи
обезщетение/лихва за забава в размер, съгласно чл. 4, ал. 3, част II-ра от договора, което се
начислява отделно, и при плащане се погасява преди всички останали пера.
Горепосочените три неустоечни клаузи според ищцата противоречат на добрите
нрави и добросъвестните търговски практики, поради което били нищожни. Доколкото при
сключване на договора страните са съзнавали, че действителните вреди от неизпълнение са
съизмерими със законната лихва, уговарянето на неустойка, която значително превишава
размера на законната лихва, е проява изключително на наказателната функция на
неустойката, което съчетано с изначалната неравнопоставеност на страните (кредиторът е
икономически по-силният субект), и невъзможността на неизправния длъжник сам да
ограничи размера на неизпълнението, водело до извода, че в конкретния случай е налице
невалидно неустоечно съглашение. За недобросъвестността свидетелствала и разменената
имейл кореспонденция между страните, в която кредиторът предлагал възможност за
„преструктуриране“ на кредита, като от уведомително писмо от 12.08.2020 г. от общия дълг
в размер на 6808,27 евро, представляващи падежирали и неплатени месечни вноски за
месеци 5, 6 и 7.2020 г., в общ размер на 3223,55 евро, се дължала отделно и неустойка за
неизпълнение и лихва за забава в общ размер на 3584,72 евро, като според ищцата
начислената неустойка за просрочени три месечни вноски е в по-висок размер от сумата,
дължима по кредита за същите три месечни вноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „К.Т.“ ООД, с който оспорва
исковата молба. Възразява срещу твърдението, че ищцата има качеството потребител по
смисъла на ЗЗП, тъй като тя е едноличен собственик и управител на три търговски
дружества - „Ф.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, „И. С.“ ЕООД, ЕИК ******* и „С.Т.“ ЕООД, ЕИК
******* и при кандидатстване за ипотечен кредит пред „К.Т.“ ООД, същата многократно
била заявила пред служителите, че сумата е нужна за погасяване на задължения на
фирмите към И.ските партньори и за развитие на търговската им дейност. Самият
потребител бил оставил впечатлението у кредитора, че действа за цели извън
потребителските, с оглед на което не следвало да се ползва от предвидената в ЗЗП
специална защита. Разпоредбите на ЗПК и ЗЗП били неприложими и поради факта, че
общият размер на кредита съгласно т. 6.4., част I-ва от договора за кредит е 105 707,32 евро
или левовата им равностойност в размер на 206 745,55 лв., както и поради наличието на
договор, обезпечен с ипотека.
При условията на евентуалност, дори да се приемело, че ищцата има качеството на
потребител, се отрича сочените в исковата молба клаузи да са неравноправни като
противоречащи на добрите нрави и уговорени във вреда на ищцата. Оспорените клаузи на т.
7 и т. 7.2, част I-ва от договора ясно определяли дължимата лихва към датата на подписване
на договора, а кредитополучателят е имал възможност да се запознае със съдържанието на
договора и да уговори различни условия, като сам е избрал базата, върху която да се
4
определя годишния му лихвен процент, валутата и размера. Основанието за промяна на
лихвите е предвидено между страните в сключения между тях договор, а методологията за
определяне на лихвения процент била достъпна в офиса на „К.Т.“ ООД и се предоставяла на
всеки клиент. В случая приложение намирала и нормата на чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП, тъй
като, промяната в размера на лихвата е в резултат на изменение на шестмесечния индекс
EURIBOR, като изменението е надлежно обявено, а евентуално фиксиране на лихвите по
дългосрочните кредити, каквито са ипотечните, би довело до поемане на целия риск,
свързан с влошаване на икономическа обстановка, пазарни сътресения и други, само от
страна на кредитната институция.
Начинът за изчисляване на лихвения процент бил уговорен в самия договор за
кредит, а не в общите условия, което означавало, че е бил предмет на индивидуално
договаряне и дори да се приемело, че клаузата е неравноправна, същата не е нищожна.
Доколкото договор за ипотечен кредит е сделка, сключена с потребител, имаща за
предмет финансови инструменти, чиято цена е свързана с измененията на лихвения процент
на финансовия пазар, които са извън контрол на търговеца или доставчика на финансови
услуги, то тя попадала в приложното поле на изключението, визирано в чл. 144, ал. 3, т. 1 от
ЗЗП, според което, не са неравноправни договорни клаузи на такъв договор, макар да
осъществяват фактическите състави на чл. 143, т. 10 и 12 от ЗЗП. Следователно, дори да е
договорено, че доставчикът на финансови услуги може да променя едностранно условията
на договора, въз основа на непредвидено в него основание и да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателната цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора и това да е
във вреда на потребителя и да води до значително неравновесие между правата и
задълженията на двете страни по договора, тази договорна клауза няма да е неравноправна,
щом попада в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП и касае обективни фактори на
финансовия пазар, намиращи се извън контрола на доставчика.
Ответното дружество счита за неоснователно и твърдението, че уговорката за
годишен процент на възнаградителна лихва в размер на 21,60 % на годишна база е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, тъй като според чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет, а в случая ГПР е 24,07 %. Освен това, следвало да се вземе предвид и
обстоятелството, че С. Н. е високорисков кредитополучател, тъй като нито една банка не е
пожелала да отпусне кредит и било нормално да се уговори възнаградителна лихва в по-
висок размер от стандартните ипотечни банкови кредити. От значение били фактът, че на
пазара на кредитирането в България е налице разлика в небанковото (при финансовите
институции) и банковото (при кредитните институции) кредитиране, и по-скъпия ресурс,
който ползват небанковите институции поради липсата на възможност за влогонабиране.
Евентуално, дори и да се приемело за нищожна клаузата за възнаградителната лихва,
от това не следвало нищожност на целия договор и съдът не е овластен да изменя
съдържанието му - по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/1 З/ЕИО, поради което се
5
дължи чистата стойност на кредита - по арг. от чл. 23 от ЗПК.
Оспорва се да е налице и нищожност на уговорените неустойки по Договора за
кредит № 7-2019/14.10.2019 г., тъй като отговаряли на обезпечителна, обезщетителна и
санкционни функции, заложени в чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба, депозирана от „К.Т.“ ООД, са изложени твърдения, че по силата на
Договор за кредит № 7-2019 от 14.10.2019 г. дружеството е предоставило с два банкови
транша на С. Д. Н., в качеството на кредитополучател и ипотекарен длъжник, ипотечен
кредит в размер на 61 355 евро с краен срок за погасяване до 60 месеца от датата на
усвояване, но не по-късно от 20.11.2024 г., с първоначален 12-месечн гратисен период, в
който се дължи само лихва, в размер на 1104,39 евро месечно, а остатъкът се погасява на 20-
то число на съответния месец, на 48 анюитетни вноски, считано от м. декември 2020 г.,
всяка в размер на 1919,76 евро.
Твърди се, че от м. май до м. октомври 2020 г. кредитополучателят спира плащанията
си по договора за кредит и към 13.11.2020 г. има просрочени задължения в размер общ на 17
543,68 евро, включващи шест падежирали месечни вноски, както и лихви, неустойки и такса
за застраховка на обезпечението. На основание част II, чл. 13 ал. 2 от договора за кредит, с
нотариална покана от 13.11.2020 г., акт 117, том V, peг. № 11323, връчена чрез нотариус
В.М. с peг. № 53 в НК на 18.11.2020 г. лично на С. Д. Н., „К.Т.“ ООД е обявило кредита за
предсрочно изискуем, като дължимото вземане било в размер на 78 898,68 евро, включващо
и непогасения размер на главницата от 61 355 евро.
Съгласно чл. 4 ал. 4, част II, от момента на обявяване на предсрочна изискуемост, до
пълното погасяване на задълженията, кредитополучателят дължал лихва за забава върху
цялото непогасено задължение в размер на законната лихва за забава. По тази причина,
считано от 18.11.2020 г., явяваща се датата на получаване от С. Д. Н. на нотариалната
покана за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, същата дължи и лихва за забава
върху просрочената сума в размер на 78 898,68 евро от датата на получаване на
уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост - 18.11.2020 г. до датата на
депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда - 15.12.2020 г. или сумата от 569,82
евро. Общият размер на задълженията на С. Д. Н. към 15.12.2020 г. - датата на депозиране
на заявлението по чл.417 от ГПК в съда - била в размер на 79 468,50 евро.
Тъй като в предоставения с връчената нотариалната покана 7-дневен срок за
доброволно плащане С. Д. Н. не е погасила дълга, „К.Т.“ ООД е депозирало заявление по
реда на чл. 417 от ГПК. По образуваното гр.д. № 63088/2020 г., по описа на СРС, 155 състав,
е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за общо дължима сума по
кредита от 79 468,50 евро, но длъжникът е депозирал възражение по реда на чл. 414, ал. 2 от
ГПК, което обуславяло правния интерес на ищцовото дружество от предявяване на
настоящите установителни искове по чл. 422 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответницата С. Д. Н., в който е
изразила становище за неговата неоснователност поради нищожност на договора за кредит и
отделни негови клаузи – т.. 7, част I-ва, т. 7.2, част I-ва, т. 8, част I-ва, чл. 4, ал. 3, част II-ра,
чл. 5, ал. 9, част II-ра, и чл. 13, част II-ра, като аргументите са идентични с тези, изложени в
6
предявената от нея искова молба. В допълнение ответницата поддържа, че приложение
намират разпоредбите на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, поради
което тя има качеството потребител по смисъла на §1, т. 20 от ДР към ЗКНИП. Липсата на
посочен в договора механизъм на ГПР и информация относно направените допускания по
Приложение №1 към чл. 29, ал. 2 от ЗКНИП, съставлявало пряко нарушение на чл. 24, ал. 1,
т. 9 от ЗКНИП, поради което и на основание чл. 38 от ЗКНИП това е допълнителен аргумент
да се приеме, че договорът е нищожен. Последното обстоятелство било основание да се
дължи единствено непогасената главница, без да се дължи мораторна лихва, тъй като
кредитополучателят не е бил изпаднал в забава. Твърди, че с направените плащания от общо
22 600,79 лв. е следвало да бъде погасена главницата поради нищожността на договора, а
изцяло неоснователна се явявала и претенцията за разходи за застраховане на имота от
186,33 лв. поради погасяването им от ответницата.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
По исковете, предявени от С. Д. Н. срещу „К.Т.“ ООД, за прогласяване
нищожността на договора за кредит в цялост или на отделни негови клаузи:
С доклада по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени
обстоятелствата, че „К.Т.“ ООД като кредитор и С. Д. Н. като кредитополучател са
сключили Договор за кредит №7-2019/14.10.2019 г., по силата на който физическото лице е
получило уговерената сума по кредита от 61 355 евро. Не съществува спор, че вземанията на
дружеството са били обезпечени с договорна ипотека, учредена с Нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 92, том I, общ peг. № 2665, дело
№ 83 от 2019 г. на Нотариус А.Г. - № 437 в НК, върху апартамент №2, находящ се в гр.
София, ул. *******, с площ от 74,60 кв.м., заедно с прилежащите му избено помещение и
идеални части от правото на строеж. В т. 6, част I-ва от договора е уговорено погасяване на
месечни вноски по погасителен план, за срок от 60 месеца и с падежна дата на всяка вноска
20-то число на месеца, при първоначален гратисен период от 12 месеца, в който се дължи
само лихва в размер на 1104,39 евро месечно.
Породилите се между страните облигационни отношения се регулират от
разпоредбите на Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП), обн. с
ДВ. бр. №59 от 29.07.2016 г., тъй като процесният договор за кредит е обезпечен с ипотека и
попада в приложното поле на чл. 1, ал. 2 ЗКНИП и същевременно не е налице някое от
изключенията, визирани в чл. 3 от закона. Разпоредбите на Закон за потребителския кредит
са неприложими, тъй като по силата на чл. 4, ал. 1, т. 2 от същия закон от неговото действие
са изключени договори за кредит или договори за посредничество за предоставяне на
кредит, които са обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим
имот.
Легална дефиниция на понятието потребител се съдържа в §1, т.20 от ДР към
ЗКНИП, съгласно който „потребител“ е всяко физическо лице, което при сключването на
договор за кредит за недвижим имот действа извън рамките на своята търговска, стопанска
7
или професионална дейност. Ответното дружество не ангажира доказателства относно
твърденията си, че при сключването на договора кредитополучателката е действала в
качеството си на управител на свои фирми, нито че е заявила като цел на кредита
погасяването на задължения на нейни фирми. Доказателство, че ищцата като физическо
лице е действала извън рамките на нейната професионална или търговска дейност, е
посоченото в чл. 5.3.1 от договора, че първият транш от заема в размер на 48 000 евро се
превежда по сметка в „У.Б.“ АД за рефинансиране задълженията й по Договор за паричен
заем №277/0025/47510554 от 19.07.2017 г. Последният е приет като доказателство по делото
(л. 68-77) и според съдържанието му кредитополучател по него е С. Д. Н. в качеството й на
физическо лице. Като цел на кредита е посочено рефинансиране на кредитни задължения с
част от предоставения кредит, като не е доказано това да са задължения на дружества, а
дори и това да е било така, в същия договор е посочено, че другата част от кредита ще се
използва за текущи разходи, от което е изводимо, че поне частично кредитът се предоставя
на С. Н. за лични нужди, в качеството й на потребител, т.е. тезата на ответника, че
предоставеният от „У.Б.“ АД кредит е бил използван изцяло за развивана от ищцата
търговска дейност, остава недоказана и кредитополучателят се ползва от потребителската
защита.
За да се приеме за неравноправна, респективно нищожна, договорна клауза,
съдържаща се в договор, сключен с потребител, е необходимо да са налице следните
кумулативни предпоставки, изведени от общите критерии, предвидени в чл. 143 ЗЗП и по
аргумент за противното от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а именно: 1/ клаузата да не е индивидуално
уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава
значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията -
съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/
да е сключена във вреда на потребителя.
По аргумент от чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално, като доказателствената тежест е възложена на
търговеца - кредитор предвид изричната норма на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Не съществува
презумпция, че щом клаузите се съдържат в договора за кредит, а не в общите условия, то те
са индивидуално уговорени, а в случая „К.Т.“ ООД не установява, че ищцата е имала
възможност да влияе върху съдържанието на договорните клаузи. Определянето на срок,
сума, лихви, такси, начин на погасяване, не характеризират клаузите като индивидуално
уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като постигане на съгласие по тях са
абсолютно задължителни по всеки един договор за кредит.
Клаузите, относими към определянето на възнаградителната лихва по кредита,
регламентирани в част I-ва (първа) от договора, са със следното съдържание:
т. 7: Лихвен процент: променлив, формиран от референтен лихвен процент,
определен по методиката на т. 7.2 към датата на усвояване на кредита, увеличен с надбавка
в размер на 21,60%, но не по-малко от 21,60%. В този смисъл, ако стойността на
референтния лихвен процент е отрицателна величина, за целите на изчисляване на лихвения
процент по настоящата т. 7, референтният лихвен процент ще се калкулира със стойност 0
8
(нула);
т. 7.1.: Референтният лихвен процент към датата на подписване на настоящия
договор, е в размер на – 0,387% (минус нула цяло триста осемдесет и седем хилядни
процента) и лихвеният процент по т. 7, на тази база, би бил в размер на 21,60%, но в случай
че към датата на усвояването на кредита размерът на референтния лихвен процент е
различен, той става приложим по този договор;
7.2.: Методика за изчисляване на референтния лихвен процент - шестмесечния
индекс EURIBOR, публикуван на страницата на REUTERS или BLOOMBERG или на
общодостъпни финансови сайтове и/или медия, публикуваща данни за този индекс като
www.euribor.org, www.euribor-rates.eu, за датата, която е два работни дни преди датата на
първо усвояване;
т. 7.3.: Лихвеният процент по т. 7 в частта 6-месечен EURIBOR се преизчислява и
променя от Кредитора два пъти в годината, на 01-ви юни и на 01-ви декември.
Преизчисляването се извършва съгласно стойността на 6-месечния EURIBOR, обявена на
страницата на REUTERS или BLOOMBERG или на общодостъпни финансови сайтове и/или
медия, публикуваща данни за този индекс като www.euribor.org,www.euribor-rat.es.eu, за
датата, която е два работни дни преди 01-ви юни и 01-ви декември. Лихвата, преизчислена,
съгласно предходното изречение, се прилага от датата на съответната промяна;
т. 8.: Годишен процент на разходите по кредита (ГПР), изчислен към датата на
сключване на договора, при така определения лихвен процент по т. 7 по-горе: 24,07%;
Съдът намира, че уговореният лихвен процент по кредита като сбор от шестмесечния
индекс EURIBOR и фиксирана надбавка от 21,60 %, но не по-малко от 21,60 %, не е в
противоречие с морала и добрите нрави, тъй като възнаградителната лихва, а така също и
размерът на годишният процент на разходите са значително под законоустановения в чл. 29,
ал. 9 ЗКНИП максимален размер на пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на
Министерския съвет. Според постановление № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения годишният размер на законната лихва
за просрочени парични задължения е в размер на основния лихвен процент (ОЛП) на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс
10 процентни пункта. От общодостъпната информация на интернет сайта на БНБ се
установява, че ОЛП към 01.07.2019 г., която дата е релевантна към сключения през същото
шестмесечие договор за кредит, е нула процента и следователно законната лихва е в размер
само на твърдата надбавка от 10 пункта, респективно максималният размер на ГЛП,
предвиден в чл. 29, ал. 9 ЗКНИП, се равнява на 50%. При въведения от самия законодател
максимален размер на ГПР, респективно на възнаградителна лихва като компонент от ГПР,
съдът намира, че посочената от ищцата съдебна практика на ВКС, която е създадена още
през 2004 г., е неприложима, тъй като тя е постановена при различна нормативна уредба и
преди влизане в сила на ЗКНИП. В случая следва да се отчита, че кредиторът е небанкова
финансова институция, която поначало не разполага със значителен финансов ресурс и
ползва по-скъп такъв, в сравнение с търговските банки, поради което лихвените нива по
9
кредитите им са обичайно по-високи. Макар и уговорената годишна лихва от минимум 21,60
% да е доста висока и надхвърляща малко над два пъти законната лихва (или с 1,60 пункта
приетото в цитираната от ищцата съдебна практика), съдът намира, че тя не е в такъв
завишен размер, че да се явява източник на неоснователно обогатяване за ответника.
Договорните клаузи относно определянето на лихвения процент по т. 7, както и
методиката за изчисляване на променливия компонент шестмесечен EURIBOR по т. 7.2, не
покриват критериите на чл. 143 ЗЗП, тъй като те са ясни и напълно разбираеми за
потребителя, без да поставят промяната на лихвата съобразно едноличната преценка на
кредитора. Промяната на възнаградителната лихва е обвързана с изменението на индекс
EURIBOR, представляващ средният лихвен процент, публикуван от Европейската банкова
федерация в Брюксел, Белгия, по който се предлагат междубанковите срочни депозити в
евро в зоната на Европейския валутен съюз от една първокласна банка на друга, калкулиран
в 11.00 ч. централно европейско време. Формирането и промяната на индекса са извън
компетентността на „К.Т.“ ООД, като много ясно в т. 7.3 са разписани условията и
моментът, в който промяната му би била релевантна към определянето размера на лихвата
по договора за кредит – променя се два пъти годишно на първи юни и първи декември
съобразно стойността му два работни дни преди тези дати и влиза в сила от дата на неговата
промяна. Посочени са интернет сайтове, на които се публикува общодостъпна информация
за размера на индекса, поради което и за ищцата е обективно възможно да се осведоми за
евентуална промяна, а от друга страна, самото изменение на лихвата е обективно
обусловено и не е поставено в субективната преценка на кредитора.
Относно поддържаната нищожност на т. 8 от договора, за кредит, е необходимо да се
отчете, че клаузата посочва в цифрово изражение размера на ГПР от 24,07 % по кредита и
щом той не надхвърля максималният такъв в чл. 29, ал. 9 ЗКНИП, сама по себе си не може
да бъде нищожна само поради това, че в нея не е описана методика на формиране на ГПР.
Съгласно чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП част от съдържанието на договора за кредит е
посочването на годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за
всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя. В случая това
изискване е спазено, тъй като в чл. 6, част II-ра от договора, приложен към исковата молба
на К.Т. ООД, е посочено какви са компонентите на общия разход по кредита посредством
препращането към посочените в същия член други договорни клаузи. Макар размерът на
застрахователната премия по чл. 5, ал. 8, част II-ра и на възнаградителната лихва по т. 7,
част I-ра да не са посочени в тези клаузи, същите са описани в погасителния план като
месечен и като общ размер, и доколкото погасителният план е неразделна част от договора
за кредит, то и съдът намира, че изискването на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗПКНИП е спазено. Следва
да се отбележи, че пропускът да се посочи в т. 10.4, част I от договора размерът на
нотариалната такса е без правно значение, тъй като тя не е част от компонентите,
формиращи ГПР, съгласно §1, т. 17 от ДР към ЗКНИП и предвиденото там изрично
изключване.
Следователно, клаузите на т. 7, част I-ва, т. 7.2., част I-ва и т. 8, част I-ва не се
установява да са неравноправни или да противоречат на морала и добрите нрави,
10
респективно нито те в частност, нито договорът за кредит в неговата цялост, могат да се
приемат за нищожни.
Неоснователен е искът за прогласяване нищожността на чл. 4, ал. 3, част II-ра от
договора за кредит, доколкото аргументите за това ищцата черпи от несъответното със
съдържанието на разпоредбата разбиране, че предвидената лихва за забава е в размер на
законната лихва и надбавка от 10 процентни пункта. Самата клауза гласи, че: „При забава на
плащанията на дължимите погасителни вноски или други задължения по кредита,
продължила повече от три дни от датата на падежа, за срока на забавата всички просрочени
вноски (главница и лихва) и други задължения се олихвяват с лихва за забава – ОЛП
(основен лихвен процент, обявен от БНБ за съответния период) плюс 10 (десет) процентни
пункта годишно, върху размера на съответната просрочена вноска и/или друго задължение.
Наказателната лихва за забава се дължи заедно и независимо от лихвата по т. 7 от част I.“.
Изразът „плюс 10 процентни пункта“ следва да се възприема като поясняващ
компонентите на законната лихва, тъй като преди него е посочено, че част от нея е и ОЛП,
което съответства и на нормативно установения начин на формиране на законната лихва
съобразно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. Ето защо текстовият израз на клаузата сочи, че
страните са предвидили лихва за забава (наказателна лихва) в размер на законната лихва, без
при формирането му да участва допълнителна надбавка от 10 процентни пункта,
завишаваща наказателната лихва над законната лихва. Тъй като клаузата е съобразена с
максимално предвидения размер на обезщетението за забава в разпоредбата на чл. 43, ал. 2
ЗКНИП, предвиждаща при забава плащания по кредита, обезщетението за забава да не може
да надвишава законната лихва, то и същата е валидна.
За нищожна, като противоречаща на горепосочената императивна норма, следва да
бъде приета оспорената от ищцата клауза на чл. 5, ал. 9, част II-ра, предвиждаща заплащане
на неустойка за неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по настоящия договор
и/или общите условия, продължило повече от 7 дни, в размер на 0,2% върху остатъка от
главницата за всеки ден неизпълнение. Освен че размерът й на годишна база от 72% (0,2% х
360 дни) надвишава размера на законната лихва над седем пъти, тя предвижда недопустимо
олихвяване на непросрочени задължения, каквато се явява неиздължената главница. Такова
съдържание на клаузата, освен че е в несъответствие със закона, противоречи и на морала и
добрите нрави, тъй като лихвата се начислява кумулативно с лихвата по чл. 4, ал. 3 част II-ра
и преценена в съвкупност с огромния й размер от 72% на годишна база, безспорно
надхвърля обезпечителната, обезщетителна и санкционна функции на неустойката,
превръщайки я в източник на неоснователно обогатяване.
Относно клаузата на чл. 13, ал. 1 част II-ра, съдът намира, че същата не е
неравноправна, доколкото предвижда че при неиздължаване на погасителна вноска, както и
на всяка друга сума, дължима по договора, кредитополучателят дължи обезщетение/лихва за
забава в размер съгласно чл. 4, ал. 3, част II-ра и това обезщетение се начислява отделно
извън вноските по т. 6 част II-ра и при плащане се погасява преди тях. В случая клаузата има
декларативен характер, че кредитополучателят е наясно относно дължимостта на
обезщетение при просрочие, а не се касае за предвидена в полза на кредитора възможност за
11
начисляване на допълнителна лихва за забава, наред с тази по чл. 4, ал. 3, част II-ра,
аргумент за което е използваното препращане именно към чл. 4, ал. 3, част II-ра. Последната
клауза, по вече изложените съображения, не се явява нищожна, поради което и чл. 13, ал. 1
част II-р е действителен.
В заключение на гореизложеното, претенцията на С. Д. Н. срещу „К.Т.“ ООД, по чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от ЗЗП следва да бъде уважена само по
отношение на оспорената клауза по чл. 5, ал. 9, част II-ра договора за кредит.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД, предявен от
„К.Т.“ ООД срещу С. Д. Н., за установяване, че ответницата дължи на ищцовото
дружество парични вземания:
От приложеното по делото гр.д. №63088/2020 г., по описа на СРС, 155 състав, се
установява, че по заявление по чл. 417 ГПК, подадено от „К.Т.“ ООД срещу С. Д. Н., в полза
на дружеството е издадена заповед за незабавно изпълнение от 29.01.2021 г. за сумата 79
468,50 евро (с левова равностойност 155 426,88 лв.), като вземане, произтичащо от
договорна ипотека, учредена с Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху
недвижим имот № 92, том I, общ peг. № 2665, дело № 83 от 2019 г. на Нотариус А.Г. - № 437
в НК, с която са обезпечени задълженията на длъжника по Договор за кредит № 7-2019 от
14.10.2019 г. Както в заявлението, така и в исковата молба, депозирана по реда на чл. 422
ГПК, посочените в заповедта вземания в общ размер на 79 468,50 евро, са били
индивидуализирани от кредитора като главница, лихви, такси.
При формирания от съда извод за действителност на договора за кредит в неговата
цялост, както и за валидността на клаузите на т. 7 част I-ва, т. 7.2., част I-ва, т. 8, част I-ва,
чл. 4, ал. 3 част II-ра, и чл. 13, ал. 1 част II-ра, и при безспорното обстоятелство, че
ответницата С. Д. е получила изцяло сумата от 61 355 евро, кредитополучателят дължи
нейното връщане съобразно подписания между страните погасителен план от 18.11.2019 г.
(приложен към исковата молба по гр.д. №9073/2021 г. на СРС), ведно с лихвите и таксите
съобразно уговореното.
От заключението на приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че за целия период кредитът се е олихвявал с
минимално предвидения процент от 21,60 % годишно, като последното плащане е на
30.09.2020 г. (задача №2, стр. 5-6 от ССчЕ).
Видно от удостовереното от нотариуса в неоспорената от ответницата нотариална
покана акт №117, том V, рег. №11323/13.11.2020 г., по описа на нотариус В.М. (приложена
към исковата молба по гр.д. №9073/2021 г. на СРС), на 18.11.2020 г. до С. Н. е достигнало
изявлението на кредитора, че обявява вземанията по процесния кредит за предсрочно
изискуеми предвид настъпилата забава в изплащането. Съдът намира, че потестативното
право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е надлежно упражнено, тъй като към
момента на уведомяването в действителност са били налице непогасени задължения по
кредита. Последното обстоятелство се установява от отговора на задача №7.б., л. 15-16 от
ССчЕ, според което към 18.11.2020 г. са били непогасени сумите: 1419,30 евро -
възнаградителна лихва по вноски с падежи от 20.09.2020 г. до 20.10.2020 г.; 883,51 евро -
12
текуща лихва по част II, чл. 4, ал. 1 от договора, от 21.10.2020 г. до 13.11.2020 г., вкл.; 95,27
евро - застраховка на обезпечението; 12,09 евро - лихва по Част II, чл.4, ал.З, за периода от
21.09.2020 г. до 13.11.2020 г.; както и целият размер на главницата от 61 355 евро. Следва да
се отбележи, че именно отговорът по задача № 7.б. от ССчЕ е приложим при определяне
размера на дълга към 18.11.2020 г., а така също и към датата на подаване на заявлението по
чл. 417 ГПК – 15.12.2020 г., тъй като задачата е поставен служебно от съда с указания
вещото лице в изчисленията си да не прилага клаузата за неустойка по чл. 5, ал. 9, част II-ра
(приета от съда за нищожна) и същевременно да отчете всички извършени плащания по
кредита.
Съобразно заключението от същата задача № 7.б. се установява и че към 15.12.2020 г.
непогасени са, освен горепосочените суми, дължими към 18.11.2020 г., така също и сумата
от 478,23 евро, представляваща лихва за забава по чл. 4, ал. 4, част II от договора, дължима
за просрочените задължения от датата на получаване на уведомлението за обявяване на
предсрочната изискуемосг - 18.11.2020 г. до датата на депозиране на заявлението чл. 417
ГПК в съда - 15.12.2020 г.
Предвид горните съображения, предявеният иск по чл. 422 ГПК се явява изцяло
основателен за сума в общ размер на 64 231,31 евро от общо присъдените в заповедта за
незабавно изпълнение 79 468,50 евро, ведно със законната лихва от дата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК – 15.12.2020 г. Въпреки че вземането произтича от документ по
чл. 417, т. 6 ГПК – ипотечен акт, доколкото същият обезпечава вземания по договор за
кредит, съдът намира за яснота да се посочи в диспозитива на решението каква част от
общия размер от 64 231,31 евро представлява действително дължими главница, лихви, такси
и каква част от тези вземания се отхвърля. В тази връзка, изцяло дължими са вземанията за
главницата от 61 355 евро; за сумата от 883,51 евро - текуща лихва по, чл. 4, ал. 1 част II-ра,
за периода от 21.10.2020 г. до 13.11.2020 г.; и за сумата от 95,27 евро - застраховка на
обезпечението. Частично основателни са претендираните вземания за: сумата от 1419,30
евро - възнаградителна лихва по вноски с падежи от 20.09.2020 г. до 20.10.2020 г., като
недължима е разликата до претендираните 6626,34 евро и за периода 20.05.2020 г. –
19.09.2020 г.; както и частично дължима е сумата 478,23 евро, представляваща лихва за
забава по чл. 4, ал. 4, част II от договора върху просрочените задължения за периода
18.11.2020 г. - 15.12.2020 г., като неоснователна е претенцията за разликата до 569,89 евро.
Необходимо е да се поясни, че установената от ССчЕ като дължима сума от 12,09
евро - лихва по чл. 4, ал. З, част II-ра, за периода от 21.09.2020 г. до 13.11.2020 г., не е
претендирана нито в заповедното, нито в исковото производство и с оглед диспозитивното
начало съдът не следва да се произнася относно нейната дължимост.
По вече изложените съображения за нищожност на клаузата за неустойка за
неизпълнение по чл. 5, ал. 9, част II, заявена за периода 28.05.2020 г. – 13.11.2020 г., то и
сумата от 9938,56 евро се явява изцяло недължима.
По разноските:
Поради основателността на един от предявените от С. Д. Н. срещу „К.Т.“ ООД искове
за нищожност, в нейна полза следва да бъде присъдена държавна такса в размер на 80 лв.
13
В полза на „К.Т.“ ООД следва да се присъди адвокатско възнаграждение за защитата
по пет от предявените от С. Д. Н. искове, тъй като толкова на брой се отхвърлят. Относно
размерът на самото адвокатско възнаграждение, което е вписано в договора за правна
помощ, че се претендира като сумата от по 1440 лв. с ДДС за всеки един от предявените
искове или общо 8640 лв. с ДДС, съдът намира за основателно възражението на
процесуалния представител на С. Н. за прекомерност. Производството по установителните
искове за нищожност, а така и по тези за установяване на парични вземания, не се
характеризира с фактическа и правна сложност, поради което адвокатски възнаграждения и
на двете страни се дължат в минимално предвидения размер в НМРАВ. Ето защо и на
дружеството следва да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 600 лв. без ДДС за всеки от исковете съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 НМРАВ или общо
3600 с ДДС (5х720).
Материалният интерес по предявените искове по чл. 422 ГПК е в общ размер на 79
468,50 евро (равностойността на 155 426,88 лв.) и дължимото адвокатско възнаграждение по
чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ е 4638,54 лв. или 5566,25 лв. с ДДС. Тъй като са уважени претенции
в общ размер на 64 231,31 евро (или 125 625,52 лв.), то и на дружеството се дължи
присъждането на разноски за исковото производство от 4498,98 лв. с ДДС
(125625,52/155426,88*5566,25 лв.) за адвокатско възнаграждение, 2512,51 лв. - държавна
такса и 727,44 лв. – депозит за ССчЕ. За заповедното производство минималният размер на
адвокатското възнаграждение се определя по правилото на чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2, т. 4 НМРАВ,
тъй като за база се взема половината от стойностите на претендираните суми, и се равнява
на 2861,40 лв. или 3433,68 лв. с ДДС. Тъй като заявителят е заплатил адвокатско
възнаграждение от 3414 лв. и е по-ниско от законоустановения в Наредбата размер, именно
то се явява база за изчисляване, поради което следва да се присъди сумата от 2759,40 лв.,
както и 2512,51 лв. за държавна такса. Следователно общо дължими от С. Н. разноски са,
както следва: за заповедното производство - 5271,91 лв., за исковото производство по двете
съединени дела - 11 338,93 лв.
На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в полза на адв. К. С. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на С. Н., както следва: за
заповедното производство - 548,64 лв.; за защита по предявените искове срещу доверителя й
искове по чл. 422 ГПК - 889,39 лв. и 600 лв. за предявения и уважен иск за нищожност на
договорната клауза по чл. 5, ал. 9, част II-ра, т.е. общо 1489,39 лв. за исковото производство
по съединените дела.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. Д. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул.
„******* ап. 2, и със съдебен адрес гр. София, ул. „*******, чрез адв. К. А. С., срещу „К.Т.“
ООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Лозенец“, ул.
14
„******* със съдебен адрес гр. София, ул. „*******“ *******, чрез адв. Т. Т., иск по чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за кредит №7-
2019/14.10.2019 г. в неговата цялост поради противоречието му със закона, както и
ОТХВЪРЛЯ предявените при условията на евентуалност искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от ЗЗП, искове за прогласяване нищожността на клаузите
по т. 7 част I-ва (предвиждаща променлив годишен лихвен процент, определен по
методиката по т. 7.2, увеличен с надбавка 21,60%, но не по-малко от 21,60%); т. 7.2 част I-ва;
т. 8 част I-ва; чл. 4, ал. 3 част II-ра; чл. 5, ал. 9 част II-ра; и чл. 13, ал. 1 част II-ра от Договор
за кредит №7-2019/14.10.2019 г.
ПРОГЛАСЯВА за нищожна, по предявен иск от С. Д. Н., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ул. „******* ап. 2, и със съдебен адрес гр. София, ул. „*******, чрез адв. К. А. С.,
срещу „К.Т.“ ООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н
„Лозенец“, ул. „******* със съдебен адрес гр. София, ул. „*******“ *******, чрез адв. Т. Т.,
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от ЗЗП, клаузата на чл.
5, ал. 9, част II-ра от сключения между страните Договор за кредит №7-2019/14.10.2019 г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „К.Т.“ ООД, с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Лозенец“, ул. „******* със съдебен адрес
гр. София, ул. „*******“ *******, чрез адв. Т. Т., срещу С. Д. Н., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ул. „******* ап. 2, и със съдебен адрес гр. София, ул. „*******, чрез адв. К. А. С.,
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД, че ответницата С. Д. Н.
дължи на ищцовото дружество сума в размер на 64 231,31 евро, ведно със законната
лихва, считано от 15.12.2020 г. до окончателното плащане, което вземане произтича от
Договор за кредит №7-2019 от 14.10.2019 г., обезпечено с договорна ипотека, учредена с
Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 92, том I, общ
peг. № 2665, дело № 83 от 2019 г. на Нотариус А.Г., рег. № 437 в НК, и въз основа на
ипотечния акт е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, по гр.д. №63088/2020
г., по описа на СРС, 155 състав, и която сума от 64 231,31 евро представлява сбор от
вземания по договора за кредит, както следва: 61 355 евро, представляваща непогасена
главница по договора за кредит; 883,51 евро, представляваща възнаградителна лихва по чл.
4, ал. 1 част II-ра от договора, дължима за периода от 21.10.2020 г. до 13.11.2020 г.; 95,27
евро, представляваща застраховка на обезпечението по кредита; 1419,30 евро,
представляваща възнаградителна лихва по вноски с падежи от 20.09.2020 г. до 20.10.2020 г.;
478,23 евро, представляваща лихва за забава по чл. 4, ал. 4, част II от договора върху
просрочените задължения, дължима за периода 18.11.2020 г. - 15.12.2020 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422 ГПК за разликата над 64 231,31 евро до присъдените със
заповедта за изпълнение 79 468,50 евро като неоснователен, и която разлика е формирана
като сбор от следните суми, приети за недължими по договора за кредит: 9938,56 евро -
вземане за неустойка за неизпълнение, съгласно, чл. 5, ал. 9, част II от договора за кредит
върху просрочените вноски за периода 28.05.2020 г. – 13.11.2020 г.; сумата 5207,04 евро,
явяваща се разликата над 1419,30 евро до 6626,34 евро, представляваща възнаградителна
лихва по вноски, падежирали в периода 20.05.2020 г. – 19.09.2020 г.; сумата 91,59 евро,
15
явяваща се разликата над 478,23 евро до 569,82 евро и представляваща лихва за забава по чл.
4, ал. 4, част II от договора върху просрочените задължения, дължима за периода 18.11.2020
г. - 15.12.2020 г.
ОСЪЖДА „К.Т.“ ООД с ЕИК *******, да заплати на С. Д. Н. с ЕГН **********,
съдебни разноски за държавна такса в размер на 80 лв.
ОСЪЖДА С. Д. Н. с ЕГН ********** да заплати на „К.Т.“ ООД с ЕИК *******,
сторени съдебни разноски, както следва: за заповедното производство - 5271,91 лв., а за
исковото производство по двете съединени дела - 11 338,93 лв.
ОСЪЖДА „К.Т.“ ООД с ЕИК *******, да заплати на адв. К. А. С. от САК, с адрес на
кантората гр. София, ул. „*******, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., възнаграждение за
оказана на С. Д. Н. безплатна правна помощ, както следва: за заповедното производство -
548,64 лв.; и за исковото производство общо сумата от 1489,39 лв.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд,
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
16