Р Е Ш
Е Н И
Е № 124
гр.
Пловдив, 10.04. 2019
г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи
търговски състав, в открито
заседание на тринадесети март две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАТЯ
ПЕНЧЕВА
ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното
от съдията Костадинова в.т. дело № 82/2019
год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 227 от 07.12.2018 година, постановено по т.
дело № 11/2018 година по описа на Окръжен съд – К., е признато за недоказано
оспорването на съдържанието на скица № **-******/30.10.2015 г. на имот с
идентификатор *****.**.***.*, издадена
от С.Г.К.К. - гр. К., в частта й относно посочения собственик на имота -
ЕТ „С. - С.Г.“ гр. К..
Осъдено е „Т.Г.“ ООД, ***, ****, ЕИК
*********, да заплати на ЕТ „С. - С.Г.“ - гр.К., ****, ЕИК ********, със
собственик С.Г.Г., ЕГН **********, сума в размер на 60 000 лв., представляваща
неплатен наем за наети обекти, съгласно договор за наем на недвижим имот от
30.10.2017 г., включваща неплатен наем
за месец декември 2017 г. в размер на 30 000 лв. с ДДС по фактура № **********/28.12.2017
г. и неплатен наем за месец януари 2018 г. в размер на 30 000 лв. с ДДС по
фактура № **********/08.01.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на предявяване на иска - 23.02.2018 г., до окончателното й изплащане.
Осъдено
е „Т.Г.“ ООД да заплати на ЕТ „С. - С.Г.“ сума в размер на 6 000 лв., представляваща
неустойка за забава в плащането на наемните вноски съгласно на чл.10, ал.2 от
договор за наем на недвижим имот от 30.10.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на иска - 23.02.2018 г., до окончателното й
изплащане.
Осъдено е „Т.Г.“ ООД да заплати на ЕТ „С. - С.Г.“ сума в размер
на 6 562.14 лв., представляваща консумация на природен газ съгласно чл.10, ал.3
от договор за наем на недвижим имот от 30.10.2017 г., по фактура № **********/31.01.2018 г. на стойност
2 694.96 лв. и фактура № **********/31.01.2018 г. на стойност 3 867.18 лв.,
ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска -
23.02.2018 г., до окончателното й изплащане.
Отхвърлен
е предявения от ЕТ „С. - С.Г.“ против „Т.Г.“ ООД иск с правно основание чл.92
ал.2 от ЗЗД за заплащане на сума в размер на 60 000 лв., представляваща
неустойка, уговорена в чл.15 от договор за наем на недвижим имот от 30.10.2017
г., като неоснователен и недоказан.
Отхвърлено
е възражение за прихващане на претендираните от ищеца суми със сумата от 96 710.24 лв., от които 92 300
лв., главница и 4 410.24 лв. мораторна лихва, дължими на основание договор за
заем от 08.09.2017 г., сключен между „Т.Г.“
ООД и ЕТ „С. - С.Г.“, като неоснователно и недоказано.
Осъдено
е „Т.Г.“ ООД да заплати на ЕТ „С. - С.Г.“
направените по делото разноски в размер на 6 378.64 лв., съразмерно на
уважената част от исковете.
Осъден е
ЕТ „С. - С.Г.“ да заплати на „Т.г.“ ООД направените по делото разноски в
размер на 2014.15 лв., съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Така постановеното решение е
обжалвано с две въззивни жалби.
Ищецът в първоинстанционното производство
ЕТ „С. - С.Г.“ е обжалвал решението в частта, с която е отхвърлен предявения от
него против „Т.Г.“ ООД иск с правно
основание чл. 92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 60 000 лева,
представляваща неустойка, уговорена в чл. 15 от договора за наем на недвижим имот от 30.10.2017 година.
Оплакванията са, че в тази част решението противоречи на материалния и
процесуалния закон и е необосновано. Твърди се, че с договора за наем от
30.10.2017 година, сключен между страните, са уговорени две различни
неустойки - неустойка за забава по чл. 10 ал. 2, дължима при неизпълнение на
задължението за заплащане на наемната цена до 10-то число на текущия месец и
неустойка по чл. 15, дължима при едностранно
предсрочно прекратяване на договора
от страна на наемодателя на основание чл. 14 т. 4 – поради неплащане в
срок на две наемни вноски. Двете неустойки според жалбоподателя обезщетявали
различни вреди от неизпълнението на договорните задължения. Твърди се, че
изводите на първоинстанционния съд, че става дума за две неустойки, уговорени
за неизпълнение на едно и също задължение, са неправилни. Сочи се, че при
евентуален извод за уговорени две неустойки за неизпълнение на едно и също
задължение следва да отпадне неустойката по чл. 10 ал. 2 от договора, който
вече е прекратен, считано от 10.01.2018 година
поради наличието на две неплатени наемни вноски. Искането е да се отмени
решението в обжалваната част и да се постанови ново по съществото на спора, с
което да се присъди на жалбоподателя неустойката от 60 000 лева, дължима
на основание чл. 15 от процесния договор за наем. Формулирано е и искане за
отмяна на решението в частта, с която
едноличния търговец е осъден да заплати на „Т.Г.“ ООД разноски в размер
на 2014,15 лева за първоинстанционното производство. Претендира присъждане на
разноските за въззивната инстанция.
Срещу тази въззивна жалба е
подаден писмен отговор от „Т.Г.“ ООД с изразено становище за нейната
неоснователност.
Въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение е подадена и от ответника „Т.Г.“ ООД. *** е обжалвано в осъдителните му части с искане
за отмяната му и постановяване на ново решение по същество в тези части, с
които да се отхвърлят предявените от ЕТ „С. - С.Г.“ искове. Твърди се, че
решението на първоинстанционния съд в обжалваните части е незаконосъобразно.
Сумите били присъдени от съда на основание на сключен между страните договор,
който бил нищожен като противоречащ на чл. 38 ал. 1 от ЗЗД. Незаконосъобразно
това възражение за нищожност на договора не било разгледано от съда с мотива,
че е направено за първи път в писмената защита. Твърди се, че такова възражение
е направено още с отговора на исковата молба. Неправилен бил и извода на съда,
че не е нарушена разпоредбата на чл. 289
от Търговския закон. Твърди се, че при
сключването на договора за наем наемодателят съзнателно е злоупотребил с
правата си, уговаряйки наемна цена от 30 000 лева месечно не само в своя
полза, но и за да затрудни работата на ответното дружество. Поддържа се, че
отношенията между страните във връзка с наемането на процесните помещения се
уреждат от друг договор, сключен на 12.01.2007 година, с който е уговорена по-ниска наемна цена –
240 000 лева годишно и който не е бил прекратен при сключването на
процесния договор от 30.10.2017 година. Въз основа на подробно изложени
обстоятелства се поддържа, че договорът за наем е нищожен като сключен при
злоупотреба с право, както и че е
нищожен на основание чл. 40 от ЗЗД – поради договаряне във вреда на
представлявания. Във въззивната жалба се сочи освен това неправилност на
изводите на съда, че се дължи целия наем за месец януари при твърдения на самия
ищец, че договорът е прекратен на 10.01.2018 година и при липса на
доказателства ответното дружество да е ползвало имотите през целия исков
период, още по-малко след 10.01.2018 година. Оспорени са и изводите на съда за основателност на иска по чл. 232
ал. 2 изречение второ от ЗЗД, свързан с разходите за ползване на природен газ,
като се твърди, че не е установено ответникът да е ползвал такъв. Нямало и
данни тези разходи да са заплатени от ищеца, а имало само издадени фактури от
доставчика „С.Г.“ за ищеца – едноличен търговец. Жалбоподателят „Т.Г.“ ООД
претендира присъждане на разноски за двете инстанции. Формулирал е с въззивната
жалба доказателствено искане, което е оставено без уважение от съда с
мотивирано определение в проведеното открито съдебно заседание.
Срещу частната жалба на „Т.Г.“
ООД е подаден писмен отговор от ЕТ „С. - С.Г.“ с изразно становище за нейната
неоснователност.
Апелативният съд, като се запозна
със събраните по делото доказателства и доводите на страните намира, че въззивните
жалба са процесуално
допустими. Те са подадени от лица, имащи правен интерес от въззивно обжалване, а именно от ищеца в първоинстанционното
производство срещу решението в
отхвърлителната му част и от ответника срещу решението в осъдителната му част.
При подаване на въззивните жалби е
спазен предвидения в чл. 259 от ГПК двуседмичен срок.
По същество, съобразявайки становищата
на страните и конкретните оплакванията във въззивните жалби, както и събраните доказателства, съдът намира
следното:
Пред Окръжен съд – К. по т. дело
№ 11/2018 година са предявени обективно съединени искове от ЕТ „С. - С.Г.“
против „Т.Г.“ ООД. Ищецът твърди, че е
собственик на два недвижими имота – сгради с идентификатори *****.**.***.* и *****.**.**.* по кадастралната карта и кадастралните регистри
на град К.. Твърди, че на 30.10.2017 година е отдал тези имоти под наем на ответника
„Т.Г.“ ООД с уговорена месечна наемна цена от 30 000 лева с ДДС. Позовава
се на едностранно прекратяване на договора за наем, настъпило съгласно чл. 14.т.
4 на 10.01.2018 година поради неплащане на две наемни вноски, за което
наемателя бил уведомен с нотариална покана
от 15.02.2018 година. Претендира присъждане на следните суми: сумата от
60 000 лева – дължими наемни вноски за месеците декември 2017 година и
януари 2018 година, за които били издадени фактури № ***/28.12.2017 година и № ***/08.01.2018
година; сумата от 6000 лева – неустойка за забавено плащане на тези две наемни
вноски, дължима съгласно чл. 10 ал. 2 от договора; сумата от 60 000 лева –
неустойка, дължима по чл. 15 от договора
при предсрочното му прекратяване
на основание чл. 14 т. 4 поради неизпълнение на задължението за заплащане на
две наемни вноски; сумата от 6562,14 лева, дължима на основание чл. 11 ал. 3 от
договора, представляваща консумация на природен газ от наемателя, за която били
издадени фактури № ***/31.01.2018 година
за сумата от 2694,96 лева и № ***/31.01.2018 година за сумата от 3867,18 лева. Сумите за неплатените наемни вноски и
консумативите са претендирани ведно със
законната лихва от датата на исковата молба до окончателното им изплащане.
Така предявените искове са
оспорени по основание от ответника „Т.Г.“ ООД.
Първият спорен момент между
страните в процеса, който се поддържа и пред въззивната инстанция, е свързан с
нищожността на сключения договор за наем.
Исковите претенции се основават
на договор за наем от 30.10.2017 година, представен като доказателство по
делото. Страни по този договор за наем са С.Г.Г. в качеството му на ЕТ „С. - С.Г.“ и „Т.Г.“ ЕООД, представлявано от С.Г.Г..
Видно от справката в Търговския
регистър, към момента на сключване на процесния договор за наем ответното
търговско дружество „Т.Г.“ ООД е било
ЕООД с едноличен собственик на капитала и управител С.Г.Г.. Вписването на
преобразуването му в ООД, принадлежащо на двама съдружници - Г.С.Г., притежаващ 3000 лева от общия
капитал на дружеството от 5000 лева и С.Г.Г. – притежаващ 2000 лева от
капитала, както и промяната на управителя и вписването на Г.С.Г. на мястото на
предишния управител С.Г., е извършено на 06.11.2017 година. Заявлението за
вписването на посочените промени в обстоятелствата по партидата на ответното
дружество е подадено на 31.10.2017 година.
Въпросът е дали договорът,
сключен по този начин – между С.Г. като едноличен търговец и ответното
дружество, представлявано от същото лице С.Г. в качеството на негов управител е
сключен в нарушение на забраната на чл. 38 ал. 1 от ЗЗД и в този смисъл –
нищожен.
Преди да пристъпи към отговор на
този въпрос, настоящият съдебен състав, съобразявайки мотивите на
първоинстанционния съд и доводите във въззивната жалба на „Т.Г.“ ООД и в писмения отговор на тази
въззивна жалба намира, че следва да се произнесе по допустимостта на това
възражение. Според настоящия съдебен състав първоинстанционният съд неправилно
е приел, че не дължи произнасяне по възражението за нищожност на договора като
сключен в нарушение на чл. 38 ал. 1 от ЗЗД, тъй като същото било въведено в
процеса от ответника едва с писмената защита по съществото на спора. Още с отговора на исковата молба ответникът „Т.Г.“
ООД е изразил становище за нищожност на
договора за наем поради противоречието му със закона. Вярно е, че с отговора е акцентирано на
нарушение на разпоредбата на чл. 289 от Търговския закон. Изрично е посочено
обаче, че става дума за договор за наем,
целящ увреждане на наемателя, сключен от едно и също лице като представител и
на наемодателя и на наемателя. Т.е. налице е своевременно направено възражение
за нищожност на договора за наем поради противоречието му с разпоредбата на чл.
38 ал. 1 от ЗЗД, макар ответникът да не е посочил разпоредбата на закона.
Изложените обстоятелства, свързани с подписването на договора от едно и също
лице и позоваването на неговата нищожност са достатъчни, за да се приеме,че
възражението е въведено в процеса своевременно от ответника – с отговора на исковата
молба по чл. 367 от ГПК. Освен това нормата на чл. 38 ал. 1 от ЗЗД е
императивна, а не диспозитивна, тя е
установена в публичен интерес и за нейното прилагане съдът следи и служебно с
оглед разпоредбата на чл. 5 от ГПК,
която му вменява това задължение.
Настоящият съдебен състав намира,
че възражението за нищожност на договора за наем от 30.10.2017 година като
сключен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 38 ал. 1 от ЗЗД е
основателно.
При сключването на процесния
договор С.Г. го е подписал от една страна в качеството си на едноличен
търговец - наемодател, а от друга – като
тогавашен управител на ответника „Т.Г.“ ООД като наемател.
С т. 2 на ТР № 3/15.11.2013 година по т. дело
№ 3/2013 година на ОСГТК на ВКС е прието, че към органното
представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от
едно и също лице, като органен представител по силата на закона на две търговски дружества, не се
прилага забраната на чл. 38 ал. 1 ЗЗД.
Това разрешение обаче касае само
хипотезата на чл. 38 ал. 1 предложение второ от ЗЗД, при която едно и
също лице е органен представител на две търговски дружества и в това си
качество ги представлява при сключването на сделката. Разрешението, дадено от
ВКС по задължителен за съдилищата начин – с цитираното тълкувателно решение, е
неприложимо в хипотезата на чл. 38 ал. 1 предложение първо от ЗЗД - когато управителят на търговско дружество
сключва договор от негово име със самия себе си в качеството си на физическо
лице. Пред такава хипотеза сме изправени по настоящото дело.
Обстоятелството, че ищецът С.Г.
се е регистрирал като едноличен търговец и че договора за наем е сключен от името на едноличния
търговец като наемодател не променя качеството му на физическо лице. Признаването
на търговско качество на едно физическо лице разширява неговата
правоспособност, дава му възможност да бъде страна и по правоотношения в
областта на търговското право, без обаче да става дума за нов правен субект. Едноличният търговец като носител едновременно и на търговски, и на
граждански права и задължения, отговаря с едно и също свое имущество за
задълженията, придобити в резултат от упражняване на търговската му дейност, както и за всякакви други задължения,
породени от частния му живот. Съобразявайки гореизложеното, съдът приема, че в
случая е налице договаряне на управителя на ответното дружество сам със себе си
като физическо лице при сключването на договора, което е в нарушение на
забраната на чл. 38 ал. 1 предложение първо от ЗЗД.
По тези съображения, приемайки нищожност на договора
за наем от 30.10.2017 година като противоречащ на императивната разпоредба на
чл. 38 ал. 1 предложение първо от ЗЗД, съдът намира за неоснователни всички обективно съединени искове, предявени от
ЕТ „С. - С.Г.“, с които се претендира заплащане на суми,
дължими по нищожния договор за наем от 30.10.2017 година.
За пълнота на изложението съдът
ще обсъди и останалите доводите на страните в процеса.
Следва да се отбележи, че направените
оспорвания от ответника досежно притежаваното от
ищеца правото на собственост върху
едната от двете постройки, предмет на договора за наем – тази с идентификатор *****.**.***.*,
са неотносими към настоящия спор. При договора за наем наемодателят се задължава да предостави на
наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят - да му плати определена
цена. Няма изискване вещта – предмет на договора, да е собствена на
наемодателя. По тази причина, както и поради това, че този довод не се поддържа пред въззивната
инстанция, респ. че липсва жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с
която е признато за недоказано оспорването на съдържанието на скица № **-******/**.**.*****г.
на имот с идентификатор *****.**.***.*,
издадена от С.Г.К.К. - гр. К., в която като
собственик на имота е посочен ЕТ „С. - С.Г.“, съдът не следва да обсъжда
подробно въпроса за притежаването на правото на собственост върху посочената
сграда.
Основателни са доводите на
ответника, че договорът от 30.10.2017 година не би могъл да произведе действие,
тъй като процесните сгради са предмет на предходен договор за наем, въз основа
на който са ползвани от ответното дружество и който не е прекратен. По делото е
представен договор за наем от 12.01.2007 година, сключен между същите страни –
ЕТ „С. - С.Г.“ като наемодател и „Т.Г.“
ЕООД, представлявано от П. Г.. Предмет на този договор са недвижими имоти,
машини, съоръжения и транспортни средства, описани в чл. 1. Между страните е
безспорно обстоятелството, че сред недвижимите имоти, предоставени под наем с
договора от 12.01.2007 година са и двете
сгради, предмет на процесния договор от 30.10.2017 година. В тази насока
са и събраните пред първата инстанция доказателства – показанията на
свидетелите П. Г. и Г. Г., разпитани в съдебно заседание на 17.09.2018 година. От
показанията на П.Г. е видно, че от създаването на ответното дружество през 2001
година до настоящия момент то осъществява дейността си в едни и същи сгради, машини
и съоръжения, собственост на ищеца, намиращи се в промишлената зона на град К.,
в бившия двор на ***, за което ищецът получава наем. Част от оборудването, с
което се осъществявала дейността на ответното дружество била на а. фирма „Х. Т.“,
с която ответникът бил в договорни отношения от създаването си. Свидетелката Г. Г. установява същите
обстоятелства, като твърди, че ползването на помещенията и част от
оборудването, които са собственост на ищеца, се осъществява от ответника въз
основа на сключения договор от 2007 година и анексите към него, като последния
анекс бил с № 10. Договорената наемна цена с този анекс била 20 000 лева
месечно за всички недвижими имоти и машини, предмет на договора от 2007 година.
По този договор се уреждали отношенията между страните до края на 2017 година.
Тази свидетелка, която в момента ръководи дейността на ответното дружество,
след прехвърлянето на дяловете от С.Г. на неговия син Г. Г. установява, че за първи път е видяла договора
за наем от 30.10.2017 година в хода на настоящия процес.
В чл. 2 от договора договора за наем, сключен
на 12.01.2007 година е посочено, че той е за срок от десет години, считано от датата на
подписването му. Последният анекс № 10 към този договор е сключен на 04.01.2016
година, когато управител на ответното дружество е все още П. Г.. С него
страните са се споразумели наемната цена на описаното в чл. 1 от договора
имущество да бъде 240 000 лева за едногодишен период / от 01.01.2016
година до 31.12.2016 година/, или по 20 000 лева месечно. Макар уговорения
десетгодишен срок с договора от 12.01.2007 година да е изтекъл на 12.01.2017
година, свидетелите установяват, че и след тази дата наемателят е продължил да
ползва наетото имущество и да заплаща наем за него до края на ноември 2017
година. Заплащането на наем от 20 000 лева месечно до края на месец
ноември 2017 година не се оспорва. При
тези доказателства следва да се приеме, че договорът за наем от 12.01.2007
година след изтичане на срока му се е
превърнал в безсрочен съгласно разпоредбата на чл. 236 ал. 1 от ЗЗД,
която предвижда, че ако след изтичане на
наемния срок използуването на вещта продължи със знанието и без
противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен
срок. В случая доколкото става дума за търговска сделка, предвиденото в
закона ограничение за максимален
десетгодишен срок на договора за наем е
неприложимо, съгласно разпоредбата на чл. 229 ал. 1 от ЗЗД. Т.е. към 30.10.2017
година има действащ предходен договор за наем без определен срок, за който не
се твърди по делото да е променян или прекратяван по някакъв начин. Ползването
на имота от страна на наемателя се осъществява на основание предходния договор
и съобразно условията по него. До момента, в който действа предходния договор,
страните по него разполагат с възможността да уреждат отношенията помежду си
със сключването на анекси, с които да променят клаузите на действащия договор,
но не и да сключват нов договор, чийто предмет е идентичен с този на действащия.
В договора от 30.10.2017 година съществен елемент, какъвто е дължимата наемна
цена, е уговорен чрез препращане към предходен договор. В чл. 5 ал. 1 е предвидено, че
наемната цена е тази, определена от страните в договор, действащ между тях до
подписването на настоящия договор, без да е уточнено за кой договор става сума.
По представения по делото договор от 12.01.2007 година и последния анекс № 10 към него общата
уговорена наемна цена за сгради, машини и съоръжения е 20 000 лева месечно.
В договора, който е сключен с нотариална заверка на подписите на страните, не е
включена клауза, даваща възможност цената да се определи допълнително, нито пък
посочваща, че цената е определена в приложение № 1 към договора. В приложение №
1 към договора от същата дата – 30.10.2017 година, без нотариална заверка на подписите, е посочено, че наемната деца е 30 000
лева с ДДС месечно. Съдържанието на договора / чл. 5 ал. 1/ и приложение № 1
към него си противоречат, не е ясна действителната воля при сключването му
досежно цената. Липсва ясно изразено
съгласие при сключването на договора за наем от 30.10.2017 година досежно неговата цена,
поради което той не би могъл да се приложи в отношенията между страните и на
това основание.
Според настоящия съдебен състав е
налице и другото поддържано от ответника основание за нищожност на договора, а
именно сключването му при злоупотреба с право по смисъла на чл.
289 от ТЗ. Тази разпоредба предвижда, че
упражняването на право въз основа на търговска сделка е недопустимо, ако се
извършва само с намерение да се увреди другата страна. Забраната за злоупотреба с право по чл. 289
от ТЗ е относима към сключването, изпълнението, изменението или прекратяването
на търговските сделки, при което упражняването на собственото право на едната
страна по сделката е осъществено с единствената цел да бъдат увредени
интересите на другата страна. Нарушаването
на тази установена със закона забрана води до накърняване на добрите нрави, доколкото се
злепоставят чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. То е основание
да се приеме нищожност на сделката по чл. 26 ал. 1 предложение трето от ЗЗД
поради противоречие с добрите нрави, които са обща правна категория, приложима
както към гражданските, така и към търговските правоотношения.
Съдът, съобразявайки доводите на
страните и събраните доказателства по делото намира, че в конкретния случай
може да се приеме, че сключването на
договора за наем от 30.10.2017 година от ищеца съставлява действие, накърняващо
добрите нрави. Договорът за наем от
30.10.2017 година е подписан от С.Г. в качеството му на управител на „Т.Г.“ ООД
в деня, в който той е прехвърлил 60% от
капитала на дружеството на своя син и по този начин ответното дружество е
преобразувано от ЕООД в ООД, като в същия ден / 30.10.2017 година/ на проведено Общо
събрание на дружеството е избран и нов управител - Г. Г.. Доказателствата за това са приложени към подаденото в Търговския регистър заявление А4
**************, въз основа на което на 06.11.2017 година е извършено вписването
на посочените промени по партидата на ответното дружество. С договора за наем от 30.10.2017 година безспорно са
уговорени по-неблагоприятни условия за наемателя от тези по действащия до този
момент и непрекратен договор от 12.01.2007 година. На първо място това е
цената, уговорена по обсъдения по-горе начин. Освен това с новия договор са предвидени значителни по
размер неустойки, каквито липсват по предходния. В чл. 10 ал. 2 е посочено, че
при забава в плащането на наемна вноска наемателят дължи неустойка в размер на
1% от дължимата сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10%. Това е основанието на единия от обективно
съединените искове, с които е сезиран съда по настоящото дело. В чл. 14 т. 4 е уговорено ново основание за
прекратяване на договора, несъществуващо по предходния, а именно прекратяването
му едностранно от наемодателя при неплащане в срок на две наемни вноски. Освен
това едностранното прекратяване на договора поради неплащането в срок на две
наемни вноски е обвързано съгласно чл.
15 от договора със задължение за заплащане на неустойка в размер на две наемни
вноски, дължима заедно с неплатените наемни вноски и с неустойката по чл. 10
ал. 2 от договора.
Всички изложени до тук
обстоятелства – сключване на нов договор за наем с много по-неизгодни за
наемателя, респ. по-изгодни за наемодателя
условия, при действието на предходен
договор, преди неговото прекратяване и факта, че този нов договор е подписан от
С.Г. освен като наемодател и като
управител на наемателя в същия ден, в който е прехвърлил 60% от дяловете си и
на проведено общо събрание на съдружниците на ответното дружество е взето решение за
освобождаването му като управител, респ. за избор на нов управител, са
достатъчни, за да се направи извода, че договорът е сключен, за да бъде увреден
наемателя.
Допълнителни аргументи за този извод се
съдържат в приетата като доказателство пред първата инстанция електронна
кореспонденция между С.Г. и неговата бивша съпруга Г. Г. от една страна и а.
дружество Х. Т. от друга/ стр. 110, стр.
114, стр. 138 и стр. 142 от първоинстанционното дело/ , както и от показанията
на свидетелката Г. Г. От тях е видно, че запазването на съществуващия договор за наем, както и прехвърлянето на
дяловете на С.Г.
от ответното дружество на неговите синове и съпруга и поемането на управлението
от тях е поставено като условие от а.то дружество, за да продължат
многогодишните му търговски му взаимоотношения с „Т.Г.“ ООД. Подписването на нов договор за
наем в последния ден, в който С.Г. управлява ответното дружество при нови, по-неблагоприятни условия нарушава поставените от а.то дружество
условия за продължаване на търговските взаимоотношения и в този смисъл също
накърнява интересите на ответника.
Приемайки нищожност на договора за
наем от 30.10.2017 година на изброените по-горе основания, съдът счита, че ответникът не дължи
на ищеца каквито и да било суми по този
договор и такива не следва да се присъждат. Първоинстанционното решение в
частта, с която е отхвърлен иска за неустойка по чл. 15 от договора следва да
бъде потвърдено. В останалата част, с която са уважени осъдителните исковете за
заплащане на наемна цена, дължима по договора от 30.10.2017 година за месеците
декември 2017 година и януари 2018 година и за заплащане на неустойка по чл. 10
ал. 2 от договора, решението следва да бъде отменено и следва да се постанови
ново решение по съществото на спора, с което тези искове да бъдат отхвърлени.
Наемните вноски за месец декември 2017 година и месец
януари 2018 година са претендирани от ищеца на основание клаузите на нищожния
договор от 30.10.2017 година. За тези вноски са издадени от ищеца два броя
фактури с получател „Т.Г.“ ООД - № ***/08.01.2018 за сумата от 30000 лева с ДДС, с посочване,
че става дума за наем за месец януари 2018 година с дата на падежа 08.01.2018
година и фактура № *** от 28.12.2017 година за 30 000 лева наем за месец
декември 2017 година с дата на падеж 28.12.2017 година. От приетата по делото
съдебно-икономическа експертиза се установява, че тези две фактури са
осчетоводени само при ищеца, включени са в дневника за продажби и в
справката-декларация по ДДС за съответния данъчен период. При ответника тези
фактури не са осчетоводени и не са включени в дневника за покупки и в справката
–декларация по ДДС и няма извършено плащане по тях. Доколкото става дума за
фактури, издадени въз основа на приетия от съда за нищожен договор, не е налице
основание за уважаване на предявения иск за присъждане на сумите по тях.
Същото важи и за иска за заплащане на стойността на природен газ, за
който се твърди, че е употребен от наемателя. Заплащането на консумативите е
претендирано от ищеца и иска е уважен на основание чл. 11 ал. 3 от договора от
30.10.2017 година, според който всички разходи, свързани с ползването на имота
– ток, вода, телефон и др., местни данъци и такси са за сметка на наемателя. Според
съда заплащането на сумата от 6562,14 лева – стойността на природния газ не се
дължи от ответника както поради нищожността на договора, по който е
претендирано, така и поради липсата на доказателства за това, че наемателят
реално е употребил природен газ на такава стойност. От показанията на
разпитаната в качеството на свидетел Г. Г. се установява, че след като е
прехвърлил 60% от дяловете от дружеството и е сменен като управител, ищецът е
спрял подаването на природен газ към сградите, предмет на договора за наем.
Тези свидетелски показания не се опровергават от други събраните по делото
доказателства. В исковата си молба ищецът
е посочил, че претендира от ответника сумите по две фактури за природен
газ, които са представени и като доказателство по делото. Става дума за
фактура № **********/31.01.2018 година / първоначално погрешно посочена в
исковата молба с дата 01.11.2017 година
/ на стойност 2694,96 лева и фактура № **********/31.01.2018 година на
стойност 3867,18 лева. Тези две фактури са с издател „С. Б.“ ЕАД и
получател ЕТ „С. - С.Г.“ . Двете касаят
доставка на природен газ през периода от 01.01.2018 година до 31.01.2018
година, като в двете е посочено различно място на сделката – град К., ****в
първата и град К., ул. *във втората. От съдебно-икономическата експертиза,
приета по делото, се установява, че двете фактури са осчетоводени само при ищеца, включени са в дневника му за
покупки и в справката-декларация по ДДС и за тях той е ползвал правото на
данъчен кредит. Тези две фактури не са осчетоводявани при ответника, който не е
получател по тях, като вещото лице е установило, че няма префактуриране на
консумиран природен газ от наемодателя на наемателя. При тези доказателства не
може да се приеме, че е установено наемателят да е изразходвал определено
количество природен газ от това, за което са издадени посочените по-горе
фактури, какво количество и на каква стойност, поради което искът би бил
неоснователен дори ако договорът за наем беше действителен.
По изложените съображения съдът
намира, че следва да отмени първоинстанционното решение в осъдителните му части
и да постанови ново по същество, с което да отхвърли предявените искове. В
отхвърлителната му част решението на ОС – К. следва да бъде потвърдено.
Поради неоснователност на
предявените искове съдът не дължи произнасяне по направеното от ответника
възражение за прихващане.
С оглед изхода на спора следва да
се отмени първоинстанционното решение и в частта, с която „Т.Г.“ ООД е осъдено
да заплати на ищеца разноски в размер на 6378,64 лева, изчислени по
компенсация.
Ищецът ЕТ „С. - С.Г.“ следва да бъде
осъден да заплати на ответника „Т.Г.“ ООД пълния размер на направените разноски
пред първата инстанция. Видно от списъка по чл. 80 от ГПК и доказателствата за
реалното им изплащане, общият размер на разноските е 5406 лева. С
първоинстанционното решение са присъдени разноски в размер на 2014,15 лева.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати допълнително разноски на ответника за
първата инстанция в размер на 3391,85 лева.
Ищецът дължи на ответника и
пълния размер на направените разноски пред въззивната инстанция, а именно
сумата от общо 3851,24 лева, включваща 2400 лева адвокатско възнаграждение и
1451,24 лева заплатена държавна такса.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 227 от 07.12.2018 година, постановено по т. дело № 11/2018 година по
описа на Окръжен съд – К., В ОСЪДИТЕЛНИТЕ МУ ЧАСТИ, с които е осъдено е „Т.Г.“ ООД да заплати на ЕТ „С. - С.Г.“ - гр.К., ЕИК ********,
следните суми: сума в размер на 60
000 лв., представляваща неплатен наем по договор за наем на недвижим имот от 30.10.2017
г., включваща неплатен наем за месец
декември 2017 г. в размер на 30 000 лв. с ДДС по фактура № **********/28.12.2017
г. и неплатен наем за месец януари 2018 г. в размер на 30 000 лв. с ДДС по
фактура № **********/08.01.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на предявяване на иска - 23.02.2018 г., до окончателното й изплащане; сума
в размер на 6 000 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на наемните вноски съгласно на чл.10, ал.2 от
договор за наем на недвижим имот от 30.10.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на иска - 23.02.2018 г., до окончателното й изплащане; сума в
размер на 6 562.14 лв., представляваща стойността на използван природен газ съгласно
чл.10, ал.3 от договор за наем на недвижим имот от 30.10.2017 г., дължима по
фактура № **********/31.01.2018 г. на стойност 2 694.96 лв. и фактура № **********/31.01.2018
г. на стойност 3 867.18 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на иска - 23.02.2018 г., до окончателното й изплащане; сума в размер на 6 378.64 лв.,
представляваща част от разноските, направени от ищеца за производството пред
първата инстанция, съразмерно с уважената част от исковете, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на ЕТ „С. -
С.Г.“ - гр.К., ****, ЕИК ********, със собственик С.Г.Г., ЕГН **********, против „Т.Г.“ ООД, ***, ****, ЕИК ********* за
присъждане на следните суми:
- сума
в размер на 60 000 лв., представляваща неплатен наем по
договор за наем на недвижим имот от 30.10.2017 г., включваща неплатен наем за месец декември 2017 г. в
размер на 30 000 лв. с ДДС по фактура № **********/28.12.2017 г. и неплатен
наем за месец януари 2018 г. в размер на 30 000 лв. с ДДС по фактура № **********/08.01.2018
г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска -
23.02.2018 г., до окончателното й изплащане;
- сума в размер на 6 000 лв.,
представляваща неустойка за забавено плащане
на наемните вноски съгласно на чл.10, ал.2 от договор за наем на
недвижим имот от 30.10.2017 г.;
- сума в размер на 6 562.14 лв.,
представляваща стойността на използван
природен газ съгласно чл.10, ал.3 от договор за наем на недвижим имот от
30.10.2017 г., дължима по фактура № **********/31.01.2018 г. на
стойност 2 694.96 лв. и фактура № **********/31.01.2018 г. на стойност 3 867.18
лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска -
23.02.2018 г., до окончателното й изплащане;
ПОТВЪРЖДАВА решение № 227 от 07.12.2018 година, постановено по т.
дело № 11/2018 година по описа на Окръжен съд – К., В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА
ЧАСТ, с която е отхвърлен предявения от ЕТ „С. - С.Г.“ против „Т.Г.“ ООД иск с правно основание
чл.92 ал.2 от ЗЗД за заплащане на сума в размер на 60 000 лв., представляваща
неустойка, уговорена в чл.15 от договор за наем на недвижим имот от 30.10.2017
г.
ОСЪЖДА ЕТ „С.
- С.Г.“, ЕИК ********, със собственик С.Г.Г.,
ЕГН ********** да заплати
на „Т.Г.“ ООД, ЕИК ********* направените по делото разноски пред
въззивната инстанция в размер на 3851,24 лева, както и допълнително
разноски за първата инстанция в размер на 3391, 85 лева / наред с
присъдените с решение № 227 от
07.12.2018 година, постановено по т. дело № 11/2018 година на ОС – К. 2014,15 лева/.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.