Р Е Ш Е Н И Е
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІI-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети
май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
АНЕТА
ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Антоанета
Луканова, разгледа докладваното от съдия Илчева в. гр. д. № 13078 по описа за
2018 г. на СГС и взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 454823 от 20.07.2018 г., постановено по гр. д. № 21063 по описа за
2018 г. на СРС, 42 състав, П.НА Р.Б.е осъдена да заплати на В.Г.Г. на на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата
от 4000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди по повдигнато и
поддържано незаконно обвинение, по което ищцата е оправдана с присъда от
31.10.2017 г. по н. о. х. д. № 8027/2013 г. по описа на СРС, НО, 1 състав,
потвърдена с решение от 15.02.2018 г. по в. н. о. х. д. № 329/2018 г. по описа
на СГС.
Срещу
решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна
жалба от ответника Прокуратура на Република България, който поддържа, че
решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, тъй като присъденото
обезщетение е завишено, а претърпените от ищцата притеснения и неудобства не са
извън обичайните при повдигане на обвинение, като не са налице трайни последици
за физическото и психичното здраве на ищцата. Намира, че не са били събрани
доказателства за това, че обвинението е причина ищцата да остане без работа и
доходи, и е злепоставило ищцата в обществото. Сочи, че липсват данни за
продължителността и интензивността на преживяванията на ищцата, като
обезщетението не е съответно на претърпените вреди и на вида и степента на
упражнената наказателна репресия. Излага, че ограниченията, следствие от
взетата мярка за неотклонение на ищцата, не са ѝ повлияли. Излага, че
срещу ищцата са водени и други наказателни производства, във връзка с които
ищцата е претендирала обезщетение за неимуществени вреди по други граждански
дела, които включват процесния период, а съдът не е обсъдил това възражение.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от ищцата В.Г.Г., в който постановеното
решение се счита за правилно, законосъобразно и обосновано, тъй като съдът е
съобразил всички събрани доказателства, а присъденото обезщетение е напълно
съответно на претърпените вреди от продължило повече от осем години наказателно
преследване.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато нарушение на
императивни материални норми.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна в
процеса, поради което е допустима, но разгледана по същество е
неоснователна.
СРС,
42 състав, е сезиран с осъдителен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Основателността
на предявения иск предполага кумулативната наличност на следните предпоставки:
1) спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от
общ характер; 2) последният да е оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в
сила съдебен акт; 3) да е претърпял вреди; 4) между незаконното действие на
правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици да е налице
причинно-следствена връзка. Елементите от фактическия състав трябва да се
установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.
С
Постановление от 10.06.2010 г. В.Г.Г. е привлечена като обвиняема за
престъпление по чл. 209, ал. 1 НК и ѝ е взета мярка за неотклонение „подписка”.
На 18.06.2010 г. ищцата е привлечена повторно като обвиняема за престъпление по
чл. 209, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК и ѝ е взета мярка за
неотклонение „подписка”. На 21.06.2010 г. в СРС е внесен обвинителен акт срещу нея
за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК.
С
присъда от 24.06.2011 г. по н. о. х. д. № 8171/2010 г. на СРС, 116 състав,
ищцата е призната за виновна в извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 НК.
С
решение № 483 от 05.04.2012 г. по в. н. о. х. д. № 674/2012 г. на СГС, VIII
въззивен състав е потвърдена присъда на СРС, 116 състав от 24.06.2011 г. по н.
о. х. д. № 8171/2010 г.
С
решение № 468 от 22.02.2013 г. по н. д. № 1361/2012 г. на ВКС, I Н.О. е
отменено въззивно решение № 483 от 05.04.2012 г. по в. н. о. х. д. № 674/2012
г. на СГС, VIII въззивен състав и делото е върнато за ново разглеждане от
стадия на съдебното заседание.
С
решение № 568 от 24.04.2013 г. по в. о. х. д. № 1109/2013 г. на СГС, III
въззивен състав, е отменена присъда от 24.06.2011 г. по н. о. х. д. № 8171/2010
г. на СРС, 116 състав и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на
СРС.
С
присъда от 31.10.2017 г. по н. о. х. д. № 8027/2013 г. на СРС, 1 състав, ищцата
е призната за невиновна и оправдана по обвинение за извършено престъпление по
чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК.
С
решение от 15.02.2018 г. по в. н. о. х. д. № 329/2018 г. на СГС, II въззивен
състав, е потвърдена присъда от 31.10.2017 г. по н. о. х. д. № 8027/2013 г. на
СРС, 1 състав.
От
представената по делото справка за съдимост
се установява, че ищцата е оправдана за престъпление по чл. 209, ал. 1,
вр. чл. 2, ал. 2, вр. ал. 1 НК с присъда, влязла в сила на 31.10.2017 г.
Спорно
между страните е обстоятелството, свързано с размера на претендираното обезщетение
за неимуществени вреди.
Законосъобразен
е изводът на първоинстанционния съд, че искът е доказан по основание.
Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на
държавата в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в
извършване на престъпление, като субекти на тази отговорност могат да бъдат
само правозащитни органи, оправомощени да повдигат и поддържат обвинения за
престъпления от общ характер - в случая П.НА Р.Б.. Действията по повдигане и
поддържане на обвинението се считат за незаконни, ако лицето бъде оправдано.
В
случая спрямо ищцата е било повдигнато и поддържано обвинение за извършено
престъпление по чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК в продължение на близо 8
години. Предвид обстоятелството, че по така повдигнатото и поддържано обвинение
е постановена влязла в сила присъда, с която ищцата е била оправдана, същото
следва да се прецени за незаконно.
Установен
е фактът на причинените на ищцата неимуществени вреди. Показанията на св.Д.Г., съдържат
сведения за негативните последици от обвинението върху начина на живот,
поведението и психиката на ищцата. Тези показания следва да бъдат ценени като
ясни, последователни и житейски логични, те представляват допустими
доказателствени средства, като преценката на
доказателствената им стойност е послужила за опора за правилни изводи на
първоинстанционния съд относно един от правопораждащите спорното право факти –
настъпването на преки и непосредствени вреди. Следва да се посочи също така, че
свидетелката Г. е заявила, че ищцата се притеснявала от осъждане, престанала да
развива туристическа дейност, обтегнали се семейните ѝ отношения заради
повдигнатото обвинение.
От
свидетелските показания се изяснява негативното отражение на повдигнатото
незаконно обвинение върху психиката на ищцата. Както последователно се поддържа
в практиката на ВКС, неимуществените вреди от незаконно обвинение обхващат не
само отрицателните психически преживявания на увредения, но и обективното по
своя характер лишаване от блага и ценности към които всяка личност се стреми.
Справедливостта, като законов критерий за определяне паричния еквивалент на
моралните вреди, включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко
същество, така и конкретни факти, свързани със стойността, която те са имали за
личността на увредения. Очевидно е, че воденото наказателно производство е причинило
стрес на ищцата, която е изживявала случващото се, очаквайки приключването на съдебния
процес, в който се е защитавала по незаконното обвинение за извършено
престъпление.
По
отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди настоящият съдебен
състав приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между
претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение
за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливият размер на това обезщетение, което има
компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне размера на обезщетението /т. 2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г./,
като например – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при
които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на
интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение.
В
конкретния случай следва да бъдат отчетени установената продължителност на
наказателното преследване – близо 8 години от привличането на ищцата като
обвиняема до влизането в сила на оправдателната присъда, тежестта на
обвинението – престъплението, за което е повдигнато обвинение, е тежко по
смисъла на чл. 93, т. 7 НК, възрастта на пострадалия, социалното му положение, съдебното
му минало (ищцата е осъждана еднократно за престъпление по чл. 279, ал. 1 НК с
присъда, влязла в сила на 29.05.2009 г.), продължителността и интензивността на
психическия дискомфорт, преживян от нея, личните ѝ участия в откритите
съдебни заседания, страхът от осъждане, обстоятелството, че по отношение на ищцата
е била налице мярка за неотклонение „подписка“, която, все пак представлява
процесуална принуда, упражнявана от държавата в продължение на близо 8 години, в
който смисъл и не са налице обстоятелства, сочещи на ниска степен на увреждане.
Следва
да се посочи, че по гр. д. №27929/2017 г. на СРС, 48 състав, П.НА Р.Б.е осъдена
да заплати на ищцата сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от наказателно преследване
срещу ищцата, приключило с оправдателна присъда от 31.10.2013 г. по н. о. х. д.
№ 22998/2011 г. на СРС, НО, 5 състав, потвърдена с Решение № 337 от 20.03.2015
г. по в. н. о. х. д. № 943/2014 г. на СГС, НО, X въззивен състав, а по гр. д. №
27928/2017 г. на СРС, 128 състав – на сумата от 1000 лева, представляваща
претърпени от ищцата неимуществени вреди в резултат на повдигнато срещу нея
незаконно обвинение по ДП ЗМ № 15023/2012 г. по описа на 07 РУ при СДВР, пр. пр.
№ 1257/2012 г., приключило с оправдателна присъда по н. о. х. д. № 20858/2012
г. на СРС, 101 състав. Действително наказателното преследване по посочените
дела се е развило в периода, за който е претендирано обезщетение за претърпени
вреди по настоящото дело. Като съобрази размерите на присъдените обезщетения по
посочените дела съдът намира, че общият размер на присъдените обезщетения,
включително по настоящото дело, отговаря в пълна степен на претърпените
неимуществени вреди от наказателно преследване по всички образувани
производство, поради което размерът е напълно справедлив.
Поради
това СГС приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди,
който би удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите
в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните
обстоятелства по делото, правилно е бил определен на 4000 лева.
При
достигане на едни и същи правни изводи с първоинстанционния съд, решението
следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба - оставена без уважение.
При
този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която е
претендирала адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева, платено в брой.
Съдът намира, че същото не е прекомерно с оглед цената на иска и разпоредбата
на чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ.
С
оглед цената на иска настоящото решение не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският
градски съд, ІI-В въззивен състав
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 454823 от 20.07.2018 г., постановено по гр. д. № 21063 по описа за
2018 г. на СРС, 42 състав.
ОСЪЖДА П.НА
Р.Б.да заплати на В.Г.Г., ЕГН **********, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал.
3 ГПК сумата от 500 лева, разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.