Решение по дело №13069/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4314
Дата: 14 юни 2019 г. (в сила от 14 юни 2019 г.)
Съдия: Пламен Генчев Генев
Дело: 20181100513069
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 8 октомври 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 14.06.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-A въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

          ЧЛЕНОВЕ:   ЛЮБОНИР ЛУКАНОВ

           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело 13069 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 423464 от 06.06.2018 г., постановено по гр. д. № 68227/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 77 състав, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, че К.В.С. с ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, сумата както следва: - на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ- сумата от 1574.99 лв. - главница, представляваща стойност на консумирана, незаплатената топлинна енергия за периода м.06.2014 г. -м.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в София, ж.к. „********, ап. 67, ведно със законната лихва, считано от 14.07.2017 г. до погасяването и сумата от 69.66 лв. - цена на услугата дялово разпределение за този период, като е отхвърлен иска над уважения размер до предявения от 2064.84 лв. и за периода м.05.2013 г. -м.05.2014 г. като погасен по давност и на основание чл. 86 ЗЗД - сумата от 129.50 лв.- лихва за забава плащането на главница за ползвана топлинна енергия и 17.34 лв. - лихва за забава плащането на цената на услугата дялово разпределение, за периода 15.09.2014 г. -06.07.2017 г., като е отхвърлен иска за мораторна лихва за забава плащането на главница за ползвана топлинна енергия над уважения размер до предявения от 269.35 лв. С решението на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК е осъдена К.В.С. да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата 138.34 лв., представляваща разноски в настоящото производство и сумата от 72.82 лв. за разноски в заповедното производство, съразмерно уважената част от исковете. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на К.В.С. сумата 104.03 лв. представляваща разноски в настоящото производство и сумата от 78.02 лв. за разноски в заповедното производство, съразмерно отхвърлената част от исковете. Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Т.С.” ЕООД.

Срещу решението в частта, в която са отхвърлени предявените искове е подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, като са изложени съображения за неправилност на решението, което било постановено в нарушение на материалния закон. Въззивникът твърди, че купувачите са длъжни да заплащат дължимите суми по издадените фактури за ТЕ, а именно в 30 дневен срок след изтичането на периода, за който се отнасят. Задължението за заплащане на дължимите суми в размера посочен в ежемесечните получавани фактури било най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на издаването, като съдът не бил съобразил, че сумите по фактурите за м.07.2014 г. били станали изискуеми едва на м.09.2014 г., поради което не била погасена по давност процесната сума. Пред въззивния съд с нарочна молба уточнява, че обжалва решение в частта, в която са отхвърлени исковете, като за главница се претендира разликата над 1644.65 до пълния предявен размер за периода м.05.2013 г. до 06.07.2017 г., за лихва за забава се претендира разликата над 146.84 лв. до пълния размер от 269.35 лв. за периода от 15.09.2014 г. до 06.07.2017 г. Поддържа въззивната жалба, като претендира разноски.

Въззиваемата страна К.В.С. не изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Пред въззивния съд моли съда да отхвърли жалбата и претендира разноски.

Третото лице помагач „Т.С.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата на „Т.С.“ ЕАД е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

За уважаване на предявения иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 77 състав, решение в обжалваната част за валидно и допустимо. По отношение на правилността на решението, настоящият състав намира следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Настоящият състав намира, че за да се премине към обсъждане по същество на дължимостта на установените по делото суми за консумирана енергия, следва да се прецени дали ответницата е ползвател на процесния имот през претендирания период по смисъла вложен в закона.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

По делото не се спори, а и от представения нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство № 199 от 04.07.1994 г., том XIV, дело № 2942/95, че ответницата е собственик на процесния имот, находящ се в гр. София, ж. к. „********. По делото е представено и удостоверение издадено от Столична община – район „Искър“ с рег. № 7000-1030/28.08.2012 г., в уверение на това, че съгласно новата номерация на жилищните блокове в район „Искър“, ж. к. „********“. В разглеждания случай по делото се установява, че ответницата е имала качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Така придобитото качество законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на търговски отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на това качество става при настъпване на законоустановения факти, прекратяващи облигационните отношения.

От изложеното е видно, че потребител на топлинна енергия е ответницата по силата право на собственост. По силата на закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител.

По делото с определение от 28.05.2018 г., постановено по гр. д. № гр. д. № 68227/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 77 състав е прието, че ответникът не оспорва наличието на облигационна връзка с ищеца по договор за продажба на топлинна енергия за процесния имот, че бил собственик на имота, обема на реално доставената топлинна енергия за процесния период, както и нейната стойност, че главното парично задължение е възникнало, настъпила е неговата изискуемост, както и че размера на обезщетението за забава възлизало на спорната сума, както и цената на услугата за дялово разпределение и лихва за забава и тези обстоятелства били прието за безспорни и ненуждаещи се от доказване.

Неоснователно се явява направеното оплакване във въззивната жалба, че районният съд неправилно бил приел, че част от задължението на ответника било погасено по давност. Съобразно указанията дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 114, ал.1 ЗЗД давностния срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Видно от представените по делото Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София вземането за заплащане на доставена топлоенергия става изискуемо след изтичане на тридесет дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Преди изтичането на този срок вземането е ликвидно, тъй като е установено по основание и размер, но същото не е изискуемо, защото от първия до тридесетия ден на месеца, следващ този за който е изчислена стойността на топлоенергията съществува право, но не и задължение за изпълнение от страна на потребителите на топлинна енергия. Заявлението по реда на чл. 410 ГПК е депозирано на 14.07.2017 г., на която дата се счита предявен и искът, към който момент е изтекла погасителна давност за част от вземанията на ищеца за периода м.05.2013 г.-м.05.2014 г., като размерът на непогасените вземания за периода м.06.2014 – м.04.2016 г. правилно е изчислен от районния съд по реда на чл. 162 от ГПК, като същият възлиза на 1574.99 лв.

Настоящият състав намира, че във въззивната жалба подадена от „Т.С.“ ЕАД не се съдържат други оплаквания за неправилност на решението, а се налице общи оплаквания за нарушения на материалния закон, неправилност и незаконосъобразност, като според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд относно проверката на правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Тъй като жалбата е подадена срещу решение, което се явява валидно, допустимо и при постановяването му не са нарушени императивни материалноправни норми, въззивна жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена, респ. постановеното от СРС решение като законосъобразно следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

При този изход на спора и с оглед отхвърлянето на въззивната жалба на въззивника не следва да бъдат присъждани разноски.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 423464 от 06.06.2018 г., постановено по гр. д. № 68227/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 77 състав.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.” ЕООД ” ООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1                                  2.