РЕШЕНИЕ
№ 304
гр. Варна, 27.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Неделина Маринова
при участието на секретаря Мариана Ив. Маркова
като разгледа докладваното от Неделина Маринова Гражданско дело №
20243110105683 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от Е. Й. Р., ЕГН **********, с адрес: село
*, срещу "*" ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град * обективно
евентуално съединени искове, както следва:
1. главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22
ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК за признаване за установено в отношенията между
страните, че Договор за потребителски кредит № */17.11.2023 г. е нищожен, поради
противоречие със закона;
2. евентуално предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 9 от Договор за паричен заем
№ */17.11.2023 г., предвиждаща заплащане на „такса за експресно разглеждане“ в размер на
75,05 лева, поради противоречие със закона;
3. евентуално предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 9 от Договор за паричен заем
№ */17.11.2023 г., предвиждаща заплащане на „такса за експресно разглеждане“ в размер на
75,05 лева, поради накърняване на добрите нрави.
В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит № */17.11.2023 г., по
силата на който ответникът е предоставил в заем на ищцата сумата от 300 лева. Общата
дължима сума от заемателя за погасяване на заема била в размер на 386,30 лева.
Заявява се, че съгласно чл. 3, ал. 2, т. 9 от договора, заемателят дължал сумата от 75,05
лева - такса за експресно разглеждане. Счита клаузата за нищожна, като навежда доводи, че
1
същата противоречи на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Сочената
такса има характер на действие, свързано с усвояването на кредита, за което действие
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранява заплащането й. В условията на евентуалност
счита, че договарянето на такава такса е в противоречие с добрите нрави и внася
неравноправие в кредитното правоотношение, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Сочи
също, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът следва да съдържа ГПР по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договор за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В
случая не било ясно как е определен ГПР. Заявява се, че събраната такса представлявала
разход, който е следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР.
В открито съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява. В писмено
становище поддържа исковите претенции. Претендират се и сторените в производството
съдебно – деловодни разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника, с който се
оспорват предявените искове.
Излагат се възражения, като се посочва, че процесният договор отговарял на
изискванията за действителност, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и
ал. 2 ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
Сочи се, че оспорената клауза за такса за експресно разглеждане е възможност за
потребителите на ответника да получат разглеждане на отправеното искане за сключване на
договор за кредит до два часа, считано от момента на неговото отправяне. Тази услуга е
незадължителна, съгласно чл. 18 от договора, съответно за включването й в предмета на
услугата ищецът е изразил изрично желанието си. Кредитополучателят е имал възможността
да сключи договор и да получи искания от него кредит и без тази услуга.
Заявява се, че разглеждането и отпускането на кредита било осъществено в рамките на
няколко минути, като процесният договор е пореден договор на ищцата за същия кредитен
продукт.
Ответникът счита действията на ищцата за злоупотреба с право, противоречащо на
принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК и целящо
единствено обогатяването й, чрез провеждане на съдебно производство.
Твърди се, че клаузата на процесната такса отговаря на изискванията на ЗЗП, ЗПК и на
Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори.
Поради изложеното се иска от съда отхвърляне на исковите претенции като
неоснователни, като се претендира присъждане на сторените по делото разноски.
В открито съдебно заседание ответникът не се представлява. В писмено становище се
оспорват предявените искове и се иска тяхното отхвърляне като неоснователни.
Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства намира следното от
фактическа страна:
Обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване са следните факти: че между
страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по Договор за потребителски
кредит № 964018/17.11.2023 г., по силата на който ответникът е предоставил в заем на
ищцата сумата от 300 лева.
2
От представения и приет по делото Договор за потребителски кредит № */17.11.2023 г.
се установява, че съгласно същия на ищеца е предоставена сумата от 300 лева, като е
договорено, че размерът на погасителната вноска е в размер на 386,30 лева, в която се
включват дължимата главница, лихва и такса експресно разглеждане. Срокът на заема е 30
дни, като плащането на единствената погасителна вноска следва да се извърши на
17.12.2023 г. Налице е фиксиран годишен лихвен процент по кредита в размер на 45 %, а
годишния процент на разходите по кредита е 56,50 %. В чл. 3, ал. 2, т. 9 от договора е
отразена такса експресно разглеждане в размер на 75,05 лева.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът извежда следните
правни изводи:
По предявения главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК съдът намира следното:
За успешното провеждане на иска в тежест на ищцата е да докаже, при условията на
пълно и главно доказване, че между нея и ответника е възникнало облигационно отношение
по процесния договор за паричен заем, както и че този договор е нищожен на заявените в
исковата молба правни основания, в т. ч. твърдените нарушения на императивните
изисквания на ЗПК и ЗЗП.
Безспорно по делото се установява, че между „*“ ЕООД и Е. Й. Р., ЕГН **********, е
налице сключен Договор за потребителски кредит № */17.11.2023 г., по силата на който е
предоставена в полза за ищеца сумата от 300 лева със срок на издължаване 17.12.2023 г.,
като е уговорено да се върне сумата, чрез една погасителна вноска в размер на 386,30 лева,
включваща главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Страните са договорили
заплащането на договорна лихва при фиксиран ГЛП по заема - 45 % и ГПР в размер на 56,50
%, както и заплащането на такса за експресно разглеждане на заема в размер на 75,05 лева.
Не е спорно по делото, че ответникът е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал.
2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството
предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Страните не спорят, че ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал.
3 ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Сключеният между страните договор за паричен заем по своята правна характеристика
и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК и за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Закона за потребителския
кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на
потребителите.
Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
3
обоснован избор дали да го сключи.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следва да са
включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя " са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 56,50 %, т.е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, доколкото така отразен този
размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер на ГПР обаче не
отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно -
таксата за експресно разглеждане на заема. Последната е сигурен разход за потребителя,
който разход е известен на кредитора към датата на сключване на договора за паричен заем и
следва да се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК . С
оглед характера на таксата за експресно разглеждане на заема по чл. 3.9 от договора за
паричен заем се налага извода, че същата касае действия по усвояване на кредита -
за експресно разглеждане и изплащане на сумата по заема, за които разпоредбата на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК забранява събиране на такси и комисиони от кредитора. При това положение
следва да се приеме, че целта на посочената договорна клауза, предвиждаща дължимост
на такса за експресно разглеждане на заема, е да послужи като допълнително
възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата по кредита (т. нар. скрита
възнаградителна лихва), уговорена в противоречие с добрите нрави и принципите на
добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Изложените съображения налагат извода, че таксата за експресно разглеждане на
кредита се явява разход по заема и е следвало да бъде включена в ГПР. Посочването на по-
нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се определи
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Посочването на стойност на ГПР по-малка от действителната,
която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По този начин потребителят е бил въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора за
паричен заем и реалните разходи по заема. Като не е оповестил действителен ГПР в
договора за паричен заем заемодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка. Липсата на този разход в договора за паричен заем при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, водещо до недействителност на целия договор за паричен заем, на основание чл.
4
22 ЗПК (в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС,
III г. о.) .
С оглед на горното, предявения от ищцата главен иск е основателен и като такъв следва
да бъде уважен.
При този изход на правния спор по предявения от ищцата главен иск съдът не дължи
произнасяне по предявените в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 9 от Договор за
паричен заем № */17.11.2023 г., предвиждаща заплащане на „такса за експресно
разглеждане“ в размер на 75,05 лева, поради противоречието й със закона, евентуално
поради противоречието й с добрите нрави.
По разноските:
С оглед изхода на спора по предявения главен иск, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в
полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски за настоящото
производство от общо 530 лева, както следва: 50 лева – дължима и внесена държавна такса и
480 лева с включен ДДС – адвокатско възнаграждение, уговорено по реда на чл. 38 от Закона
за адвокатурата и платимо на нейния процесуален представител. Направеното от ответната
страна възражение за прекомерност на посоченото адвокатско възнаграждение съдът намира
за неоснователно, доколкото същото е под законоустановения в Наредба № 1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум. Съдът намира, че в случая
не е налице и твърдяната от ответника злоупотреба с процесуални права от страна на
ищцата, доколкото водените от същата няколко съдебни производства касаят различни
правоотношение между нея и отделни финансови институции – ответници. От друга страна,
предявеният в производството главен установителен иск за нищожност на процесния
договор за кредит е уважен от съда, тоест нарушено е право на потребителя, който се ползва
със специална защита и се явява икономически по-слабата страна по правоотношението.
Последното обуславя за него правната възможност да търси защита на накърнените си
потребителски права по съдебен ред по отношение на всяко отделно нищожно
правоотношение, като последното не представлява злоупотреба с процесуални права.
Поради изложеното, в полза на ищцата следва да бъдат присъдени в цялост визираните
по-горе разноски.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Е. Й. Р., ЕГН **********, с
адрес: село С*, и "*" ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *че Договор
за потребителски кредит № */17.11.2023 г. е нищожен, поради противоречие със закона, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА "*" ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *, ДА
ЗАПЛАТИ на Е. Й. Р., ЕГН **********, с адрес: село *, сумата от общо 530 (петстотин и
тридесет) лева, представляваща сторени в производството разноски, от която: 50
(петдесет) лева - заплатена държавна такса и 480 (четиристотин и осемдесет) лева с
включен ДДС - адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
5
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Окръжен съд - Варна.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6