Р Е Ш Е Н И Е
№ 2309/24.11.2021г.
Град Пловдив, 24.11.2021 година
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, ХХІІ касационен състав, в публично заседание на двадесет и
седми октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: Анелия Харитева
Членове: Любомира Несторова
Георги Пасков
при секретар
Севдалина Дункова и с участието на прокурора Калоян Димитров, като разгледа
докладваното от съдия Харитева к.а.д. № 2008 по описа
на съда за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационно производство по чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 362 от 19.02.2021 г.,
постановено по адм. дело № 1916 по описа на Административен съд Пловдив, ІІ
състав, за 2020 година.
Първата касационна жалба е подадена от Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ (ГДИН) и се иска
отмяна на решението в частта, с която е осъдена ГДИН да заплати на Й.Н.З.
обезщетение в размер на 1 400 лева, ведно със законната лихва от датата на
завеждане на иска до окончателното изплащане, за претърпени неимуществени вреди
в Затвора Пловдив за периода от 28.11.2018 г. до 31.07.2020 г., или
алтернативно в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати обезщетение на ищеца
за сумата над 500 лева до присъдения размер от 1 400 лева.
Втората касационна
жалба е подадена от Й.Н.З. и се иска отмяна на решението в частта, с която е
присъдено в полза на З. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в общ
размер на 1 400 лева за времето от 28.11.2018 г. до 31.07.2020 г. и постановяване
на ново решение, с което се уважи в цялост искът.
Представителят на
Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение за неоснователност и на двете
жалби.
Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав, намира, че
касационните жалби срещу решение № 362 от 19.02.2021 г. в частта, в която е
осъдена ГДИН да заплати на Й.З. обезщетение в размер на 1 400 лева за
претърпени неимуществени вреди в Затвора Пловдив за периода от 28.11.2018 г. до
31.07.2020 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от
31.07.2020 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане,
както и в частта, в която е отхвърлен искът в останалата част за разликата до
пълния му предявен размер от 15 000 лева, както и за останалите периоди в
обхвата на претендираните – от 07.11.2018 г. до 31.07.2020 г., са подадени в
срока по чл.211, ал.1 АПК, от страни по делото, за които съответната обжалвана
от тях част от решението е неблагоприятна, поради което са процесуално
допустими, но разгледани по същество и в пределите на касационната проверка по
чл.218 АПК са неоснователни поради следните съображения:
Производството пред Административен съд Пловдив, ІІ състав, е образувано по
искова молба на Й.Н.З. срещу ГДИН да бъде осъдена дирекцията да му заплати обезщетение в размер
общо на 35 000 лева, ведно със законната лихва от датата на предявяване на
исковата молба, за понесени от ищеца неимуществени вреди от бездействията на
затворническата администрация в Затвора Пловдив, за периода от 06.06.2011 г. до
15.09.2015 г. в размер на 20 000 лева и за периода от 07.11.2018 г. до
31.07.2020 г. в размер на 15 000 лева. Т.е., Административен съд Пловдив, ІІ
състав е бил сезиран с няколко обективно съединени иска за обезщетение по реда
на чл.285 ЗИНЗС.
С решение № 362 от 19.02.2021 г. съдът е отхвърлил предявения от З. иск
против ГДИН за присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лева, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба, за неимуществени
вреди от бездействията на затворническата администрация в Затвора Пловдив за
периода от 06.06.2011 г. до 15.09.2015 г., уважил е частично втората искова
претенция, присъдил е на ищеца и неговия пълномощник разноски и е оставил без
уважение искането на ГДИН за присъждането на такива.
С решението в частта, предмет на разглеждане в настоящото производство, въз
основа на събраните доказателства и установените факти съдебният състав е
приел, че за периода от 07.11.2018 г. до 27.11.2018 г. няма данни лицето да е
пребивавало на територията на Затвора Пловдив, поради което и искът в тази му
част е отхвърлен само на това основание. За общо 570 дни в периодите от 04.12.2018
г. до 11.12.2018 г., от 22.12.2018 г. до 24.09.2019 г., от 04.10.2019 г. до
17.10.2019 г., от 22.10.2019 г. до 05.11.2019 г. и от 19.11.2019 г. 31.07.2019
г. е установено, че ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му
пространство не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на
Европа и от ЕСПЧ, които са в размер на 4 кв. м.
Изхождайки от
практиката на ЕСПЧ във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България
за нарушения на чл.3 ЕКЗПЧОС, произтичащи от условията в местата за лишаване от
свобода и задържането под стража, която е установила общи принципи и стандарти
за преценката за наличие на нарушение на прокламираното в чл.3 ЕКЗПЧОС основно
право, съдът е приел, че държавата трябва да осигури на лишеното от свобода
лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така
че начинът и методът на изпълнение на наказанието да не го подлагат на стрес и
трудности с интензивност, който надминава неизбежното ниво на страданието,
свързано с лишаването от свобода, и че като се имат предвид практическите нужди
на лишеното от свобода лице, здравето и доброто му състояние са адекватно
осигурени. В конкретния случай са претендирани неимуществени вреди от поставянето на
ищеца в неблагоприятни условия в Затвора Пловдив, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ; лоша хигиена; наличието на инсекти; липсата на дневна
светлина, вентилация и отопление в помещенията; ниско качество на храната,
както и липсата на предоставена такава съобразно необходимата диета във връзка
с наличните у ищеца заболявания; липса на мебели; лоша обща хигиена в затвора;
липса на постоянно течаща вода; не толкова честа смяна на спалното бельо; липса
на индивидуална и корекционна работа; липса на медицинско обслужване; подлагане
на риск от заразяване с „коронавирус“.
Като недоказано е
преценено оплакването за наличие на дървеници, хлебарки и
гризачи в килиите, в които е бил настанен ищецът. От представените по делото
договори за дезинфекция, дезинсекция и дератизация и протоколи за извършени
услуги съдът е установил, че са извършвани периодично дезинфекция, дезинсекция
и дератизация през процесния исков период, а и от страна на ищеца не се твърди
и липсват ангажирани доказателства да са били подадени оплаквания за хигиената
в помещенията в Затвора Пловдив, в т.ч. и за наличието на инсекти и гризачи.
Оплакванията,
свързани с нарушения на чл.20, ал.2 и ал.3 ППЗИНЗС, също са приети за
неоснователни, тъй като от приложените по делото справки е установено, че в
помещенията, в които е пребивавал З., е осигурен пряк достъп на слънчева
светлина и възможност за естествено проветряване, както и до санитарен възел и
течаща вода и единствено при ВиК повреда няма вода, при каквато повреда не само
лишените от свобода нямат вода, но и всеки гражданин, засегнат от ВиК
повредата, а понякога и цели населени места, т.е., липсата на вода при ВиК
повреда не поставя лишените от свобода, в частност ищеца, в по-неблагоприятно
положение от всеки друг гражданин. По отношение на топлата вода съдът е установил,
че времето за достъп до такава е посочено в утвърден от началника на затвора график,
по отношение на който не е заявено оспорване от страна на ищеца.
Според съда помещенията,
в които е пребивавал ищецът в затвора, са с отваряеми прозорци, проветряването
и наличието на свеж въздух в килиите зависи изцяло от самите лишени от свобода,
които избират кога и колко време да проветряват помещението. Наличието на
решетки на прозорците по никакъв начин не се отразява на количеството въздух,
което може да влезе в помещението, и в минимална степен се отразява на
количеството светлина в помещението, но решетките са поставени поради
спецификата на сградата, която е за изтърпяване на наложено наказание лишаване
от свобода. Хигиената в спалните помещения се осъществява от лицата, настанени
в тях, като съответният отговорник изготвя график за почистване на доброволен
принцип, всеки ден по график има баня за лишените от свобода, поради което като
напълно неоснователна е преценена претенцията относно лошото състояние на
баните и тоалетните.
Констатирано е също
така и че грижата за чистотата на спалното бельо също се полага на лишените от
свобода, като в утвърден график от началника на затвора два пъти седмично –
понеделник и четвъртък – всеки лишен от свобода има право да занесе спалното си
бельо за изпиране в пералнята на затвора. При изхабяване на бельото по преценка
на лишения от свобода има право бельото да бъде заменено чрез молба до
началника на затвора, като не е установено, в т.ч. и от разпита на свидетеля,
ищецът да е подал молба за изпиране на бельото или за допълнителен инвентар, на
която молба да е получил отказ. Ето защо в тази част претенцията също е приета
за неоснователна.
Установено е от
съдебния състав и че оборудването във всяко едно спално помещение е стандартно
– определен брой легла и шкафчета, като няма данни на ищеца да не е било
предоставено необходимото оборудване, той да е заявил изрично, че иска такова
да му бъде предоставено за лично ползване (а не общо с някой друг лишен от
свобода) и да му е било отказано.
Установено е, че по
делото не са събрани достатъчно доказателства да е било прекалено студено през
зимата на исков период. Обратно, в представените становища от затвора се
съдържат данни, че отоплението се осъществява чрез централно локално парно отопление,
което обстоятелство не е отречено и от разпитания по делото свидетел. Отчетено
е обстоятелството, че последният е заявил, че към датата на съдебното
заседание, в което е разпитан – 28.10.2020 г. – парното в затвора все още не е
било пуснато, защото включването на отоплението започва след три последователни
дни със средноденонощна температура по-ниска от плюс 12 градуса и прогноза от
НИМХ за трайно застудяване, а и парното в град Пловдив за този отоплителен
сезон е пуснато на 02.11.2020 г., съгласно публикуваните на страницата на ЕВН
данни, т.е., прието е, че ищецът като лишен от свобода не е бил поставен в
по-неблагоприятно положение от другите свободни граждани, разчитащи на парно
отопление.
Като неоснователни са
приети оплакванията на ищеца в частта за храната в затвора с оглед
представените по делото седмични менюта и липсата на конкретни доказателства да
е била заявена от ищеца посредством нарочна молба необходимостта от конкретна
диета поради заболяване, съответно постановен отказ – изричен или мълчалив – от
страна на затворническата администрация. Съдът е приел, че средната дневна
енергийна нужда на човек е около 2000 калории, а съгласно представените по
делото менюта в повечето дни дневният прием на калории за лишените от свобода е
над 2600, а понякога и до 3000 калории. Установено е, че храната е
разнообразна, в менютата присъстват месо, риба, млечни продукти, яйца, поради
което за напълно неоснователно е прието твърдението на З., че се набляга
предимно на нискокалорични храни. Констатирано, че в една част от менютата
фигурира допълнителна дажба за работещите, какъвто безспорно е и ищецът, който
е бил назначен на работа в затворническата кухня и е нямало никаква пречка да
заяви своите претенции с оглед необходимостта от една или друга диета.
Твърденията за липса
на индивидуална и корекционна работа с ищеца също са приети за неоснователни от
съда, защото от страна на ответника са представени доказателства, че З. е
участвал във възпитателно мероприятие по повод коледно-новогодишните празници,
за което е бил награден с писмена похвала съгласно заповед № Л-271/31.01.2020
г., предоставяна му е възможност да се включи в групова работа по история и в
курс по английски език, които той категорично е отказал. Отчетен е и фактът, че
ищецът е бил назначен на работа в затворническата кухня. Разпитаният свидетел е
заявил, че не знае дали ищецът е говорил с психолог. Съответно съдът е приел,
че ищецът не е бил лишен от социални дейности и от възможности за
ресоциализация и личностна промяна.
Неоснователни според
съда са оплакванията за липса на медицинско обслужване. Изхождайки от нормата
на чл.128 ЗИНЗС и Наредба № 2 от 2010 г. за условията и реда за медицинско
обслужване в местата за лишаване от свобода, съдът е посочил, че е налице
разлика между дължимата административна дейност по материално-битово
осигуряване, оборудване с медицинска техника, снабдяване с лекарства и др. и
медицинската дейност – профилактична, диагностична и лечебна, като качеството
на последната следва да се основава на медицински стандарти и добра медицинска
практика по аргумент от чл.3 и чл.4 от Правилника за устройството и дейността
на лечебните заведения към Министерството на правосъдието, чл.3, чл.4 и чл.5 от
Наредба № 2 от 2010 г. Съдът е бил препятстван да разбере от исковата молба и
от направените уточнения какво е точно твърдението на ищеца и каква медицинска
помощ твърди, че не е получил. Въз основа на събраните по делото доказателства
съдът е приел, че при постъпването си в Затвора Пловдив З. не е заявил, че е
болен от хепатит С и че се нуждае от някакво лечение и/или диспансеризация, а и
с оглед назначаването му на работа в затворническата кухня на същия са правени
изследвания за работа в ЗОХ и в случай, че резултатите от тези изследвания са
били несъвместими с работата му в ЗОХ, той не би бил назначен. Отделно от това
е установено, че няма данни от ищеца да е подавана молба за посещение при лекар
и/или зъболекар, на която да му е било отказано. Обсъдено е представеното писмо
от УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, като е прието, че от него се установява
единствено, че лицето е пролежало в Инфекциозна клиника през 2007 г., който период
е извън исковия и не доказва, че престоят се дължи на заболяване от хепатит С.
Според съда
оплакванията за общата хигиена не са подкрепени с никакви доказателства, а и ищецът
не посочва под прозореца на кои килии е изхвърлян боклук, за да се извърши
преценка съществувал ли е по отношение на него твърденият риск от
разпространение на зарази. Отделно от това, от страна на затворническата
администрация са посочени конкретни данни за организацията на сметосъбирането и
сметоизвозването, в които дейности са включени и самите лишени от свобода, като
доказателства в обратната насока не са ангажирани от ищеца при негова
доказателствена тежест да установи твърдяното нарушение по чл.3 ЗИНЗС. Като
недоказано е прието и оплакването, свързано с допуснат до работа служител на
затвора, който е бил със съмнения за коронавирус, както и че всички лишени от
свобода са били заключени и не са допускани да се разхождат на свобода, че
храната им е била носена по килиите. Според съда не е установено ищецът да е
бил поставен в по-неблагоприятно положение от останалите граждани на РБългария,
доколкото по време на обявената пандемия правото на свободно придвижване като
цяло е било ограничено за всички граждани и целта на това ограничаване е била опазване
тяхното здраве и живот, каквато цел очевидно е следвана и от затворническата
администрация.
С оглед на така
установените факти съдът е приел, че са налице незаконосъобразни бездействия от
страна на служителите на ГДИН и че ищецът е бил подложен на нечовешко и
унизително отношение в разрез с нормата на чл.3 ЕКЗПЧОС. При осъществяване на правно регламентирана дейност длъжностните лица от
администрацията на ГДИН са нарушили и изискването по чл.2, т.3 ЗИНЗС. Макар по
делото да няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на
длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни
условия и до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство, според
съда липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл.3
ЕКПЧОС (решение от 27.01.2015 г. на ЕСПЧ по делото „Нешков и други срещу България”).
Изхождайки от нормата
на чл.284, ал.2 и 5 ЗИНЗС, съгласно която настъпването на неимуществени вреди
се предполага до доказване на противното, конкретният размер на следващото се
обезщетение за претърпените неимуществени вреди е определен от съда по
справедливост при съблюдаване изискванията на чл.52 ЗЗД, като е отчетено, че
вредите, които следва да се обезщетят, имат компенсаторен характер. Размерът на
обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди е
определен от съда при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето
на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага
и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на
увреждането, така че обезщетението да не бъде средство за неправомерно
обогатяване. Отчитайки обстоятелствата, съставляващи проява на
незаконосъобразната административна дейност, и периода на исковата претенция –
времето, през което ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив, и прилагайки чл.284,
ал.2 ЗИНЗС, съдът е приел, че справедливото обезщетение, което следва да се
присъди на ищеца, е общо в размер на 1 400 лева, като в останалата част за разликата над 1 400 лева до пълния
предявен размер от 15 000 лева исковата претенция като неоснователна
следва да се отхвърли. Като основателни са преценени и претенциите на ищеца за
присъждане на законна лихва, считано от 31.07.2020 г. (датата на предявяване на
иска) до окончателното изплащане на сумите.
Решението е правилно.
Въз основа на
установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на
материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящия касационен
състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК
препраща и към мотивите на ІІ състав.
Правилен е изводът на
първоинстанционния състав, изведен от правилно установената по делото
фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки,
обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени
вреди за периода от 07.11.2018 г. до 31.07.2020 г., произтичащи от
неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от
ищеца. Законът забранява осъдените и задържаните да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко и унизително отношение и задължава държавата да им осигури условия
за изтърпяване на наложено им наказание, съобразени с уважението към човешкото
достойнство, като начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги
подлага на страдание или трудности в степен над неизбежното ниво на страдание,
присъщо на наказанието лишаване от свобода, и като се имат предвид
практическите нужди на лишаването от свобода, тяхното здравословно и физическо
състояние да бъдат адекватно гарантирани. В случая е установено неизпълнение на
законови задължения по отношение на липсата на достатъчно жилищна площ за периодите
от 04.12.2018 г. до 11.12.2018 г., от 22.12.2018 г. до 24.09.2019 г., от
04.10.2019 г. до 17.10.2019 г., от 22.10.2019 г. до 05.11.2019 г. и от
19.11.2019 г. 31.07.2019 г., в следствие на което са претърпени вреди, пряка и
непосредствена последица от нарушаването на чл.3 ЗИНЗС.
Неоснователно е
възражението на ГДИН за недоказаност на вредата, бездействието от страна на
администрацията и причинната връзка. По категоричен начин са установени
нарушенията по чл.3 ЗИНЗС. Т.нар. в касационната жалба „известна пренаселеност“
не може да се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и по време
на ежедневния престой на открито, защото тази възможност също е законово
предвидена (чл.86, ал.1, т.1 ЗИНЗС). Т.е., с изпълнението на задължение,
вменено на администрацията по закон, не може да се оправдае бездействието за
осигуряване на необходимата жилищна площ.
Следва в тази връзка
да се съобрази нормата на чл.284, ал.5 ЗИНЗС, според която, в случаите по ал.1,
настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Казано
по друг начин, когато ищецът докаже извършено нарушение на чл.3 ЗИНЗС,
настъпването на неимуществени вреди се презюмира. При това положение, доколкото
са доказани от страна на З. извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от
специализираните органи по изпълнение на наказанията, следва да се приеме, че същият
е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба
негативни психически състояния, които неимуществени вреди са в пряка
причинно-следствена връзка с битовите условия и по-конкретно с недостатъчната
жилищна площ в помещенията, в които е бил настанен за посочените по-горе
периоди.
Противно на
възраженията на касатора Й.З., касационната инстанция намира, че присъденото
обезщетение е съобразено със съдебната практика на ЕСПЧ, в т.ч. и последната
такава, като следва да бъде отчетено и обстоятелството, че по цитираните дела
са установени множество извършени нарушения от специализираните органи по
изпълнение на наказанията, а в конкретния случай е установено единствено
пренаселеност на килиите, в които е бил настанен и то не за целия период. Т.е., при определяне на конкретния размер на
обезщетението съдебният състав е съобразил възможния ефект върху ищеца, като са
обсъдени релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на наказанието
лишаване от свобода и по този начин са разгледани кумулативните, наслагващи се
ефекти от негативните условия върху ищеца, както изисква ЕСПЧ. Присъденото
обезщетение е справедливо определено и тъй като е фиксиран паричен еквивалент,
съответстващ на негативните преживявания и отражението им върху ищеца, като се
имат предвид и размерите на обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в своите решения
по казуси, близки на процесния. Присъденото обезщетение дава разрешение в пълен
обем на възникналата отговорност на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, като отчита
наличието на правоотношение в пенитенциарно заведение, интензитета на вредите,
тяхната продължителност и кумулативния им ефект върху ищеца.
По възраженията, наведени в допълнението от 18.05.2021 г. на касационната
жалба на З., настоящият съдебен състав не дължи произнасяне, доколкото се
констатира, че касаят
първоинстанционното решение в частта, която е влязла в сила, доколкото липсват
данни в тази част същото да е надлежно оспорено в законоустановения 14-дневен срок
от съобщаването на решението, изтекъл на 24.03.2021 г.
Предвид всичко
изложено настоящият касационен състав намира, че решението в обжалваната част е
валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход
на делото на страните не се дължат разноски пред касационната инстанция. Затова
и на основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен
състав,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 362 от
19.02.2021 г., постановено по адм. дело № 1916 по описа на Административен съд
Пловдив, ІІ състав, за 2020 година, в частта, в която е осъдена Главна дирекция
“Изпълнение на наказанията“ да заплати на Й.Н.З. обезщетение в размер на 1 400
лева за претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора Пловдив
от 28.11.2018 г. до 31.07.2020 г. включително, ведно със законната лихва върху
тази сума от 31.07.2020 г. – датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане, и е отхвърлен искът в останалата част за разликата
до пълния му предявен размер от 15 000 лева, както и за останалите периоди от
07.11.2018 г. до 31.07.2020 г.
Решението е
окончателно.
Председател:
Членове:
1.
2.