Решение по дело №2412/2025 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4752
Дата: 18 юли 2025 г. (в сила от 18 юли 2025 г.)
Съдия: Калина Анастасова
Дело: 20251100502412
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 28 февруари 2025 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 4752
гр. София, 18.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20251100502412 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 18015 от 07.10.2024 г. по гр.д. № 68171/2022 г. по описа на СРС,
82 с-в е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК частични
искове от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, срещу И. В. И., ЕГН **********, че
И. В. И. дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД на основание чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. 99, ал. 1 ЗЗД сумата от 3500.00 лева, като част от вземане в общ размер на
34772,18 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 19R-
L369614/29.11.2019 г., сключен между ответника и цедента на ищеца “Обединена
българска банка” АД, ведно със законната лихва от 29.08.2022 г. до окончателното
плащане и на основание чл. 240, ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. 99, ал. 1 ЗЗД сумата от
500.00 лева, като част от вземане в общ размер на 3427,29 лева, представляваща
договорна лихва за периода 01.07.2019 г. - 26.07.2022 г., за които суми по ч. гр. д. №
46577/2022 г. на СРС, 82 състав, е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Срещу така постановеното решение, в частта на уважаване на претенцията за
главница и за договорно възнаграждение е подадена въззивна жалба от ответника И. В.
И., като са изложени доводи за неправилност на постановеното решение;
необоснованост и незаконосъобразност, поради допуснати съществени процесуални
нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Неправилно, според
ответника, съдът е приел, че е получил банковия кредит по цитирания договор за
1
потребителски кредит. Поддържа възражения, че договора за кредит е нищожен
поради липса на съгласие, тъй като не е подписвал договора и не е дал съгласие за
него. Освен това поддържа възражения, че паричните средства отпуснати по договора
за кредит са усвоени от друго лице. За неправилни счита и изводите на съда, че
ищецът се легитимира като носител на вземането по договора за кредит. Неправилно,
според ответника, е била изчислена и дължимата договорна и законна лихва по
кредита. При обявяване на договора за предсрочно изискуем не се дължи договорна
лихва, според него.
Моли за отмяна на решението на СРС и за отхвърляне на предявените искове за
вземанията. Претендира разноски.
Въззиваемата страна и ищец в производството „Еос Матрикс“ ЕООД е подал
писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК, в който изразява
становище за нейната неоснователност. Излагат се доводи, че първоинстанционното
решение е правилно, като обосновано и мотивирано, като в производството и при
постановяването му не са допуснати процесуални нарушения и е приложен правилно
материалния закон. Моли за потвърждаване на решението, като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. На
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че сключения
между „Обединена българска банка“ АД, като кредитодател и ответника И. В. И., като
кредитополучател Договор за потребителски кредит от 29.11.2019 г. е валиден договор,
по който е признато съществуване на вземане по реда на чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал.1
2
ЗЗД, вр. 99, ал. 1 ЗЗД в полза на цесионера - „ЕОС Матрикс“ ЕООД /по договор за
цесия от 15.12.2021 г./ срещу ответника И. В. И. за сумата 3500.00 лева, като част от
вземане в общ размер на 34772.18 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № 19R-L369614/29.11.2019 г., сключен между ответника и
цедента “Обединена българска банка” АД, ведно със законната лихва от 29.08.2022 г.
до окончателното плащане и на основание чл. 240, ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. 99, ал.
1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 500.00 лева, като част от вземане в общ размер на
3427,29 лева, представляваща договорна лихва за периода 01.07.2019 г. - 26.07.2022
г., за които суми по ч. гр. д. № 46577/2022 г. на СРС, 82 състав, е издадена Заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК.
За обосноваване на тези изводи съдът е намерил за недоказано и неоснователно
възражението на ответника, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.26,
ал.2, пр.2 ЗЗД, поради това че кредитополучателя не е дал съгласие за сключването му.
Приел е, че по него е била изразена валидна воля и дадено съгласие от
кредитополучателя, като последния е положил подпис в договора. За обосноваване на
сочените изводи, съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника, че
ищецът не се легитимира като носител на вземанията по договора въз основа на
сключения договор за цесия. Договорът за прехвърляне на вземания е валиден договор
съобщен на кредитополучателя- длъжник по реда на чл.99, ал.4 ЗЗД, поради което е
породил действие да прехвърли съществуващите и непогасени по договора за кредит
вземания от цедента на цесионера.
Решението е правилно.
Предявени са искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. вр. 99, ал. 1 ЗЗД и чл.9 ЗПК и по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, както
следва: 3500 лева, като част от вземане в общ размер на 34772,18 лева, представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № 19R-L369614/29.11.2019 г., сключен
между ответника и цедента на ищеца “Обединена българска банка” АД, ведно със
законната лихва от 29.08.2022 г. до окончателното плащане и 500 лева, като част от
вземане в общ размер на 3427,29 лева, представляваща договорна лихва за периода
01.07.2019 г. - 26.07.2022 г., за които суми по ч. гр. д. № 46577/2022 г. на СРС, 82
състав, е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Установяването съществуването в полза на ищеца на спорното материално
право така, както е заявено със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, а впоследствие и с исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, предполага
осъществяване в обективната действителност на следните материалноправни
предпоставки (юридически факти): 1/ наличие на валиден договор за заем
(потребителски кредит); 2/ усвояване на заетата сума от кредитополучателя; 3/
3
настъпване изискуемостта на вземанията по договора; 4/ неизпълнение на
задължението на заемателя за връщане на част или на цялата сума в уговорените за
това срокове; 5/ прехвърляне на така формираните вземания в полза на ищеца; 6/
съобщаване на длъжника по правоотношението за настъпилото правоприемство, като
уведомлението следва да изхожда от прехвърлителя (цедент) по договора за цесия.
Чрез представения пред първата инстанция Договор за потребителски кредит от
29.11.2019 г. се установява, че кредитора „Обединена българска банка“ АД е
предоставил на кредитополучателя И. В. И. потребителски кредит в размер на 35000
лева с крайна дата на усвояване на кредита - 29.12.2019 г. и срок на договора - от
сключването на договора до изтичане на 120 месеца от датата на първото усвояване по
кредита съгласно погасителен план. В погасителния план страните уговорили
усвоеният кредит да се погаси на 120 месечни вноски в размер на 367,82 лева,
дължими до 3-то число на месеца при годишен лихвен процент от 4,8%.
Възраженията на ответника – кредитополучател, че не е подписвал договора за
кредит и не е дал съгласие по него, поради което същият е нищожен поради липса на
съгласие на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД се явяват недоказани и съответно
неоснователни. От представения по делото договор за кредит се установява, че автор
на даденото съгласие и удостоверено волеизявление по договора от страна на
кредитополучателя е ответника, който е положил и своя подпис за това. На основание
чл.178 и чл.180 ГПК съдът следва да съобрази материализираното изявление на
ответника в представения частен диспозитивен документ, който не е опроверган като
неистински /неавтентичен/ в частта на изразената воля от ответника по реда на чл.193,
ал.2 ГПК. Изложените оплаквания от въззивника в посочения смисъл пред настоящата
инстанция се явяват недоказани и неоснователни. Изявлението на ответника –
кредитополучател е удостоверено в съставения частен диспозитивен документ като се
придружава и от полагане на подпис, като съдът следва да го съобрази при
разрешаване на спора. Съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от
лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се
съдържат в тях, са направени от тези лица.
Оплакванията на въззивника, че не е получил сумата по договора за кредит се
явяват неоснователни с оглед представените по делото доказателства и констатациите
на приетата пред първата инстанция ССчЕ, която настоящия състав кредитира по реда
на чл.202 ГПК. Чрез тях се установява, че на 03.12.2019 г. кредиторът по процесния
Договор за потребителски кредит от 29.11.2019 г. е предоставил с еднократен
безналичен банков трансфер по сметката на кредитополучателя И. В. И. сумата в
размер на 35000.00 лв. Начислена била такса за кредитна оценка в размер на 300.00 лв.
Установено е, че полученият на 03.12.2019 г. потребителски кредит е усвоен от
кредитополучателя на 04.12.2019 г. с два изходящи междубанкови превода в общ
размер на 34000 лева. На 20.01.2020 г. с изходящ превод от 700 лв. е усвоен остатъкът
4
от сумата по предоставения потребителски кредит. Констатирани са плащания на
03.01.2020 г. и на 03.02.2020 г., като плащането на 03.02.2020 г. е и последното
плащане по кредита.
Доводите на въззивника, че вземанията по договора за кредит не са били
прехвърлени на ищеца с договора за цесия от 15.12.2021 г. се явяват неоснователни.
Както правилно е посочил в постановеното решение СРС и настоящия състав
възприема по идентичен начин, по делото е установено чрез представения договор и
приложение № 1А към него, че между ищеца и Банката - кредитор е бил сключен
Договор за прехвърляне на парични вземания от 15.12.2021 г., по силата на който
„Обединена българска банка“ АД е прехвърлило на ищеца вземанията си към
ответника И. В. И., произтичащи от процесния договор за кредит.
Уведомления за извършено прехвърляне на вземания /по чл.99, ал.4 ЗЗД/,
адресирано до ответника, както и за обявяване на кредита за предсрочно изискуем,
считано от 26.07.2022 г., ответникът е получил на 08.06.2023 г. /в хода на
производството по делото/ с получаване на препис от исковата молба и приложенията
към нея. С оглед това и оплакванията на ответника, че ищецът не е носител на
непогасените и дължими вземания по договора за кредит се явяват неоснователни.
Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане- цедент, го прехвърля не трето
лице- цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника.
Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които имат
имуществен характер /каквито са и процесните/. Длъжникът по вземането не е страна
по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията.
Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента
на сключване на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона
преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.
Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и
на трето лице- длъжника, налага извършването на допълнително действие- съобщаване
на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно
изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е
прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие следва да бъде
извършено от стария кредитор /цедента/- чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Това уведомяване създава
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и
обезпечава точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице,
което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Получаването от длъжника на
уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е
от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването
на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /Решение № 123 от
24.06.2009 г. по т.д. № 12/ 2009 г. на ВКС, ІІ ТО, ТК; Решение № 137 от 02.06.2015 г.
по гр.д. № 5759/ 2014 г. на ВКС, ІІІ ГО, ГК; Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т.д. №
5
2639/ 2014 г. на ВКС, ІІ ТО, ТК, и Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т.д. № 2352/ 2013
г. на ВКС, ІІ ТО, ТК/, чието разрешение се възприема от настоящия състав.
Чред ангажираните по делото доказателства и констатациите на приетата пред
първата инстанция ССчЕ се установява, че към датата на цедиране 15.12.2021 г.
размерът на вземането е, както следва: главница в размер на 34772,18 лв., договорни
лихви за периода 03.02.2020 г. - 14.12.2021 г. в размер на 2997,50 лв., наказателни
лихви за периода 03.02.2020 г. - 14.12.2021 г. в размер на 432,05 лв. Към последна
възможна дата - 25.04.2024 г., при посочената в исковата молба дата на предсрочна
изискуемост - 26.07.2022 г. и при претендирана главница и договорни лихви по иска,
състоянието на вземането е както следва: главница в размер на 34772,18 лв., договорни
лихви за периода 03.02.2020г. - 26.07.2022 г. в размер на 3427,29 лв., законни лихви за
периода 03.02.2020 г. - 25.04.2024 г. в размер на 9553,45 лв.
Оплакванията на ответника, че от страна на кредитора са му били начислени и
се претендират в производството договорни лихви след датата на обявяване на
предсрочна изискуемост на непогасените задължения по договора за кредит се явяват
неоснователни. Както бе посочено по-горе, кредиторът е обявил предсрочна
изискуемост на вземанията по договора за кредит считано от 26.07.2022 г., към която
дата последно са били начислени договорни лихви по кредита. Несъмнено, според
указанията на чл.33, ал.2 ЗПК /приложим към договора за кредит/, когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва. В случая не е налице начисляване на
договорна лихва след обявяване предсрочна изискуемост на остатъка от дълга, която
не е била погасена от кредитополучателя.
При съобразяване извършените погашения по договора за кредит на 03.01.2020
г. и на 03.02.2020 г. в общ размер на 370.30 лева, правилни са изводите на СРС, че по
договора за кредит е налице непогасена главница в общ размер на 34772,18 лв.,
непогасена договорна лихва за периода 03.02.2020 г.-26.07.2022 г. в размер на
3427,29 лв., непогасена законна лихва за периода 03.02.2020 г. - 25.04.2024 г. в размер
на 9553,45 лв.
С оглед това и правилно претенциите на ищеца, заявени по реда на чл.422 ГПК,
са били уважени за предявените като частични искове за сумата 3500 лева, като част от
вземане в общ размер на 34772,18 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № 19R-L369614/29.11.2019 г., сключен между ответника и
цедента на ищеца “Обединена българска банка” АД, ведно със законната лихва от
29.08.2022 г. до окончателното плащане и за сумата от 500 лева, като част от вземане в
общ размер на 3427,29 лева, представляваща договорна лихва за периода 01.07.2019 г. -
26.07.2022 г.
При така посоченото, изводите на двете инстанции съвпадат и постановеното
6
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част като правилно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 18015 от 07.10.2024 г. по гр.д. № 68171/2022 г. по
описа на СРС, 82 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7