Решение по дело №631/2022 на Административен съд - Варна

Номер на акта: 989
Дата: 19 юли 2022 г.
Съдия: Таня Райкова Димитрова Стоянова
Дело: 20227050700631
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 14 март 2022 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

№………………..

гр.Варна, …………………г.

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ВАРНА, ХХV състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и втора година, с

СЪДИЯ: ТАНЯ ДИМИТРОВА

при участието секретаря ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА, разгледа докладваното от съдия Таня Димитрова адм. д. № 631/2022 г. на АдмС - Варна, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 107, ал.2 от Закона за автомобилните превози (ЗАПр).

Образувано е по жалба от С.Я.А. с ЕГН **********,***,  подадена чрез адв. Д.А. – ВАК, против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) № РД-14-910 от 15.02.2022 г. на Началника на Областен отдел "Автомобилна администрация" – Русе, в частта на наложената ПАМ по т. 2 – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС (СУМПС) № ********* на оспорващия, издадено на 11.01.2018 г. от МВР – Варна – до отстраняване на нарушението, но не повече от една година.

С жалбата се настоява, че заповедта е неправилна и незаконосъобразна, издадена при съществени процесуални нарушения и в нарушение на материалния закон. Твърди се, че оспорващият не е извършвал обществен превоз на пътници на посочените дата и място, посредством въпросното МПС. Сочи се, че в заповедта и в акта за установяване на административното нарушение (АУАН) не са индивидуализирани лицата, които са пътували в автомобила, а и липсват доказателства, от които да се удостоверява, че те са платили на водача на МПС за превозването. Поддържа се, че посочените в обжалваната заповед пътнички са с психични заболявания, „манипулируеми и лесно внушаеми“, поради което не следва да се дава вяра на техните обяснения, а и обясненията са противоречиви. Изтъква се, че именно оспорващият е заредил с лични средства горивото за пътуването, а и са налице роднински отношения между пътуващите, като не става въпрос и за разделяне на разходите за пътя. Оспорващия настоява, че превозът на пътници е услуга с търговска цел срещу заплащане и се различава от „превоз за собствена сметка“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗАПр, който представлява превоз на пътници без заплащане „с нетърговска цел или нестопанска цел“, какъвто е процесният случай. Според оспорващия заповедта за налагане на ПАМ е издадена в нарушение на чл. 26, чл. 35 и чл. 36, ал. 3 АПК – не е уведомен А. за откритото производство, лишен е от възможността да се защити, органът не е извършил преценка на доказателствата, не е обсъдил писмените сведения, дадени от неучастващи в производството лица, не е снел обяснения на двама от пътниците, произнесъл се е при неизяснена фактическа обстановка и в противоречие със събраните писмени обяснения от физически лица. Предвид размера на разходите за гориво и пътни такси, дори да се приеме, че С. С. е дал на оспорващия около 100 евро за 3-ма пътници за пътуването от Полша до Варна, то явно тази сума не покрива изискването за заплащане на превоза, т.к. от сумата водачът не може да извлече печалба, възнаграждение или икономическа облага. Искането е да се отмени оспорваният акт. Претендира се присъждане на направените разноски.

С писмена защита, процесуалният представител на оспорващия поддържа доводите и исканията, обективирани в жалбата, като се позовава и на приетите писмени доказателства по делото, показанията на свидетелите и заключението по съдебно-психиатричната експертиза.

Ответникът – Началникът на Областен отдел "Автомобилна администрация" – Русе (ОО АА), с писмен отговор по жалбата (л. 68 от делото) изразява становище за неоснователността й, като се настоява, че оспорваната заповед е законосъобразна. Сочи се, че действията на водача на МПС напълно отговарят на легалната дефиниция на „обществен превоз“, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗАПр и безспорно е доказано извършването на международен обществен превоз на пътници с МПС, за което няма издадено заверено копие на лиценз на Общността за обществен превоз на пътници. Изтъква се, че водачите на превозни средства, с които се извършва нерегламентиран превоз се стараят по всякакъв начин да се  приспособят, така че да избегнат предвидените в закона санкции и ПАМ, като с тази цел заявяват, че пътуват под формата на „споделено пътуване“, като пътниците заплащат само разходите за гориво. Сочи се, че следва да се има предвид обществената опасност на деянието – за превоза пътниците не получават билет (не са застраховани срещу евентуални имуществени и неимуществени вреди), водачът няма нужната квалификация, каквато имат автобусните водачи, не се спазват никакви правила за работно време, което често води до умора у водачите и други обстоятелства. Ответникът се позовава и на целта на изменението на ЗАПр, обнародвано ДВ, бр. 60/2020 г. Настоява се, че безспорно е доказано нарушението и правилно е приложена ПАМ, като в АУАН и в оспорваната заповед пълно и точно са описани обстоятелствата, довели до прилагане на ПАМ, която е с цел предотвратяване и преустановяване на административните нарушения и вредните последици от тях. Ответникът се позовава и на най-новата съдебна практика на Върховния административен съд (ВАС) по адм. дело № 5866/2021 г. Иска се от съда да отхвърли жалбата, като се прави и възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, в случай че същият надвишава минимално предвиденият.

Съобразявайки посочените от оспорващия основания, изразените становища на страните и фактите, които се установяват от събраните по делото доказателства, както и с оглед на разпоредбата на чл. 168 АПК, определяща обхвата на съдебната проверка, административният съд, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е допустима. Същата е подадена от лице с правен интерес от оспорването - адресат на акта, а и е насочена срещу подлежащ на оспорване индивидуален административен акт. Жалбата е подадена в законоустановения 14-дневен срок, съгласно чл. 149, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 107, ал. 2 ЗАПр. Оспорената заповед е съобщена на жалбоподателя на 16.02.2022 г., видно от разписката под самата заповед – л. 19, гръб от делото, а жалбата е подадена на 02.03.2022 г., предвид известие за доставяне и системен бон – л. 47 и 48 от делото.

С влязло в сила Определение № 1202 от 13.04.2022 г. е оставена без разглеждане като недопустима жалбата на С.Я.А. срещу оспорваната заповед в частта на наложената ПАМ по т. 1 от заповедта, а именно: временно спиране от движение на МПС – лек автомобил Ф.Г. от категория М1 с рег. № Е S*****, собственост на  Smyczek Andrzej Stanislav с адрес в Р. Полша, гр. Skierniewice, до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца, чрез сваляне на 1 бр. табела и отнемане на свидетелство за регистрация № 2845122 на 02.07.2018 г. от компетентните органи на Р. Полша, като е прекратено съдебното производство в тази част.

Производството по издаване на оспорената заповед е започнато служебно във връзка със съставен Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 316975/15.02.2022 г. С акта е констатирано, че на 15.02.2022 г., около 11:30 ч., в гр. Русе, ул. „Тутракан“, ГКПП Дунав мост, вход от Р. Румъния, С.Я.А. управлява лек автомобил кат. М1, Ф.Г. с рег. № ES***** с маршрут на движение Р. Полша – Р. България, с четири броя пътници, като извършва международен превоз на пътници срещу заплащане, видно от показания на двама пътници – З.С.Р. и Г.С.С., без да притежава лиценз за извършване на превоз на пътници на територията на РБ, лиценз за извършване на международен превоз на пътници или удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници. Като нарушена в АУАН е посочена разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗАПр. Оспорващият е вписал в акта, че има възражение по показанията.

Предвид съставения АУАН, с оспорената заповед е приложена ПАМ по чл.106а, ал. 1, т. 4, б. „б“ ЗАПр – временно отнемане на СУМПС на оспорващия до отстраняване на нарушението, но не повече от една година. Позовавайки се на АУАН и на конкретните писмени обяснения на две от пътничките, административният орган е направил извод, че превозът е международен превоз на пътници срещу заплащане или икономическа облага, без за автомобилът да има издадено заверено копие към лиценз на Общността за международен превоз на пътници. Административният орган е мотивирал налагането на процесната ПАМ и със следното: международният обществен превоз на пътници се извършва без да са спазени нормативните изисквания за извършване на международен обществен превоз на пътници; Превозът е извършен от водач, неотговарящ на изискванията, както и с МПС, което не е вписано в съответния лиценз и поражда потенциална опасност за живота и здравето на пътуващите в него лица; Единственият начин за предотвратяване на тези опасни вредни последици е временното отнемане на СУМПС на водача и временно спиране от движение на МПС в максимално предвидения по чл. 106а ЗАПр срок от една година.

По отношение компетентността на издателя на акта:

По аргумент от чл. 107, ал. 1 ЗАПр, ПАМ по чл. 106а ЗАПр се прилагат с мотивирана заповед на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация” или упълномощени от него длъжностни лица. С оглед т. I.7. от приетата по делото като доказателство Заповед № РД-01-553/23.11.2021 г. на изпълнителния директор на ИА АА (л. 3 от делото), с която са делегирани правомощия за прилагане на ПАМ по чл. 106а ЗАПр, следва да се приеме, че Началникът на ОО АА Русе е постановил оспорената заповед в пределите на материалната (предметната) и териториалната си компетентност. С оглед изложеното оспорената заповед не е нищожна.

По отношение изискванията за спазване на установената форма на акта:

В заповедта е посочено правното основание за издаване на акта - чл. 107, ал.1 и чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. „б“ ЗАПр. Като фактически основания, мотивирали органа да постанови заповедта, са посочени съставеният АУАН, фактическата обстановка във връзка с констатираното нарушение, както и нарушената правна норма чл. 6, ал. 1 ЗАПр. Предвид наличието на посочени фактически и правни основания за издаването на заповедта, от които става ясно от кои юридически факти органът черпи упражненото от него публично субективно право и писмената форма на акта, съдържащ необходимите реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК, настоящият състав на съда приема, че е спазена установената форма за издаване на административния акт.

По отношение спазването на административнопроизводствените правила:

Спецификата на мерките по чл. 106а ЗДвП изключва задължението по чл. 26, ал. 1 АПК на органа за предварително уведомяване на заинтересованите лица за започване на административното производство. Разпоредбата на чл. 107, ал. 2 ЗАПр препраща към АПК единствено по отношение на обжалване на заповедта за прилагане на ПАМ, което обаче не изключва задължението на административния орган, преди издаване на заповедта за прилагане на ПАМ, освен да вземе предвид нарушението, установено със съставения АУАН, да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая – както е регламентирано в чл. 35 АПК и както изискват принципът за законност – чл. 4, ал. 2 АПК и принципът за служебното начало в административния процес – чл. 9, ал. 2 АПК. Настоящият състав на административния съд намира, че ответникът по делото не е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което да обосновава отмяната на оспорения акт, доколкото е изяснил в случая релевантния за обществения превоз факт, а именно дали процесният превоз е срещу заплащане. Позоваването на административния орган на обясненията само на двама от четиримата пътници, без да са налице данни за снемане на обяснения и от останалите двама пътници, не обосновава извод за постановяване на заповедта при неизяснена фактическа обстановка, а и изрично са обсъдени писмените сведения, дадени от двамата пътници.

Дали правилно органът е извел фактите от доказателствата по преписката и дали правилно ги е отнесъл към правото е въпрос, относим към приложението на материалния закон.

В този смисъл неоснователно е възражението на оспорващия за издаване на заповедта в нарушение на чл. 26, чл. 35 и чл. 36, ал. 3 АПК.

По отношение преценката налице ли е или не противоречие с материалноправните норми, съдът съобрази следното:

С разпоредбата на чл. 106а, ал. 1, т.1 ЗАПр законодателят е регламентирал прилагането на принудителната административна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“ на водач, който извършва обществен превоз на пътници или товари с моторно превозно средство, без да има издадено удостоверение за обществен превоз на пътници или товари или не е включено в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници, или без да има заверено копие към лиценз на Общността – до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година.

По своя характер принудителна административна мярка по чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. „б“ ЗАПр е от предвидените в чл.22 ЗАНН и е и преустановителна, и превантивна.

За да се приложи процесната ПАМ следва да са налице кумулативно два елемента от фактическия състав – да е извършван обществен превоз на пътници и едновременно - за МПС, с което се извършва превоза да няма издадено удостоверение за обществен превоз на пътници или да не е включено в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници, или без да има заверено копие към лиценз на Общността.

Няма спор по отношение, установеното при извършената на 15.02.2022 г. проверка от контролните органи на ОО“АА“ Варна, че:

1.С.Я.А. е осъществявал превоз на 4-ма пътници – М Я.А., Г.С.С., С. С С. и З.С.Р. (на л. 11 от делото са приложени копия от личните им карти) с маршрут Полша-България;

2. превозът е извършен с лек автомобил Ф.Г. от категория М1 с рег. № ES*****, който автомобил не е собственост на водача. Автомобилът е регистриран на Smyczek Andrzej Stanislav с адрес в Р. Полша, гр. Skierniewice, като според договор за продажба на превозно средство, сключен във Варшава на 08.01.2022 г. МПС е собственост на А.А.С., без изискуемата от Закона за движението по пътищата регистрация на процесния автомобил (независимо от придобиването му в чужбина) в службата за регистрация на ППС по постоянния адрес или адрес на регистрация, както от предходния собственик на автомобила Я.Ж. Ж по договор за продажба на процесното МПС от 08.06.2020 г., така и впоследствие и от А.А.С. по договора за продажба на превозно средство от 08.01.2022 г., като и двамата са с постоянни адреси в гр. Варна;

3. за процесното МПС, с което е извършен превозът няма издадено удостоверение за обществен превоз на пътници, не е включено в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници, няма заверено копие към лиценз на Общността.

Спорът се свежда до това дали извършеният превоз представлява „обществен превоз на пътници“ по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗАПр и § 1, т. 1 и т.2 от ДР на ЗАПр.

Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗАПр, обществен превоз на пътници се извършва от превозвач, който притежава лиценз за извършване на превоз на пътници на територията на РБ, лиценз за извършване на международен превоз на пътници - лиценз на Общността, удостоверение за регистрация за извършване на "Пътна помощ" или удостоверение за регистрация – за извършване на таксиметрови превози на пътници, и документи, които се изискват от ЗАПр.

Според легалните дефиниции на понятията „превоз на пътници“ и „обществен превоз“, дадени в § 1, т. 1 и т. 2 от ДР на ЗАвП, „превоз на пътници“ е дейност на лице, което извършва услуги по извършване на превоз на пътници с моторно превозно средство за чужда сметка или срещу заплащане или икономическа облага, а „обществен превоз“ е превоз, извършван за чужда сметка или срещу заплащане и икономическа облага, който се извършва с моторно превозно средство.

В случая правилно административният орган приема, че е налице осъществен международен обществен превоз на пътници, позовавайки се на снетите по реда на чл. 44 АПК сведения от пътниците З.С.Р. и Г.С.С. (л. 15 и л. 16 от делото). Фактите, които се установяват от събраните по делото доказателства по искане на оспорващия, не обосновават извод, че не следва да се кредитират процесните обяснения.

От писменото обяснение на З.С.Р., дадено на 15.02.2022 г. (л. 15 от делото) се установява, че на 14.02.2022 г., вечерта, със съпруга й С. С. и дъщеря им – Г. С са тръгнали от Полша, познавали шофьора С.А. и му се обадили и се уговорили да ги вземе от дома им в Полша и да ги прибере до Варна, където имали среща с адвокат, във връзка с претърпян инцидент в Румъния, като се уговорили със С.А. да си разделят разходите за горивото и мъжът й дал му дал 100 евро за тримата им. Р. посочва и че не е сигурна за точната сума, както и че когато шофьорът дошъл пред дома им, с него имало още един мъж, когото З.С.Р. не познавала.

От заключението на съдебно-психиатричната експертиза и от заявеното от вещото лице при изслушването му от съда се установява, че З.С.Р. е в състояние да възприема правилно обективната действителност и да дава адекватни отговори на поставените въпроси и годни свидетелски показания, като липсата на добро владеене на българския език, в случая не е ограничение на свидетелката й годност . На въпрос на съда дали вещото лице, когато е задавало въпроси и говори на български език З Р. го е разбирала, вещото лице заявява, че З Р. със сигурност разбира всичко, говори сравнително добър български език, с ограничен речников набор. Заключението е компетентно изготвено и като неоспорено от страните, съдът напълно го възприема.

И свидетелката Д. Х. Х. (тъща на оспорващия) заявява, че майката (З) знае малко български, но не знае да чете и да пише. В тази част съдът кредитира показанията на свидетелката Х. като достоверни. Съдът кредитира и показанията на свидетеля ИДС – син на З и С. С С., в частта, в която свидетелят заявява, че майка му „изобщо не знае български език да пише, едвам си пише името…“ От показанията на свидетелите Д. Х. Х. и ИДС се установява, че З Р. не може да пише, но не и че не говори и не разбира български език.

От приложения Амбулаторен лист № 855/02.09.2021 г. (л.87 от делото) за извършен първичен преглед на З Р. се установява, че в графата „обективното състояние“ е вписано, че е с добро общо състояние, че е психомоторно напрегната, но контактна и цялостно ориентирана, споделя с желание и липсват данни за сетивни нарушения, както и че мисловният процес е нормален по темп. правилен по структура.

Разгледани и поотделно, и в съвкупност фактите, които се установяват от показанията на двамата свидетели, от амбулаторния лист и от съдебно-психиатричната експертиза обуславят извод, че е недоказана защитната теза на оспорващия, основана на психическото състояние на З Р. след травма при катастрофа.

От писменото обяснение от Г.С.С., дадено на 15.02.2022 г. се установява, че на 14.02.2022 г. майка й – З, се е обадила на семейния им приятел С.А. и се уговорили той да вземе нея, майка й и баща й – С. С., от Полша и да ги закара до Варна. На 14.02.2022 г., вечерта С.А. е дошъл с още един мъж, когото Г. не познавала, и взел нея, баща й и майка й, като отивали до Варна, за да се видят с адвоката си, във връзка с дело в Румъния. Г. С посочва и че по пътя баща й заредил колата, предполага с около 100 евро, като в петък цялото семейство трябва да се връщат в Полша.

От Амбулаторен лист № 853/02.09.2021 г. (л. 88 от делото) за извършен преглед на Г.С.С. се установява преценката на лекаря за обективното й състояние, според която: лицето е с добро общо състояние, психомоторно напрегната, но контактна, цялостно ориентирана, споделя с желание, въпреки затрудненията с езика; мисловният й процес е нормален по темп. правилен по структура, в съдържанието – идеи за безперспективност, малоценностни, виновностови изживявания, психотравменни ситуации, които преработва свръхценно, соматични прояви на тревожност, без актуални суицидни идеи, инсомния.

В показанията си свидетелят ИДС – брат на Г., сочи, че Г. не е добре психически, не говори с никой, изобщо не знае какво е това да се подпише, болничка е, говори на турски език, знае какво е български. Съдът не кредитира показанията на този свидетел по отношение на това, че Г.С.С. „не знае какво е това да се подпише“, доколкото същата е подписала приложеното по делото писмено обяснение два пъти, а и подписът й е положен и върху личната й карта, приложена по делото на л. 11.

Свидетелката Д. Х. Х. (тъща на оспорващия) дава показания, че Г. не знае да пише и чете и че детето „хич не знае“ български език.

Според изготвеното заключение на вещото лице по съдебно-психиатричната експертиза по делото, Г.С.С. не е в състояние да възприема правилно обективната действителност и да дава адекватни отговори на поставените й въпроси и годни свидетелски показания, липсата на добро владеене на български език е допълнително ограничение на свидетелската й годност. При изслушването на вещото лице от съда, на въпрос на съда дали вещото лице е установило дали Г. разбира задаваните й от вещото лице на български език въпроси, експертът заявява, че Г. е разбирала, но при нея има снижение на интелекта, което не може да се каже дали е в резултат на травмата при катастрофата или е отпреди това. Според вещото лице Г. разбира на български език само по-елементарни въпроси, такива каквито са ежедневно ползвани в речта думи, но стане ли въпрос за нещо по-абстрактно, поради ограничения не ги разбира. Съдът кредитира заключението на вещото лице, заедно с изрично заявеното от него при изслушването му, доколкото същото е в резултат на компетентно извършена експертиза, а и не е оспорено от страните.

Предвид така установяващото се от заявеното от вещото лице в съдебно заседание и от показанията на двамата свидетели, посочени от оспорващия, следва да се приеме, че е неоснователно твърдението на оспорващия за психично заболяване на Г.С.С., поради което не следва да се дава вяра на писмените й обяснения. Ограничеността на Г. С не обосновава автоматичен извод, че не е разбирала какво е заявила в писмените си обяснения, дадени на 15.02.2022 г.

Освен това по делото няма данни двете лица, дали писмени обяснения – Г.С.С. и З.С.Р. да са били манипулирани от лицето, снело обясненията им или да им е внушавано нещо по някакъв начин. От друга страна, в писмените обяснения и на двете лица, надлежно подписани от тях, е посочено, че обясненията са прочетени на лицата от трето лице, различно от снелото обяснението лице, в присъствието на четвърто лице, като за верността на обяснението и З Р., и Г. С са се подписали повторно върху обясненията си.

Предвид установяващото се от процесните две писмени обяснения, следва да се приеме, че извършеният в случая превоз е срещу заплащане, респ. обществен превоз на пътници е. За преценката дали въпросният превоз е обществен е без значение дали заплатената сума покрива пълните разходи за превоза. Достатъчно е да има заплащане, а в писмени обяснения на двама от четиримата пътници се сочи наличието на плащане на определена сума.

Обстоятелството, че именно оспорващият е заредил автомобила с гориво, не опровергава извода, че водачът на автомобила е приел заплащане за превоза.

Съдът намира, че не са налице основания да не кредитира показанията на свидетеля ИДС (син на З Р. и С. С.), който отговоря с „не“ на въпроса дали знае дали са давани някакви пари на С. във връзка с процесното пътуване. Свидетелят не знае и как са се уговорили майка му и баща му със С.Я.А. за часа и мястото откъдето да тръгнат. Твърдението на свидетеля, че майка му и баща му са нямали в Полша никакви пари, съдът намира, че не следва да кредитира. Така заявеното от свидетеля е в противоречие с обясненията на сестра му и майка му. Освен това и в двете писмени обяснения се сочи, че само за среща с адвокат се връщат в РБ и после отново ще пътуват за Полша, т.е. налице е индиция, че са разполагали с парични средства и за отиване отново в Полша.

Независимо от роднинските връзки между пътниците и водача на превозното средство, по делото не се установява наличието на някаква конкретна причината за процесното пътуване на С.Я.А. от Полша към РБ, която причина да е различна от осъществяването на обществен превоз на пътниците, установени в автомобила.

Несъстоятелно е твърдението на оспорващия, че процесният превоз представлява „превоз за собствена сметка“ по смисъла на § 1, т. 4, б. „б“ от ДР на ЗАПр. Според посочената норма "Превоз за собствена сметка" е превоз на пътници без заплащане с нетърговска или нестопанска цел, предназначен единствено за собствена дейност или произтичащ от собствена дейност, извършван със собствени или наети без водач пътни превозни средства, управлявани от водачи, назначени по трудов договор с лицето, за чиято сметка се извършва превозът, когато този превоз не е основна дейност за него. Не са налице данни, че въпросният превоз на 4-мата пътници е предназначен единствено за собствената дейност или произтича от собствената дейност на С.Я.А. или на собственика на автомобила, както и че процесният превоз не е основна дейност за него. Същността на превоза за собствена сметка, регламентиран в ЗАПр е съвсем различна от смисъла, който оспорващият влага в това понятие.

Освен това съгласно чл. 7а, ал. 2 ЗАПр както лицензираните превозвачи и лицата по чл. 24е, така и лицата, извършващи превози за собствена сметка, могат да осъществяват превоз на пътници и товари само с водачи, които отговарят на изискванията за минимална възраст, правоспособност за управление на моторни превозни средства от съответната категория и за психологическа годност, определени с наредбите по чл. 7, ал. 3 и чл. 12б, ал. 1 от този закон и чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата. ЗАПр урежда условията и реда и за превозите за собствена сметка – чл. 1, т. 2, като съгласно чл. 12б, ал. 11 ЗАПр лицата, извършващи превози за собствена сметка на пътници еднократно са длъжни да уведомят писмено Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация", че извършват такъв превоз не по-късно от деня на започването на дейността по извършването на превозите. Данни в този аспект не са налице по делото.

С основание ответникът се позовава на Решение № 12968 от 17.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5866/2021 г., VІІ отд., докладчик председателят Ваня Анчева, с което е прието, че начинът на определяне на срока на действие на визираната ПАМ в чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. „б“ ЗАПр – „до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година“, отразява преследваната от закона превантивна цел. Обществената значимост на законосъобразното извършване на автомобилни превози обуславя и факта, че последното се намира в правопропорционална зависимост с реалната и непосредствена опасност за живота и здравето на българските граждани, в случай на нарушение, засягащо тези законови изисквания, поради което с оглед предотвратяване настъпването на подобни нежелани последици, законодателят е предвидил процесната ПАМ. Отнемането на притежаваното от водача-нарушител СУМПС имплицитно и по принцип осуетява възможността това лице да извърши друго нарушение, поставящо в риск горепосочените правнозащитими блага. От друга страна, преустановителният характер на процесната ПАМ се състои в това, че нейното проявление в обективната действителност прекратява започналото административно нарушение, т.к. отнемането на СУМПС осуетява възможността на водача да управлява МПС, в т.ч. да предоставя услуги по обществен превоз на пътници по смисъла на закона.

За да се гарантира, че ПАМ няма да засегне нарушителя в степен, по-голяма от необходимото, е определен и краен едногодишен срок, с настъпването на който, независимо дори от неотстраняване на нарушението, се прекратява неблагоприятното въздействие върху адресата. В този смисъл следва да се приеме, че времетраенето на процесната ПАМ (от отстраняване на нарушението, но не повече от една година) е ясно очертано в нормата на чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. „б“ ЗАПр и не позволява диференциран подход при тълкуването и прилагането.

Безспорно се установяват и двата елемента от фактическия състав на нарушението – оспорващият е управлявал МПС, превозвайки още 4-ма пътници, при заплащане за превоза, без да разполага с изискуемите документи, удостоверяващи нормативно признатата по реда на ЗАПр възможност да извършва международни превози на пътници. Обуславящият приложението на процесната ПАМ юридически факт, съдържащ се в хипотезата й, се явява осъществен.

Не се установяват по делото основанията за незаконосъобразност на оспорваната заповед, доколкото същата е постановена от компетентен орган, при спазване на изискуемата форма на акта и административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и с целта на закона.

Жалбата като неоснователна следва да се отхвърли.

Ответникът има право на разноски, но такива не се претендират.

На основание чл. 172, ал. 2 АПК, административният съд

Р    Е    Ш    И    :

ОТХВЪРЛЯ жалбата от С.Я.А. срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-910 от 15.02.2022 г. на Началника на Областен отдел "Автомобилна администрация" – Русе, в частта на приложената ПАМ по т. 2 – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС № ********* на оспорващия, издадено на 11.01.2018 г. от МВР – Варна – до отстраняване на нарушението, но не повече от една година.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен административен съд на Република България в 14- дневен срок от съобщаването му на страните.

                                                        СЪДИЯ: